text
stringlengths
11
8.32k
Ей ръчички, ей ги две — те ме слушат най-добре. Едната мие другата, а пък двете — лицето. Таз ръка е дясната, а пък тази лявата. Цапа-цапа ръчички, тупа-тупа мънички. Да се хванем за ръце, да направим колелце. Трака-трака колелце, туй е нашето хорце.
Тръгна Зайко из Балкана, срещна рунтава Мецана. _— Заю Баю мустакат,_ _где отиваш в този хлад?_ — На пътеката хайдушка да си купя нова пушка! _— Леле, майко,_ _стой бре, Зайко!_ Хукна Меца и се скри вдън зелените гори. Тръгна Зайко из Балкана, срещна Вълчо Гладурана. _— Заю Баю мустакат,_ _где отиваш в този хлад?_ — На пътеката хайдушка да си купя нова пушка! _— Леле, майко,_ _стой бре, Зайко!_ Хукна Вълчо и се скри вдън зелените гори. Тръгна Зайко из Балкана, срещна хитрата Лисана. _— Заю Баю мустакат,_ _где отиваш в този хлад?_ — На пътеката хайдушка да си купя нова пушка! _— Леле, майко,_ _стой бре, Зайко!_ Хукна Лиса и се скри вдън зелените гори. Тръгна Зайко из Балкана, срещна Петльо и Писана. _— Заю Баю мустакат,_ _где отиваш в този хлад?_ — Търся си другар обичан да подскачам и да тичам! _— Леле, майко,_ _браво, Зайко!_ Хванали се за ръце и си друснали хорце.
Кърпичко, новичка, бяла, кърпичко, где си се свряла? Търсих те, питах и мама, ала те няма и няма. Търсих те в шкафа и в скрина цяла неделя измина. Май че те взело мишлето, за да си бърше нослето.
Мама ми купи днес нова книжка със картинки. Гледам я с интерес и разлиствам лист по лист. Тука зайче как играе, там лисица как го дебне. Таралеж на кълбо ще избави зайчето. Викат ме пак навън: — Хайде идвай да играем! Но без мен в този ден почват лудите игри. Гледай ти какво направих! За игрите днес забравих. Все чета във захлас. Нова дружка имам аз. Пъстра книжка имам аз!
Мърльо, мърльо писанче със червено герданче, сините му очички светят като звездички. Бъзльо, бъзльо, гризанче със зелено коланче, с любопитни очички и страхливи ушички. Страшно станало вчера. Срещнали се в килера. Муш — Писан под кревата! Скок — Гризан зад вратата! И на пода в килера се търкалят от вчера от писанче герданче, от гризанче коланче.
Пеят, скачат палците. Пейте, скачайте весели деца! Пеят, скачат показалците. Пейте, скачайте весели деца! Пеят, скачат средните. Пейте, скачайте весели деца! Пеят, скачат безимните. Пейте, скачайте весели деца! Пеят, скачат малките. Пейте, скачайте весели деца!
Зайчето си наранило лявото краче. Седнало и затъжило под едно дръвче. Викна му една калинка: — Стига! Я да спреш! От такава драскулинка да се разревеш! Бързо раната намаза, върза я с трева и усмихнато му каза: — Вече оздравя!
Синигер се женеше за врабчова дъщеря — комар дърва цепеше, бръмбар вода носеше, мечка пита месеше, мече й се молеше: — Дай ми, мецо, от нея! Мечка му се сърдеше: — Я се махай оттука, че ще те чукна в челото, та ще сбереш селото!
Откак се е, _мила моя майко ле_, зора зазорила, оттогаз е войска провървяла — кон до коня, юнак до юнака. Саблите им като ясно слънце — огън святка през гора зелена; войвода им сам цар Иван Шишман. Отговаря сам цар Иван Шишман: — Боже силни, Боже създателю. помогни ми с сила и юнашство! Бой щем да се бием, на Софийско поле, кръв ще леем, за Христово име, ще прославим, християнска вяра.
Чувате ли вие, че камбана бие? В черква ний ще идем — днеска е Великден. Всички, всички, всички палнахме свещички. Ден на светлината! Нощ на чудесата! Дядо поп отваря радостно олтаря. Звън вестта разнесе, че Христос возкресе. Вкъщи пък децата почват яйчицата. Шарени избират, шумно се препират. Чувате ли вие, че камбана бие? В черква ний ще идем — днеска е Великден.
Зеленчуци който не яде, той голям не ще да порасте. Не ще има розови страни. Всеки ще го победи. Морковчето вика: — Ела тук! Ряпата крещи навън напук. Лелка Зелка в ъгъла се смей, а Домата червеней.
— Бабо Мравке, где така? _— Тичам Щурчо за храна._ _А ти къде със таз гъдулка?_ — Днес Калинката е булка, та съм канен на свирня. _— А когато сняг забръска,_ _що ще правиш ти зимъска?_ — Ще поискам срам не срам, аз от твойто житце сбрано. _— Аз пък няма да ти дам,_ _гиди дърти мързелан!_
Все още сутрин ставам рано, ослушвам се отвън да чуя звънтенията на камбана в прозореца ми да нахлуят. Седя във къщи, уж съм с мама, а нещо толкоз ми кривее: другарите ги вече няма и нашта улица немее. Безлюдна тя остава лете. От нея зной и прах ни гони. И на саксии, пълни с цвете, приличат малките балкони. Насреща е отворен цирка, но нищо за деца не дава. Съзрял ме с топка или свирка, съседът в миг ми вдига врява. Не те разбира тука никой, ни долу в дворчето, ни в къщи. Но я тропни или извикай, веднага всеки се намръщи. Единствено, щом дъжд преплиска, щом рукнат вади до бордюра и плувнат в улицата близка на рой дъждовните мехури, излизам волен и безгрижен и спрял до плочника сияен, аз пускам своя кораб книжен подобно капитан незнаен. Как мога в къщи да остана и без другари как да трая! Веднъж да ида на Балкана за две лета ще поиграя.
На първи юни всички знаят, че празник имате, деца! Затуй по-весело трамваят хвърчи с крила от знаменца. Летете волно и свободно, тъй както птицата хвърчи, звездички от небето родно понесли в своите очи. Отивате задружни, силни към други по-велики дни на мир и на блага обилни, на радост и на добрини!
Зад стъклото скрежно шета Врабчо бос и чикчирика нежно — нещичко ми проси, Не. Не са трошици. Клъвна до насита. На езика птичи за какво ли пита? Май ботушки моли. Литна… Накъде ли? С две крачета голи в тия преспи бели? — Аз мойте ботуши му отстъпвам, мамо. Но той ще се сгуши в единия само!…
Тази заран рано-рано стана чудо невидяно: книжките ми оживяха зашумяха, зашептяха, слязоха от библиотеката. Най-голямата ми книга взе на пръсти да се вдига: — Отворете ни вратата, че не стига ми ръката. — Моля, за къде се стягате, мигар искате да бягате? — Тръгнали сме на парад, днес празнува стар и млад. Пеят весело авлигите, днес е празникът на книгите! Аз им думам и се въся: — Кучето ще ви разкъса! Те край мене зашумяват: — Кучетата ни познават. — Ами старата гризана? — Котката ни е охрана. Аз им викам: — Ами дъжд ако плисне изведнъж, що ще правите сами без чадъри, мушами? Те избухват в буен смях: — От дъжда не ние страх. Само капки да заръсят, рой деца ще ни потърсят, мигом ще се разтревожат, в пазвите си ще ни сложат и до топлата си гръд от дъжда ще ни спасят… — Е, тогаз на добър час! — весело им викнах аз. Тежката врата разтворих и дълбок поклон им сторих.
Още непроходило — и ето сложиха на люлките детето. Сложиха го — да го полюлеят, да му се порадват и посмеят. То присви в очакване очички, потрепера и със две ръчички тъй се вкопчи в белите въжета, сякаш че отлиташе с ракета. Спусна крушата от цъфнал клон пухкави като снежинки пъпки… Във зеления й небосклон то направи първите си стъпки.
— Дай на мама бузка, мама да я схруска! Аля кротко става, — бузката подава. — Дай ми друга бузка, мама да я схруска! Аля бузка дава, пак се заиграва. — Мамината птичка! Дай още едничка! Аля права става, бузка не подава. Тая чудна мама! Вече е голяма, я не знай, че никой трета бузка няма!
Тези хора големи! Те са толкова странни — кой където ме види, кой където ме хване, тъй се радва, че сякаш пръв път вижда дете. И едно, и едничко все разпитват ме те: Щял съм бил да порасна и да стигна тавана — какъв щял съм да бъда, какъв щял съм да стана? А пък туй тъй е ясно — аз отдавна го знам: щом порасна, ще стана… много просто — голям!
Докато със котето малко поиграх, пълна чаша олио в кухнята разлях. Докато обърша мазните петна, здравата измазах цялата стена. Докато стената миех аз със прах, шуркаше водата — кухнята залях! Да не се удавя в шкафа аз се скрих, шкафът се събори — всичко натроших! Щом се върна мама рано вечерта: — Кате, лошо Кате! — занарежда тя. А пък аз й казах с тъничко гласче: — _Котето_ е лошо, Катето не е!
