Datasets:

mboyanov

/

bgwiki

like 2

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859887

Кьосейомер

Кьосейомер () е село в Източна Тракия, Турция, околия Хавса, вилает Одрин. География. Селото се намира източно от Одрин. История. В XIX век Кьосейомер е малко българско село в Хавсенска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Кьосеомер" (Keusse-Omour) има 5 домакинства и 20 българи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859889

Караяйла

Караяйла () е село в Източна Тракия, Турция, Вилает Одрин, Околия Узункьопрю. География. Селото се намира на 12 километра западно от Узункьопрю. История. В 19 век Караяйла е българско село в Узункьоприйска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Кара-Айлй (Cara-Ayly) е село със 70 домакинства и 346 българи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859891

Чифликкьой

Чифликкьой () е село в Източна Тракия, Турция, Вилает Одрин, Околия Узункьопрю. География. Селото се намира на 7 километра западно от Узункьопрю. История. В 19 век Чифликкьой е българско село в Узункьоприйска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Чифлик-кьой (Tchiflik-keui) е село с 40 домакинства и 176 българи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859892

Каливия (Лименария)

Каливия или Каливес (, "Καλύβες") е бивше село на остров Тасос в Северна Гърция, днес квартал на Лименария. География. Каливия е