Бабо, що ги носиш тия очила? И какво помагат техните стъкла? — Те ли, сине? Много! Ето, покрай нас двойно по-голямо всичко виждам аз. Двойно по-голяма всякоя черта, двойно по-големи къщи и цветя, двойно по-големи хора, планини… — Бабо, мила бабо, я мен погледни!
Вън звънецът звънка тънко, сякаш пей. — Батко, кой ни търси? _— Някакъв си змей._ — Змей? Какъв е? _— Грозен._ _И деца краде._ — И защо ни търси? _— Да ни изяде._ — Ти какво му каза? _— Да намине пак._ — Батко, извинявай, ама си добряк! Аз на твое място щях да бъда друг — щях да му отвърна, че ни няма тук!
Леда Милева казва, че няма спомени за родната си къща, защото бащин дом не е имала, а нейният баща — видният български поет Гео Милев, е местил семейството си от къща на къща, както се местят катунарите. Бъдещата детска писателка помни от най-ранните си години сивите постройки на големия град, каменните улици и зелените раздрънкани трамваи. Поетът Гео Милев, редактор на списание „Пламък“, както повечето тогавашни книжовници у нас, не е имал квартира, каквато му е била необходима, а е настанил жена си и двете си дъщерички — Леда и Бистра — само в една стая, която е служила и за спалня, и за гостна, и за кухня, и за кабинет на пламенния автор, който написа поемата „Септември“. Не беше радостен животът на децата, затворени само в една стая, от която те не виждаха нито просторите на столичния град, нито едно зелено дръвче. Но малките девойчета си имаха в стаята едно кътче под масата и там играеха по цели часове. Бащата, който знаеше много чужди езици, пишеше на работната си маса стихийно и превеждаше най-хубавите стихотворения на чуждоземните поети. Когато, уморен най-сетне от работа, оставяше настрана писалката и поглеждаше към дъщеричките си, децата се измъкваха от „скривалището“, захвърляха парцалената си кукла, която беше едничката им играчка, ушита от майката, изтичваха към баща си и сядаха на коленете му. — Татко, моля ти се, нарисувай ми едно Леде! — гледаше го с тревога по-голямата. — А на мене — едно Бисе! — проговаряше сестричката Бистра. С голямо вълнение дъщеричките на поета разглеждаха нарисуваните две момиченца и напълно задоволени слизаха от коленете му и се прибираха пак под масата, да продължат игрите си… Веднъж през една пролетна майска утрин поетът спа до късно, защото беше работил и след полунощ. Децата бяха вече изскочили навън и тичаха по коридора на големия дом, когато на входната врата се изправи непознат човек с тънки мустачки, с цигара в уста и попита за писателя Гео Милев. С голяма готовност по-голямата сестричка Леда отговори: — Тук, тук! Тогава непознатият поръча: — Кажи му, че го викат за справка в Дирекцията на полицията. Малкото момиче не знаеше какво е туй Дирекция на полицията, затова се втурна весело и гордо да съобщи на баща си. Бащата вече беше станал. Облечен и седнал на леглото, той държеше в ръка някакъв лист и го четеше на майката, когато Леда донесе грозната новина. Поетът скочи на крака, а майката пребледня. Тия бяха миговете, когато Леда за последен път видя своя баща, защото през ония страшни дни враговете на българския народ разстрелваха и душаха с въжета в подземията на казармите най-доблестните синове на отечеството. Осиротелите момичета нямат повече спомени за баща си. Леда беше вече на шест годинки, когато тръгна на училище. Но както се случва често пъти с начеващите, бъдещата даровита детска писателка не беше научила тайната на четенето през първата учебна година. Денят, когато по-късно захвана успешно да срича думите, беше за нея много радостен, защото той разкри пред нея необхватния свят на книгите, които се разтвориха напреде й като незаменима съкровищница. Тя помни оня бял сняг, който разхубави калните софийски улици. Той донесе за малката Леда и първото й детско стихотворение, което намисли в леглото си. Тревичките почиват, цветенцата заспиват, а от небето сиво се сипят мълчаливо белите снежинки като в картинки… — Ти ли го измисли? — попита с удивление сестра й, когато вечерта Леда го издекламира. Рано на другата сутрин Бистра каза на майка си за стихотворението. Майката не й се присмя, както се опасяваше Леда, а целуна своята дъщеричка и каза: — Аз си знаех, че и ти ще станеш писателка! А Леда, когато порасна и прочете всичките книги, които беше оставил баща й, хвана неговото засъхнало оръжие — перото, и го натопи в мастилницата. Тогава по детските вестници и списания се заредиха ония майсторски изнизани стихотворения, известни на най-малките читатели от всичките кътища на родината. Бащата на Леда Милева през последните години на живота си беше обърнал очи към детската поезия. И ако палачите не бяха прекъснали без време живота му, той щеше да остави трайни стихотворения за малките, но неговата дъщеря сръчно и достойно продължи делото му, защото, както казва народът, крушката не пада далеко от крушата. Има ли българско дете, което да не знае чудесната песничка за бялото зайче, което се заиграло и се изгубило, защото закъсняло и по мръкнало не можело да намери пътя. Помогнала му светулката, която озарила пътя с лампичката си. Леда Милева е написала още много песни и поеми, които децата ще намерят в книгата „Весели балони“. В тази книга те ще узнаят, че по улиците на града се движи едно чудно влакче, което няма колела, а десет чифта крачета. И прозорци няма това влакче, и вратички няма, а има само малки светли очички. На туй влакче всички правят път, защото то е „детска градина“. В книгата между многото хубави стихове има една много хубава къса песен за детето, което е много уморено, заспива в креватчето си и всичко наоколо е длъжно да затихне, защото детето трябва да расте. За обичната мама, която е научила своята дъщеричка да се труди, за песните, които е чула от нея, за любовта й към родината авторката е скътала в сърцето си най-хубавото цвете — благодарност. Със сърдечна признателност най-малките читатели на книгата „Весели балони“ ще се отплатят на писателката Леда Милева, която им поднася всяка година стихотворения и поеми, написани за тях с топло чувство и вдъхновение.
Кой в гората там снове? Мецините синове Клепоушко и Мецанко. Тръгнали са рано-ранко, та с медец и круши гнили да събират нови сили. — Клепоушко, странен звук носи се от онзи бук, някой ни следи коварно! — Чуй, кълвачът е навярно. Чисти старите дървета. Не общува той с мечета. — Клепоушко, виж вулкан! — Да не би да е капан?! — Гледай как пръстта се вдига, до гърдите ми достига! — Май върхът му се пропука… Мамо, бързо идвай тука! Меца запъхтяна спря. — Боже мой! И таз добра! Да изгубите душица заради една къртица! Мамините юначаги, нищо страшно няма, драги! Двете братчета от срам щяха да заплачат там, ала бързо им премина и поеха към пчелина… А едно мишле след тях се търкулна чак от смях!
Тази пролет баба Ката разкопаваше лехата и от малкото й джобче падна кръгло бяло бобче. Падна, даже не изохка, че земята беше рохка и в една удобна ямка го нападна влажна дрямка. Дреме Бобчо и сънува как полека се надува, как набъбналата ризка като ризница го стиска. Пъшка Бобчо и проклина: „Чувствам скоро ще загина! Ох, сърцето ми се пука! Извадете ме оттука!“ Чу го черно буболече, позасмя се и му рече: „Слушай, мъничко юначе, пукнало си се, обаче ти съвсем не си умряло, а растеш със ново тяло!“ Бобчо дълго се оглежда, бърчи нос, повдига вежда: „Няма никакво съмнение — пак съм аз, но съм растение!“
Някой чука на вратата, Зайко скри се под кревата и оттам извика той: — Кой си ти? Далече стой! Хайде махай се веднага, иначе… тояга. Вънка някой проговори: — Като тебе няма втори! Истински герой си, брей! Можеш да уплашиш змей! Но подай сега глава — майка Зайка е това!
Ред след ред, ред след ред Врабчо сее слънчоглед, та кога настане зима, той храница да си има. И порасна слънчогледа… Врабчо радостно го гледа. — Трябва да опитам, джив! Да не би да е фалшив?! Но додето го опита, не остана нито пита…
На главите с лалета лазарките пак шетат, песен звънка и ясна цяло село оглася: — Ой, Лазаре, Лазарко, тука спряхме за малко, да ви кажем, че иде червен, весел Великден, да си люшнем хорцето, да ви стоплим сърцето, да поникне пшеница, да се радват дечица!
Разболя се Лиса. Легна и застена: — Боже, как ме втриса! Как съм изпотена! Мамини лисичета, за лекарство тичайте! — Накъде, дечица? — спря ги кака Сврака. — Мамичка Лисица за лекарство чака. — В работи такива Меца най я бива. Хукнаха при Меца. — Лек за мама дай ни! — Питайте Врабеца! Цярове потайни знае от човека, влизал е в аптека… — Врабчо, помогни ни! Болничка е мама! — Боровинки сини наберете двама. Болното ви майче нека пие чайче! Кума Лиса два дни беше на диета. Днес в дъбрави хладни пак с децата шета. Праща по ветреца поздрав за Врабеца.
С този молив вече час страшно се измъчих аз! С мама — зайчета рисува, с мен — на глупав се преструва. Драска някакви черти, криви колела върти… Щом си мисли, че съм малка, ще рисувам с химикалка!
Седнала е малка Цвета сред разцъфнала морава, вие дъхави венчета да е весела и здрава. Цветна Цветница дошла е, гиздава като момиче, обичая всеки знае — с цвете днес да се накичи.
Как обичам да се гушна я при татко, я при мама. А когато съм послушна, те целуват ме и двама. „Слънце“ ме нарича татко. Мама — „месечинка ясна“. Толкова е мило, сладко, че не бързам да порасна. Птицата в гнездото свое пази рожби голокрили. Моят дом — гнездо и той е. Дава ми любов и сили.
Някога, отдавна беше, имахме петел гащат, с песните си веселеше целия кокоши свят. Гледахме петлета много — черни, шарени, добри, но като петела Гого в село нямаше дори. Гребенът му ален-ален, перушината блести, сякаш огън е запален на юнашките гърди. А когато от стобора кукурига в утринта, спират се и чужди хора да послушат песента. Хвърля баба Ленка жито и се радва отстрани: — Ха, петленце гласовито, златно зрънце си клъвни. Носи шарена паничка веселият бай Иван: — Петльо, искаш ли водичка? — и го милва нежно с длан. Тоз го кътка, друг го гали, трети цъка със език, сипят се отвред похвали за петела ни велик. Толкова разглезен стана и от гордост оглупя, че нарочно отзарана Гого песен не запя. Нещо повече! На Марко каза със спокоен глас: — Е, приятелче, след малко аз разделям се със вас! Простичко това селце е за един красив тенор, чак обидно е да пея в пълния с кокошки двор! Щом реши, че тук е тясно за певеца талантлив, тръгна Гого в утро ясно, тръгна по света щастлив. Крачи право през полето, няма връщане назад, весело му бе сърцето на певеца всепризнат. Привечер в съседно село уморен пристигна той, в чужди двор нахълта смело, сякаш че му беше свой. А стопанката му рече: — О, добре си ми дошел! За обяд ще имам печен с масълце и лук петел! — Но госпожо, извинете, аз съм Гого, пръв певец! По-добре ме погледнете, я какъв съм хубавец. Има някаква заблуда! Мене да печете с лук?! А на ум си каза: „Луда! Гого, махай се оттук!“ Не можа да си почине, че подгони го страхът — ами ако тук загине, хайде бързо пак на път! Падна нощ. Каква тъмница! Как да се оправи? Как? Може хитрата лисица да го срещне в тоя мрак. В миг на джанката в клонака Гого пъргаво се скри. Бедният! Едва дочака първи слънчеви искри. И през росната поляна хукна към незнаен град. Мъчеше го като рана още снощи остър глад. Бърза Гого със надежда да намери там покой, ето, близо е, съглежда хора и коли безброй. Но отново несполука. Обградиха го деца и му дръпнаха от скука най-красивите перца. — Бива си я тази гъска! — Не бе, май че е петел, вижте стойката му дръзка! — Откъде ли се е взел? Някой рече: — Жива супа! Никакъв петел не си! Гого със крила затупа, с бяг позорен се спаси. Да, спасен, ала кога ли пак беда ще го слети?… Сбогом, слава и похвали! Сбогом, песенни мечти! Нито житце, ни водичка, как е гладен, наскърбен, бедната му воденичка празна беше втори ден. Изведнъж се спря унесен… Между шумните коли, чуваше се като песен как талига трополи. И наистина — пред него писана каручка спря и подир минута взе го нечия ръка добра. Бай Иван гальовно пита и се смее под мустак: — А бре, Гого, где се скита? Как си оцелял, юнак! Колко дълго му се стори връщането у дома… Баба Ленка им отвори пътната врата сама. Е, със право укори го баба с развълнуван глас. Викна Гого: — Кукуригу-у! Най е хубаво у нас!
Ежко Бежко се успал, с поздравите закъснял. — Добро утро, Дългоушко! — _Вече обед стана, душко._ — Добър ден! — на Мечо рече. — _Беше ден, сега е вечер!_ Ежко Бежко се навъси: — Дните станали са къси… Не обичам да съм лош — ще ви кажа „Лека нощ!“
Слънцето напече, буди се земята… Снежното елече хвърлиха нивята. Пряспа белоглава спеше на баира. Вчера се разшава, днес от смях примира, че я гъделичка малката тревичка…
Лятото изтече кратко като миг. Тази сутрин вече ставам ученик. Я ме погледнете как съм пременен! Тръгвам с китка цвете, радостно — смутен. Както се полага против зла беда, баба вън на прага плисва ми вода. Всеки ми желае: — На добър ти час! Даже Слънчо знае, че съм в първи клас!
Трети март! Преславен ден! Празник скъп на свободата! Нека погледи сведем и целунем знамената. Стари бойни знамена на хайдушките дружини водили са не една битка в робските години. Днес, стаили огнен дъх, път поемат знамената към най-българския връх, Шипка — връх на свободата!
За мама са цветята, набрани в този ден. От всички на земята най-скъпа е за мен. Послушай песента ни, за мама е и тя, за мамините длани, най-нежни на света!
Мечето пита Мецана: — Кога голямо ще стана? _— Когато дрянът узрее._ — Мамичко, дрянът къде е? _— Дрянът ли, мамино, ей го —_ _ние сме точно под него._ — А ще узрее ли бърже? _— Цъфнал е. После ще върже…_ _Дойде ли есен — тогава!_ _Дрянът последен узрява._ Меченце тупна с крачета: — Да чакат други мечета! Аз още утре ще стана новата Баба Мецана!
Моята сестричка, нека ми е здрава, пита ме за всичко, пита, не престава: — Откъде пчелата сладък мед събира? — А защо реката дреме в язовира? — Кой соли морето? — Кой небето мие? Пита ме детето все за сложнотии. Вече съм голяма. Потърпи, сестричко! Щом се върне мама, ще ти каже всичко!
Лято е и слънце па`ри покриви и тротоари. Затова реши врабчето да замине на морето. Ала точно пред хотела спря го някаква табела с надпис — целия в червено: „За врабчета — забранено!“ Бавно вдигна си багажа и запъти се към плажа… Леко гали го зефира, Врабчо уморено спира до смокиня, клони свела… — Боже, ето ми хотела!
Стана рано Бояна, хвана здраво тигана. Щом е мама заета, тя самичка ще шета. Палачинки със сладко ще приготви за татко. Първата е навита, трябва да се опита. Втората е готова, но е малко сурова. Няма да се излага — ще я лапне веднага. Трета няма, защото… вече свърши тестото. А за татко остана пак кафе със сметана.
Риза на райета жабата надяна. — Слушайте, момчета, аз съм капитана! Тръгваме веднага с ветрове попътни. Издигнете флага! Сбогом, локви мътни! Щъркелова сянка мина в свода ясен… Жаба-капитанка в тинята навря се.
Рече старият жабок да направи лъвски скок и макар че беше пръв никой му не каза „Лъв!“. Клекна в гьола оскърбен и безкрайно нажален… Попова лъжичка спря, рече: — Как не го разбра?! Лъв да бъдеш в този свят, трябва да си опашат! В този гьол и в този час виждаш, че лъвът съм аз!
Отдавна рибка чудновата живее в синьото море — ту блесне ярко над водата, ту в дълбините се завре… Днес тя поплува до насита, а после, щом усети глад, огледа се и се попита — какво да хапне за обяд. Задебна тихо из водата, към жертвата си полетя ала на въдица зъбата увисна в миг самата тя. От приказките всеки знае, че досетливият рибар, за откуп ще си пожелае от рибката безценен дар. Не. Още щом когато зърна, че златни люспи я красят, в морето бързо той я върна — да продължи по своя път. — Върви! — човекът рече. — Припкай! И като слънцето блести! На мен не си ми нужна, рибке. На приказките трябваш ти…
Наш Мирон микрофон от тръстиков прът направи и пред него се изправи. Заговори: — Аз от днес съм агенция Вест-прес. Чуйте чудни новини от далечните страни. Сър-бър Бръм-бър заминава с мотопед за остров Ява краставици да продава. А с цилиндър мистер Тигър важен в джунглите пристига — произнася мирна реч и започва страшна сеч. Слон се жени за мушица, за да му вари чорбица. В ледовете крокодил път пое с автомобил — префуча през Аржентина и за Радомир замина. Гарга кацнала в Австралия. Че е щъркел не разбрали я. В Киев уловили кит, зад едно кокиче свит. Марширува с ход безспирен дългокрак шаран по Пирин. А в пустинята Сахара воденица Дунав кара… Чуйте утре нова вест от агенция Вест-прес!
Ти видя ли баба Таса? Съжалявам, че не си. Вчера от града довтаса баба Таса на такси. При сина си бе на гости и такси извика той. — То не е за хора прости, та недей бре сине, стой! Големци се возят само! — Големец и ти си днес и не се стеснявай, мамо, а ела, в таксито влез! Неуверено и свито до шофьора млад, засмян, разположи се в таксито баба Таса с нов сукман. Към дома с кола запраши и се вглежда все навън. — Где са тук нивята наши?… Всичко й е като сън. Сякаш в космоса с ракета баба Таса полетя. А пък иска берекета в блока да съгледа тя… Зърна зад гора селцето с моста, с бистрата река. Уталожи се сърцето, махна бабата с ръка. Биволица се препречи, в чудната кола се взря. — Идвам! — баба Таса рече — да ме видиш ли се спря? И без малко не прегази бързото такси прасе. — Грух-грух, грух-грух ух пък тази, откъде сега се взе? Най-подир пред бяла къща спря зелената кола. — Бабата с такси се връща! — викат в цялата махла. В двора крекнаха кокошки — пръснаха и те вестта по градини и овошки, по заглъхнали места. Слезе бабата гърбата, а в ушите й шуми, сякаш че от небесата в село тя се приземи… Ти видя ли баба Таса? Много жалко, че не си. Вчера от града довтаса баба Таса на такси!
Бежко идва без домашно. Питат го в класа: — Защо? — Стана нещо много страшно. — Разкажи какво е то? — Тая нощ нахлуха в къщи цяла банда от крадци. Влязоха — пирати същи, скачат като скакалци. Те с апашката си хватка взеха моята тетрадка и домашното изчезна с нападателите в бездна! — Брей — учителят му рече, — ти пострадал си, човече! Мина ден и мина втори, Бежко друго отговори. — Без домашно ти защо си? — Него го реката носи. Като идвах днес насам, минах през река и там мисъл хубава и умна за домашното ми хрумна. Спрях да я запиша аз и тетрадката тогаз падна в буйната река. — Брей, така ли бре? — Така! Минаха се два-три дни, без домашно идва пак. Бежко стана, обясни този път защо и как… — Бях домашното написал вярно, чисто, с ясна мисъл. Но пожар у нас избухна, пламна покривът и рухна. Скокнах в ужас най-голям, силно се развиках там: — Хей, тетрадката ми, хора! — С хора се изпълни двора. Знаят те, че много уча, че съм пионер добър, та надигнаха маркуча и котлите от бакър. Хвърлихме се да гасим, но тетрадката ми — их, изгоря, не я спасих! — Брей, така ли, Бежко, бре! Жив и здрав си, пак добре! След беседата им кратка нареди учителят: — Дайте молив и тетрадка на огнегасителя! Сядай, Бежко, помисли си, що си писал, припомни си! Как ли да се отърве? Писа той, получи две. И така тоз другар изгоря без пожар!
Благодаря ти, мамо, за твоя топъл скут, за майчиното рамо, за майчиния труд. Благодаря ти още за ясния ми ден, за грижите ти нощем, когато бдиш над мен. За нежната закрила, за кроткия ти глас, за всичко, майко мила, благодаря ти аз!
Маха ръцете си малък Боян, сякаш че бие Боян барабан: — Трам-тара-рам, трам-тара-рам, гладен съм, мамо, сложи ми да ям! Хапва момчето с доброто сърце, после отново размаха ръце: — Трам-тара-рам, трам-тара-рам, мамо, похапнах, да стана голям. Гледа — дружинка навън се събра. Почна дружинката дружно игра. — Трам-тара-рам. трам-тара-рам, мамо, пораснах, пусни ме вън сам! Впусна се пъргаво като врабче нашето весело малко момче. — Трам-тара-рам, трам-тара-рам, бие Боян барабана и там!
Кой обича да брои? От броилки мотовилки кой от вас не се бои? Колелото се върти. Почвам аз — завършваш ти. Имам ябълка една, ето на. Раздели я — стават двенки, двенки ябълки червейки! А? Сгреших ли? Пак една е! Трябва втора, то се знае. Е, към първата тогава цяла друга ще добавя. Колко стават? — Стават две. — Бре, че много плодове! Малко ли са? Разбери: ей ти друга — стават? — Три. Три деца и ти едно? Четири ли стават? Но на ръката ми чевръсти другаруват колко пръсти? Браво, браво, точно пет. Поздравявам ви — привет! Кой ще ме зарадва с вест, че след пет пък идва? — Шест. А към шест — едно и гледам, май че стават… колко? — Седем! Седем гълъби летели, на едно балконче спрели. Кацнал там и друг един, малко сив и малко син. Той запитал: — Аз какво съм? — Гълъб! — С мен сме вече? — Осем! Осем пътници настигнах аз по пътя си одеве. Стигнах ги и им намигнах Колко сме? — запитах. — Девет! А след девет казват, че следва… кой ще го рече? — Десет! — Вие сте умници, славни сте математици!
Буквите изучихме и вече знаем с тях да пишем и четем. С буквите отиваме далече, с буквите се учим и растем! С буквите започваме другарство — най-добро другарство на света. Те ни водят в приказното царство на четмото и писмеността. С буквите от днес ще ни говорят книгите — вълшебници добри. Буквите простор ще ни разтворят — ясно слънце да ни озари!
Бузлуджа, Бузлуджа, връх легендарен! Бузлуджа — българска светла светиня, слави те моят народ благодарен, слави те славната наша родина! Твоето име за изгрев говори, подвизи дивни пред нас възкресява. Гордо зове ни напред и нагоре, нашите ясни мечти окрилява. В твоите дебри отеквал е боят, в който юначен войвода загина. После доведе в усоите твои дядо Благоев безстрашна дружина. Ти приюти ги в гората си китна — някога други бунтовници крила. И като птица из нея излитна родната Партия — майчица мила. Бузлуджа, Бузлуджа! Твоята вис е заруменяла в зарите мечтани. Бузлуджа, Бузлуджа, в тебе роди се нашето бъдеще и радостта ни!
Хвали ни се Ганин Гого, книги куп за прочит взел: — Като мене книги много друг едва ли е прочел! В къщи щом като ядем, бързо лягам по корем, лист след лист — по сто листа аз за четвърт час чета! Да, чете ги той безспорно, непрестанно, неуморно, но през тях търчи в галоп и мърмори като поп! А в главата, за беда, не остава ни следа! Бе веднъж на сбор дошел. — Разкажи, какво си чел? Гошко трепва, става розов: — Четох за… Ваплик Тормозов! — За Павлик Морозов? — Да де, дето баба си издаде! Баба си ли, казваш ти? Я отново прочети! Гого вдига черна вежда, към отряда горд поглежда: — Четох за един герой, чакай… как се казва той? А-а, Тамбукту бе, да, да! Той се бил за свобода с боен шмайзер във ръката в четата на Караджата! Бил на остров, откъдето пеш преминал през морето. Там следите му остават, мечки щели да го сдавят! И сред зима, в утрин летна той пристигнал в село Цветна. После с Тошко Африкански хванал дебрите балкански. Трима с Ян Бибиян стават партизани — край! Някой шепне: — Трай си, трай, нека слушаме другаря докъде ще я докара. — Четох — продължава той — май че беше от Толстой, за Калитко Палаузов и за Робинзончо Крузов! Четох още как на Шипка дядо хванал златна рибка! — Чете ли за Чук и Гек? — Да, той бил голям човек! — Ама те са две дечица! — Зная хубаво, ти — млък. Чук — лисица, Гек е вълк. Лиса грабнала овца, тя размахала крилца, а вълкът изял кокошка. — Браво, Гошка, браво, Гошка! Карай, драги, и не спирай, нещо ни издекламирай! Почва Гого да се пъчи, но пелтечи и се мъчи. „На прощаване“ от… Левски! Не, от Вазов, от Марчевски! Гого, Гого, мили Гошко, вярно, братко, чел си множко, ала бързо май четеш, затова се тъй плетеш!
Има в село Бимберово чудно опитно поле — сутрин стар шопар го рови, вечер го пасе теле. Над картофите кощрява до човешки бой буи, в нея шарената крава като агроном стои. И в това поле открит е нов мичурински закон: лете да плеви тревите не кръжочник млад, а кон! С рев едно магаре свиква пилци в стъпканата ръж, после прави опит с тиква — да я схруска изведнъж! А мичуринци къде са? — Те са всеки ден на мач. Ту играта им хареса, ту пък скитане до здрач! Какво виждате, другари — чудно опитно поле, с главен опитник — магаре, с млад мичуринец — теле!
Дано, ако, ако, дано — това на Стайко е копнежът. — За днес домашно нямам, но… дано пък да не забележат! Но забелязаха и ето — в бележника бележка — две. Дано поправи я момчето, дано от „две“ се отърве! — Ако учителят Петров е болен, няма що да уча — макар че хич не съм готов, пак двойка няма да получа! Ако! Но не излезе прав. На изпит налетя другарят. Учителят Петров е здрав, а Стайко болно отговаря. — Дано пък да не ме съзрат, ако на кино ида тайно. Дано! Но пипват го за врат: — Назад, неразрешено, байно! — Дано дочакам аз кола! С даното в къщи си остана. Би стигнал и на Мусала, ако… бе тръгнал отзарана. — Ако в живота съм с късмет, — ще стана хей — строител знатен! Би станал, Стайко, пръв навред, ако… труда ти бе приятен! Дано, ако… минават дни, и Стайко с тях се все излага. Една пословица помни: с „дано“, с „ако“ се гладно ляга!
Лятното слънце наднича отгоре, взира се в равните Денини двори: — Де ли е Дена, защо ли я няма? Може би нейде помага на мама! Може би Дена при дружни стопани рано ранила е пилци да храни. Я пък е грабнала стомните Дена и е в дола за водица студена! Няма я Дена при млечната крава, Дена градината не прекопава. Дена не носи сенце на телето, няма я Дена с отряда в полето! Слънцето вред пионерката дири — няма я в селото, ни при пастири! Но към прозореца то се навежда, олеле. Дена в леглото съглежда! Дена прозява се, труд си не дава. Дена до пладне се чак излежава!
Имала бабичка син и снаха. Те я напъждали като муха. В къщи отделно добрата стопанка хранели в дървена проста копанка. Взело момчето им ножче в ръце, седнало да си дълбае дръвце. — Синко, що правиш? — запитали те. Рекло им тяхното умно дете: — Правя копанка, та някога аз в нея отделно да храня и вас!… — Казват, че канели с тях оттогава старата бабичка да се гощава…
Имам си едно добро другарче. С него неразделни сме, макар че аз живея на земята, то се смее в небесата. Нищо че е толкова далече, заедно сме от зори до вечер. Все ме гледа то в очите, все милува ме с лъчите. И лика му — светлият, добрият — облаците тъмни щом закрият, домъчнява ми за него и с въздишка питам: — Де го? А когато в сините простори лик покаже, мило ми говори: — Искам с теб да поиграя! В миг се втурвам аз, не трая. Вечер се прибирам от играта, а пък то си ляга зад гората. — Лека нощ! — ми пожелава. — Лека нощ! — мълвя тогава. Сутрин то надзърва през стъклото, с лъч ме гъделичка по челото. Рипвам, припвам и се мия. Слънце, пак навън сме ние!
Другари, да ударим тъпан да свири три пъти тръба. Че Дремчо спинка като къпан — и тая сутрин се успа. Без Дремчо почва всяка сутрин любимата ни ведрина. — Добро ти утро, добро утро, цял час ти, Дремчо, закъсня! Но Дремчо пръв е на закуска и пръв изпива своя чай. Той яденето не пропуска и лаком иска: — Още дай! Поехме радостни на поход по партизанските следи. В гората всичките дойдоха, а Дремчо в кухнята седи! Край огъня на свободата играем, пеем до зори. — Къде е Дремчо? — На кревата, под одеялото се скри!
Какво ли става с Атанас? Живеят в Атанас две Аз. И двете Аз безспирно спорят, безспирно спорят и се борят. Едното Аз му казва: — Ти седи си в къщи и чети. А другото го тегли вън: — Не стой в дома си като пън. Иди на цирк, иди на мач, а не кълви като кълвач! Едното казва му: — Пиши, докрай задачите реши. А другото нашепва: — Не, хапни и хайде на спане! Едното Аз го води в клас: — Побързай, почва първи час! А другото: — Пусни, момче, стрела по сивото врабче! Едното казва: — В час внимавай, урока слушай и не шавай. А другото насочва взореца навън към двора през прозореца. И кара го да рита с крак другаря си през трима чак! Едното казва: — Имай ум, не вдигай на концерта шум. А другото го ръга сякаш: — Гълчи, шуми, почни да гракаш! Едното му шепти: — Мини по камъните отстрани! А другото го тласка здраво: — Преджапай локвата направо! Едното Аз „мирувай“ вика, към пакост другото го тика. Какво ли става с Атанас? Живеят в Атанас две Аз!
Ех, че е весело, ех, че е весело, ех, че е весело в нашия двор. Пеем, люлеем се, пеем, люлеем се, пеем, люлеем се тук на простор. Крием се, гоним се, крием се, гоним се, крием се, гоним се в дружна игра. Радостно тропкаме, радостно тропкаме, радостно тропкаме кръшни хора. Хвърляме топката, хвърляме топката, хвърляме топката и я ловим. И се прескачаме, и се прескачаме, и се прескачаме — миг не стоим. Волно спортуваме, волно спортуваме, волно спортуваме в бодър отбор. Ех, че е весело, ех, че е весело, ех, че е весело, в нашия двор.
Казва Николай Петров: — Аз съм винаги готов и уроците си зная от началото до края! И започва да бърбори, наизуст да ги мърмори: — Бър-мър, бър-мър, бър-мър-на, нашта Стара планина се простира там и там, този връх е най-голям, тъй и тъй се тя дели, тъне в борове, ели, вдига тези върхове, крие тези зверове… Като почне отначало, кара като кречетало! Но кажи му само: „Стига!“, тъй насред урока спри го и за нещо го запитай. Николай не знае нищо и, горкият, се уплита като пиле във кълчища. — Николай бе, де е Ком? — Ком е… някъде при Лом. — А какво е Петрохан? — Връх в Троянския балкан! — Де се Бузлуджа намира? — Тя от Витоша извира! — Е, добре де, продължи, по-нататък разкажи. Отначало Николай почва пак и — чак докрай! Тъй е и по смятане: спреш ли го — премятане. Две по пет, три по пет, пет по пет, шест по пет — знае всичко той поред. Но дадеш ли му задачи — мига, идва му да плаче! — Пет по девет, пет по девет, пет по девет… правят трийсет! — Николайчо, засрами се, уж го знаеше одеве! Знае Николай за нула! Тъй прилича той на кула от картонени кутии — бутнеш ли я малко ти, всичко изведнаж пропада! Николайчо, душо млада, то със зубрене не става. Уж си силен, пък си слаб! С бързо копане не дава нивата парченце хляб! Разберете, не зубрете, ами здраво се учете!
(автомобил)
Най-забавен в този клас е умникът Атанас. Питаш ли го — отговаря изумително другарят. Онзи ден го питах: — Как си в училище, юнак? — Много хубаво, изядох два чудесни шоколада. — Бива ли го твоят чин? — Не. Такъв е той един — можеш само да поседнеш, трудно е да се излегнеш. — Кой е най-добър другар и кое му дава чар? — Най-добър другар е Гриша, че ми дава да препиша. — А какво четиво, Атанасе, най обичаш и любимо го наричаш? — Аз чета с велико щастие само листове за ястия. — Слушай имаш ли мечта и кажи каква е тя? — Моята мечта е малка: самомислеща писалка — тя задачи да решава, мене да не затруднява и сама да прави класните, за да са прекрасни те! — Как учебната година ти желаеш да премине? — С девет месеца ваканция и да съм в почивна станция. — Кой предмет ти е любимия, физика ли или химия? — Моят най-любим предмет е лъжица пълна с мед. Пак го питам вчера аз: — Ами кой учебен час предпочиташ, Атанасе? — Предпочитам междучасие. — Браво, Атанасе, браво, я кажи ми ти направо общо имаш ли с труда? — О, разбира се, че да. Аз полагам труд голям три пъти на ден да ям!
Тръгва дядо, хайде, хоп, към лозята с търнокоп. Баба мисли: „Той цял ден ще копае уморен. Ще му меся от сърце пита, мазана с яйце.“ Па нарамва тя торба, носи пита и чорба. И като накуцва с крак, до лозята стига чак. Търси дядо тук и там, дядо няма го — за срам! — Де си, старче дяволит зад коя лоза си скрит? Ала старецът й мил в пивница се бе отбил, в пивницата се напил. Там на масата засмян го намира тя пиян. Вика му, глава върти: — Що щеш тука, дядо, ти? — Става той и се люлее, и се хили срещу нея: — Аз съм, бабо, дядо друг, твоят дядо сее лук! — Тя се връща у дома, питата яде сама… Куче лайва през нощта. Скръцва пътната врата. И на прага: чук-чук-чук, чука дядото с юмрук. — Ставай, бабо, отключи, повече не ме мъчи и за дядо имай жал — залък днес не съм изял! Баба вика: — Беж оттук, моят дядо сее лук! И да знаеш, таласъм, твоя баба аз не съм! Твойта баба в тоя час сее някъде пък праз!
Дявол да го вземе хубавото време! Зарад него Гана книгата не хвана. Не седи, не трае, скача и играе — ето вече мина час и половина! Дявол да го вземе хубавото време! Тъкмо наша Гана книгата подхвана, ето че на двора Борчо забърбори: — Гано, тичай, Гано, пеперуда хванах! Дявол да го вземе хубавото време! Тъкмо Гана рече да се учи вече, вижда: стрина Катя тръгва към реката! — Стрино, стрино, искам да се понаплискам! Дявол да го вземе хубавото време! Гана се завърна, Радка я прегърна: — Хайде за череши! — Ех, че радост беше! Хапнаха си двенки плодове червенки! Взе да учи вече — слънце я напече! В тихата ливадка тя си дремна сладко. Дявол да го вземе хубавото време! Зарад него Гана книгата не хвана.
Хвалил ми се Данчо, Данчо мързеланчо: — Кой е като мен чист и пременен! Дрешките ми — прани, прани са от лани. Мил съм си главата лятос на реката. Ноктите не режа да съм като ежа. А носа за здраве трия го с ръкави! Хвалил ми се Данчо, Данчо мързеланчо: — Кой е като мен чист и пременен! Чули го момчетата, чули го врабчетата, чули го цветята, чула го реката и се смели, смели цели три недели!
И се пука Веселина пред другарката от смях, и върви напред с гърбина: — Ах, каква си смешна, ах! Но се спъва тя в корито, пада в мокрото пране. Казва Дора: — Ха, честито! — В смях разтърсва рамене. — Олеле, каква си смешна! — Спънах се, не го видях! Двечките в играта днешна май че станаха за смях.
— Има време — казва Кито, — много дни са в този срок! — И по улиците скита, не поглежда, не прочита Кито новия урок. — Има време! — думи бойки казва този пионер. Но се наредиха двойки, двойки — десетина бройки като наниз от пипер. — Има време, има време — скача пионерът наш. Ала дявол да го вземе, струпаха се като бреме сто урока наведнаж. Край на срока се задава. Ха сега де! Накъде? Утре класно как ще правя? Почва да чете тогава, няма време да яде. А децата му се смеят: — Има време, не чети! Има време, но къде е? Рано пиле, рано пее, та учи навреме ти!
В тази весела история за едно ще се говори, а… който по-добре внимава, другото ще отгадава. Крачи крокодил по двора, кукурига на стобора. Пляс-пляс, пляска там с крилете, ко-ко… кой е, отгатнете? Да, петел, а не козел. Но веднъж козел пък взел, та се метнал на черница. Там превърнал се на птица, но каква, не знам ни бъкел. Може би това е?… Щъркел. Гледах щъркела, когато гордо крачеше из блато. Сведе клюн и клъвна баба. Тази баба беше?… Жаба! Е добре. Тогава още. Минзухари цъфнат нощем, сутринта ги горе няма на поляната голяма. Не оставят там следи минзухарите… Звезди. Вярно, няма ги в небето, че потънаха в морето. А един приятел с мрежи плава с лодка и се ежи. Но уви, но уви — тука те не са, другари, ни звезди, ни минзухари, а са оживели, даже и са вече… кой ще каже? Риби-риби, но кажете, щом в клонака виснат лете и клонакът ни зове, те какво са?… Плодове? Други плодове аз зная — те висят във всяка стая от тавана, оле-лей! Там се казват?… Полилей… А когато полилея горе на небето грее като едро златно зрънце, той тогава що е?… Слънце. Пак досетихте се, брей! Но към този полилей налетяха нападливи вълци рошави и сиви и под лапите им груби полилеят се изгуби. Що са вълците, кажете, бързо ми отговорете!… Те са облаците, вярно. Отговаряте ми харно. Тези облаци веднъж се разплакаха и сълзи, сълзи бисерни и бързи, паднаха в проливен?… Дъжд… От дъжда поникна?… Ръж. А ръжта роди врабчета с остри вирнати крачета, без крила и гласове. Те какво са? Класове… Но узряха класовете — топла пита ще ядете. Само че дали за вас е? Класовете вол опасе. Волът в нивата безкрайна е…, кажете що?… Комбайна! Брей, за вас май няма тайна!
Избира си Пройчо професия, старае се много човека! Шивашка избра — не хареса я, потърси си друга, по-лека. — Добре де, стани машинист ти, лети по родината с влака! — Не са машинистите чисти — юнакът ни пак се оплака. Не ще в работилница прашна да прави столове и маси. — Моряк ли? Професия страшна! Не ходя далеч от дома си! — Засявай пък в нивите жито, отглеждай пипер и марули. — Тегло е трудът на открито, ту пек е, ту вятър те брули. — Поправяй бушони тогава! — Страхува се Пройчо от тока. И шлосер не иска да става — отказа се още в кръжока. — Миньор не желаеш ли? — Никак Къде ще се вра под земята!… — Подсвирва си той, тананика, синджирче през пръста премята. Остана си Пройчо безделник. — Ех, казва, тъй много добре си е! — Но някой ще сложи ли зелник пред Пройчо, човек без професия?…
Яно мари, млада Яно, мари събуди се рано, че те чака златна нива. Млада Яна се завива. Яно мари, млада Яно, море събуди се рано, идем с медена погача. Яна става, Яна скача: — Дайте ми погача мека. — Море, Яно, по-полека. В нивите те чака пита! Нека да ти е честита!
Имало един Йордан. Бил Йордан човек добър, ала бил и разпилян. та не знаел ни чадър, нито шапка, ни терлик де е сложил преди миг. Вечер лягал, па се свивал и с юргана се завивал. Но се тюхкал сутринта: — Де са моите неща? Чак под шкафа се навирал — там палтото си намирал. Търсел кърпа на пирона, тя била под панталона. Бъркал с лапа из долапа, но наместо очила вадил кифла и метла! — Ох — започнал да въздиша преди лягане веднъж, — що къде е ще запиша, за да съм изправен мъж. И описал той наред: има в кухнята бюфет, на бюфета — късче хляб и кюфтета, и чорап. А на старата кушетка — чифт обуща и жилетка. Па си легнал: — А Йордан? — А Йордан е под юрган! — Молив взел, навел глава, отбелязал и това. Станал сутринта човека — работата му е лека! Без да се коси горещо, той намирал всяко нещо… Но нали се бил залисал, за Йордан си бе записал — вдигнал своя бял юрган: — А къде е тук Йордан? Олеле, Йордан го няма, леле, загуба голяма! Най-подир наум си казал: — Вън е сигурно излязъл. И отчаяно заскитал, де кого настигал — питал. Срещнал го един познат и му кимнал: — Как си, брат? — Остави се, нямам мира. тръгнал съм Йордан да диря, под юргана легна снощи, пък не го намирам още! А приятелят му трепнал и учудено се сепнал: — Нещо да не си пиян? Че нали си ти Йордан? Пипнал се Йордан тогаз: — Бре, наистина съм аз! Върнал се в дома честит — и Йордан е днес открит!
Имало един Юрдан. Бил Юрдан човек добър, ала бил и разпилян, та не знаел ни чадър, нито шапка, ни терлик где е сложил преди миг. Вечер лягал, па се свивал и с юргана се завивал. Но се тюхкал сутринта: — Где са моите неща? Чак под шкафа се навирал — там палтото си намирал. Търсел кърпа на пирона — тя била под панталона! Бъркал с лапа из долапа, но наместо очила вадил кифла и метла! — Ох — започнал да въздиша преди лягане веднъж, — що къде е ще запиша, за да съм изправен мъж. И описал той наред: има в кухнята бюфет на бюфета — късче хляб и кюфтета, и чорап. А на старата кушетка — чифт обуща и жилетка. Па си легнал: — А Юрдан? А Юрдан е под юрган! — Молив взел, навел глава, отбелязал и това. Станал сутринта човека — работата му е лека! Без да се коси горещо, той намирал всяко нещо. Но нали се бил залисал, за Юрдан си бе записал — вдигнал своя мек юрган: — А къде е тук Юрдан? Оле-ле, Юрдан го няма, леле, загуба голяма! Най-подир на ум си казал: — Вън е сигурно излязъл. И отчаяно заскитал, где кого настигал — питал. Срещнал го един познат и му кимнал: — Как си, брат? — Остави се, нямам мира, тръгнал съм Юрдан да диря. Под юргана легна снощи, пък не го намирам още! А приятелят му трепнал и учудено се сепнал: — Нещо да не си пиян? Че нали си ти Юрдан! Пипнал се Юрдан тогаз: — Бре, наистина съм аз! Върнал се в дома честит — и Юрдан е днес открит!
Пъшка съветът на този отряд, чуди се, мае се — пише доклад. — Олеле, мале, с отчета пропадаме — дейност каква ли е имал отряда ни? — Сетих се, сетих се! — викна един. — Онзи ден с лакът изтрих своя чин. Друг се обажда: — А ние с Никола снощи чинии облизвахме в стола! — Я си спомнете и други неща: в час по история свирнах с уста! — Виж на стената картина с танцьорка. Кой я забоде с карфицата? — — Зорка! — Аз пък захвърлих бастуна на дядо, после намерих го — и му го дадох. — Вие когато се борехте с Михо, аз не извиках ли: — Тихо бре, тихо! Ние пък лятос на чичо с колата ходихме двама почти в планината! Някой с ръцете си весело плесна: — Ние сме имали дейност чудесна! Я да напишем за всичко в доклада! — Пишат и славят в отчета отряда: — Много се трудим, та ни поздравете! Чистим редовно сами чиновете. Нека светът да се смае, че ние в стола училищен мием чинии! Свирим. На старите хора помагаме и по стените украси си слагаме. Спазваме зорко в клас тишината. Излети правим до връх планината! Славен отряд, заслужава поклон. Прави в доклада мухата на слон.
Какво са хубавите книги? — В житата пойни чучулиги и ручейчета бистроструйни, бълбукащи в букаци буйни. Какво са хубавите книги? — Фиданки плодни, погледни ги: израстват в плодните градини на радостните ни години. И кораби с платна развети, и най-вълшебните ракети, с които носят се мечтите от страниците към звездите! Това са хубавите книги. Ако не вярваш — прочети ги.
При дядо си на село бил и върнал се в града Емил. Разказа ни какво видял, тъй както той го е разбрал. — Вози ме дядо с камионче, мотор бе дядовото конче. И през полето гледах аз как даваше с камшика газ. Накрай ми беше много мило — поех юздите за кормило! Тъй станах в селския простор аз на каручката шофьор и карах весело по друма, но падна шина — спуках гума! В полето от зори до здрач се стичат хората на мач и хайде нека им простим — звено наричат всеки тим! Завръщаме се вечерта. Отварям плетена врата и коня вкарваме в гараж, бензинът му е там фураж. С гаража дядови добре са, но фермата ми по` хареса, че там под навесите здрави гарират сто и седем крави! От мен е малко по-висок на дядо жилищният блок. До покрива му литват горе петлите и без асансьори! И няма там звънец, антре, но има мъничко кутре. На входа щом кутрето лае, пристигат гости — то се знае. Аз в хола влизам си направо и лягам на легло кораво. Юрганите на баба жарят и с острия си косъм парят! Но скоро скачам, хопа-хайде, че дядо ми надува гайда. Транзистор кожен му е тя — сама излива песента! Подава дядо пък на мен дудук — модерен инструмент. И скача баба ми Деница — на шейка казват ръченица! Та трима — дядо, баба, аз — си правехме чудесен джаз! Не знам това дали сте чули — обувките им са цървули. Разбрах на село, че калпак е на дядо къдравото таке, а дядовият шлифер як се назовава опанджак. И, моля ви се, без чадър се скита дядо в оня кър! Видях през лятната ваканция овцете им в почивна станция. Те там наричат я кошара, управител й е овчарят. Изкара ли ги той на паша, те лакомо пасат пейзажа. И друго искам да ви кажа: в реката къпах се на плажа. Той бе дълбок до колене и пълен винаги с пране. Перяха в него стари баби и скачаха крекливи жаби на плувното си състезание… — Разказвай! Слушаме с внимание! При дядо си на село бил. И върнал се в града Емил. Разказа ни какво видял, тъй както той го е разбрал.
Песни пеят птиците, птиците певиците. Сред зелената дъбрава песни пеят и възпяват синевата в небесата, пъстротата на полята, бликналите извори и росата призори. И възпяват птиците златото в пшениците и труда на хората — бодри и в умората. И възпяват птиците гроздето в лозниците и плода в градините, розите, гиргините. И възпяват още те тишината в нощите и звездите, сейнали семената грейнали… Да живеят птиците. птиците певиците!
Не знам дали усещате, че пламвам от желание да ми слугуват вещите с готовност и старание. Сами да правят незабавно каквото заповядам аз. Така ще си живея славно! Щом сутрин наредя, завчас сами чорапите — и двата — ще се нахлузят на краката. Сега обувките! Щом чуят, сами за миг ще ме обуят. Не съм готов съвсем, защото не е пристигнало палтото. Но щом като застана прав, ще подаде и то ръкав. А кажа ли: — Филия хляб! — и тя в устата право — лап! А щом извикам: — Сутлияш! — самичък ще довтаса: — Яж! — Да дойдат пържени кюфтета, една пържола, два котлета, зелени краставици, лук — и всичко е пред мене тук! Добре дошли. Сега ще ям. Ще свърша яденето сам. Но труд понеже съм си дал — да кацне сам на мен медал! А, да, а, да — да дойде чашата с вода! Вода ли? То не е живот! Да дойде канчето с компот. Водата за това нали е — сама ръцете ми да мие. Сега една кола сама да ме закара от дома къде… в училище? Добре. Където кажа — там ще спре. Защо да се не спрем поне в сладкарницата-кафене? Щом кимна само там с глава, и ето ми тава с халва! Без много-много да се моля, ще слуша всичко мойта воля. Летят ракети до Луната. Защо ми трябва да летя? Не може ли Луната, братя, да слезе тук самата тя? Ще дойде — заповед ще дам! Но тя не ще — стои си там! Послушайте — ще ви подшушна: и тя излезе непослушна, тъй както другите неща, които казват все: — Не ща! Не става тъй, нали се сещате — без труд да ми слугуват вещите!…
Ай каква е весела картинка тая палавница Катеринка! Свири на цигулка без цигулка. люшка се на люлка тя без люлка. Черпи ни с бонбони без бонбони, пуска си балони без балони и лети с ракета без ракета, по небето шета, без да шета. Бие барабан без барабан, среща великан без великан. на трамвай се вози без трамвай, хапва от кравая без кравай. Ай, ай, ай! Ай каква е весела картинка тая палавница Катеринка!
Все ми казват, че съм малка и била съм самохвалка! Малка съм, но съм готова като Валя Терешкова в Космоса да полетя — звезден път ни сочи тя. Само дайте ми ракета — сред звездите ще засветя!
11 Щом очите си отвори, Кирчо скочи, заговори: — Чуйте вие, мили, сладки, мои книги и тетрадки! Ще се уча, обещавам! В писането ще внимавам! Хайде, всички удивителни и добрички въпросителни, пак в тетрадките елате — заемете си местата! Двоеточия, многоточия, няма аз да ви излагам! Запетая, точка в края, дето трябва, ще ви слагам! Лъва с „ф“ не ще нервирам. Няма поп да ви сервирам. Извинете, панталони, че ви писах все „палони“. Няма да превръщам пак котарака в речен рак. И не цапвам ни едно тук мастилено петно, че петната по листата са петна и по децата! Ще изуча правописа, ще изпипам краснописа, та до тате писъмцата да са хубави и чисти като низани мъниста!
Книга си имам — тя птица била! Чудните страници като разтворя, книгата-птица разперва крила и ме понася далече в простора! Прелестни гледки разкрива пред мен: хора, заводи, строежи, градини… С книгата-птица летя устремен волно през моите детски години!
Учителят урок предава. Децата слушат и внимават. А Сава си е бръкнал в джоба, за обед мисли той, за боба… — Кажи какво говорех, Сава? — За боба!… Не, а за Варшава! — Облива го смехът кошмарен и сяда той, като попарен. В дома пред Сава слагат боба, но Сава пак е бръкнал в джоба. Сега пък Савата дълбоко се е замислил за… урока!
Ученици вън на двора спорят, но какъв е спора? — Пионер, жена и мъж спрели пред врата веднъж, та въпросът е такъв: кой от тях да влезе пръв? Казва някой дума люта: — Който другите избута! — А не е ли по-добре, който първи се провре? Друг извиква: — Пионерът заслужава преднина, че над него днес треперят всички в нашата страна. Щом е бъдещето наше — да върви, да се не плаши! Маха Мургавец ръка: — Стойте бре, не е така! Но другарят му се плези: — Пионерът като влезе, после може въобще да не се намъкват те! — Не, приятели, мъжът трябва пръв да има път! — А защо? — Защото, моля, тук се слуша мъжка воля! Пионерка срамежлива се обажда: — Тъй не бива! На жената най-напред май ще трябва да е ред. Смръщен пионер тогава кисело й възразява: — Щом жената е жена — да си трае настрана! Аз таквиз не ги признавам — мушвам се, отпред заставам! Други се надига важен — той какво ли пък ще каже? — Пионерът, без да пита, трябва другите да срита, Амче тъй де, ето как: тръгнат ли — тури им крак! А един се дръпва там и се пули с пръст в устата: — Кой да влезе пръв? Не знам. Не досещат се децата. Може би те още спорят, спорят, без да отговорят. Но и вие помислете: кой да влезе пръв, кажете!…
Всеки своя работа си има. Тръгнаха на работа петима. Трифон взе трион, тесла, ренде и в един леярен цех дойде. С книги и тетрадки тръгна Лалка болни да преглежда със слушалка. А с моряшка шапка на главата реже Ради борове в гората. Затова пък с куче, с ловна пушка в лодка по вълни човек се люшка. Друг на кръстопът изпъчил гръд, с гира на колите дава път… Всеки своя работа си има. Тръгнаха на работа петима. Но дали не са се заблудили? Упъти ги ти, другарю мили. Помогни им. Умен си, нали? Кой какъв е — сам определи.
Малък Татунчо се хвали: — Аз съм юнак над юнаците! Майко бе, майно, кога ли с пушка ще хвана шубраците, мечката да си убия, мечката, мамо, стръвницата! Влезе в гората, горкият, страх му засвива душицата. — Леле, гората е страшна! Шум зашумя пред юначето, хукна в пътеката прашна, викна в уплаха да плаче то: — Мамо, ела ме спасявай, гони ме, мамичко, мечката! — Синко ле, смешен не ставай, бръмбар бръмчи край пътечката! Мамино чедо, разбра ли — който се хвали, не пали!
Имам си играчка зайче, дар от милото ми майче. Гумено е то — не тича. Като мен не се облича. Топли дрешки то си няма, затова помолих мама панталон да му ушие и качулка, че с уши е. Копчета заших сама, че сама съм у дома. Зайчето от радост скача — пъстро е като кълвача. Ей го пременено вече с панталонче и елече. Нагласих му и ръкавеца — погледнете ми красавеца!
Зададе в клас учителят въпрос: — Нали в неделя всички сме на крос? — На крос в неделя? — зашумя класът. — И в празника програма ни гласят, когато можем да си полежим без всякакви програми и режим! — На крос да идат други класове — отрониха се плахи гласове, — че ние сме по тичането слаби, едва-едва се мъкнем като баби! Учителят тогава се намръщи: — Добре, деца, отивайте си в къщи! И юрнаха се всички като орда — по бягане те счупиха рекорда!
Карнавал, карнавал, син, зелен, червен и бял, в ярки багри заблестял, през града се е задал! Карнавал, карнавал! Де ги жителите прежни, вакли, хубави и нежни, де ги кротките съседи с шапки — като слънчогледи, де са детските ята по гащета, без палта? С други свят е наводнен този град през този ден! Той събрал е — погледнете, облекла от вековете! Стичат се по всички друми хора с шарени костюми и с капели, и с дантели, с чудни маски и каляски. Оле, кой в града изпрати еднооките пирати? А от разказите кой е докарал и ковбой? Този е с бомбето личен, онзи — цял с пера накичен, тази тънката — японка, а онази — амазонка… Карнавал, карнавал през града се е задал! Трам-та, рам-та, трам-та-рам! Бие барабан — бам-бам! Бие тъпан — там-там-там! Свирки свирят — шум голям! Свирят трима мускетари със седефени китари и се носят балерини, вейнали воали сини. На площада индианци лудо вият кръшни танци. Този пее, онзи скача, негрите подвикват: „Ча — ча!“. Карнавал, карнавал, син, зелен, червен и бял, през града се е задал. Той лицата озарява, ех, че интересно става! Колесница преминава, а на нея, като птиче, е размахало момиче две разперени крила — многоцветни ветрила. И на тая самодивка трепка весела усмивка. Сред венците от цветя най-красивата е тя! Кацнала на колесница, тя — на празника царица, е небесна гълъбица, гълъбица на мира. Ура! Ех, ти празник разцъфтял! Цял градът е засиял, всеки тук е заиграл. Карнавал, карнавал!
Къде си, „Добър ден“, къде? Къде се губиш вече? Чавдарче в къщи си дойде и „Добър ден“ не рече! С един познат човек Младен навън почти се сблъска. — Къде е твоя „Добър ден“, момче с червена връзка? Марийка свари в своя клас учителката кротка, но в поздрав не отрони глас, стаи се като котка. При обущаря влезе Спас. — Обувката пропуща! — Отвърна той: — Не кърпя аз без „Добър ден“ обуща! А Станчо посети съсед и както си го знаем, гърди изпъчи без привет: — Яйца ни дай назаем! Къде си, „Добър ден“, къде? Ела си при децата! То „Добър ден“ не се яде, но влез им ти в устата!
Стаменчо за всичко пита. Иска той да разбере, има ли си къща кита сред голямото море? Кенгуруто кой го храни, баба има ли си то? Кино гледат ли глигани? Как? Не гледат ли? Защо? Котката какво сънува, конят ходи ли на плаж? Кой през есента рисува пъстроцветния пейзаж? Как певецът в грамофона влиза да ни пее? Как? Ляга ли си камиона, щом като настане мрак? Луноходът ли отхапа къс от кръглата луна? Да не е луната ряпа, за ракетите — храна? Пита Стаменчо за всичко. Казват му: — Кога ще спреш? Като порастеш, душичко, всичко сам ще разбереш!
Луноход, луноход по Луната търси брод. Ту напред, ту назад, слиза в кратер непознат. И по трудния му път от земята го следят. Казват му: — Върви направо, а сега завий наляво. Луноходът изпълнява, важни вести им предава. Ех, кога ще дойде време луноходът да ни вземе, да ни вземе в небесата за разходка по Луната!
На двора вън — по здрач деца играят мач. И ето, вкарват гол в един съседен хол.
Петърчо на Кольо казва коня, Кольо пък на Петърчо — петел. Не Миленка и Боян се гонят, гонят се камила и козел. За Недялка Данчето е чавка, Милчо за Румяна е прасе. Таня пък за Пейчо — кукумявка. И така се те наричат все! Сякаш тези мили пионери своите другари не познават, сякаш че класът е менажерия, дето я животни обитават!
Имат си мама и татко дете — и за детето си грижат се те. Гледат го, сякаш е цвете в саксия, всичко поднасят му те на тепсия. Слага му баба в устенцата хляба, таткото — млякото, супата — мама. Глезят го всичките — обич голяма! Мими се мръщи, потропва, пищи: — Супа не искам, разбираш ли ти? — Мамино Мими. що искаш кажи ми! — Искам бисквити, ала шоколадови, сладки, каквито ни дадоха Владови! — Мъжо, бисквити иди донеси ти! Татко излиза набързо по риза. Носи кутия с бисквити, обаче не тъкмо тия — и Мимето плаче. — Тези не ща! Направете ми крем! — Крем ли? Щом искаш, и крем ще дадем! Мъжо, изтичай, яйца ми купи. Мамино Мими, сега, потърпи! Мими се плези, но радват се те, Мими разглезено чедо расте! Радост! Дочакват голямата слава — Мимето им първокласница става! Но първокласници с нея и те са — всички са роби на тази принцеса. Има ли Мими домашни задачи — има и свита добри помагачи! Своята работа татко зарязва, синя хартия на ленти нарязва, прави на Мимето ново сметало, старото вече било овехтяло! Мама лицето на Мимето мие, бабата внучето трие с хавлия. Грижи за Мимето — колкото щеш! — Мими, почивай си, да порастеш! В къщи случайно тя днеска сама е, ала без работа Мими се мае. С кални обувки лежи на чаршафа. Гладна е тя — но далече е шкафа! Как ще се мъчи яйца да вари! Хляб да нареже е трудно дори! Но се усмихва щастливият миг, баба се връща — тя среща я с вик: — Бабо, къде си се влачила ма? Обеда как ще приготвя сама? Баба слугува, а Мими яде. — Бабо, водица! — И тя й даде! Връща се мама — тревога голяма! — Мамо ма, копчето я ми заший! Връзвай ми панделка и ме среши! Идва и татко, нарежда му кратко: — Хайде обувките ми почисти, иначе, татко, защо си ми ти? Ляга по гръб на кушетката Мимето, а се залавят за работа тримата… Тъй се минават години наред, стават капризите нейни безчет. — Искам на кино да ида. — Иди! — Искам с прическа да бъда! — Бъди! — Лятос желая да съм на море. — Щом настояваш — тогава добре! Мими израсна девойка прекрасна — нежна, кокетна, добре издокарана, само че с работа всякаква скарана! — Моля те, Мими, ела помогни ми! Ето, в мазето слезни за кюмюр! — Как ще отида в мазе с маникюр? — Слушай, момиче, хвани се на работа! — Нека се хване за работа бабата! Ех, че отмяна отгледаха те — май че в саксията плевел расте! Дайте на Мими кина, развлечения, но не мъчете я с труд и учение! Мими с труда не желае приятелство. Принц потърсете за нейно сиятелство!
Не сред тихата ливадка, не край бистрия поток, а в задушната палатка заседава днес кръжок. И с какво се занимава? С джунгли, палми и фурми — в бяла платноходка плава по далечните земи… Пада борова шишарка пред палатката тогаз. И уплашена другарка вика с неспокоен глас: — Някой ни замеря с камък! — Туй е орех — казва друг. Трети вика: — Туй е само плод на клен или на бук! — Ех, какви натуралисти! — свежда борът клон зелен. Жари ги с иглите-листи: — Запознайте се и с мен!
Как учтив е Пенчо пионера! Возеше се в автобуса вчера. Прав стоеше старец белобрад, а седеше пионерът млад. Чак когато рече да изскочи, мястото на стареца посочи. Дядото подхвърли на шега: — О, за мен се сети чак сега! Браво, момко, много си внимателен! Подвига ти просто е трогателен!
Едно момче — душа юнашка замерваше врабчета с прашка. И радваше се, щом сполучи врабче в дръвчето да улучи. Но ето аз го проследих и с прашката на моя стих сега улучвам пък момчето, за да се радва и врабчето!
README.md exists but content is empty.
Downloads last month
52

Models trained or fine-tuned on Dilyana56/bulgarian_poems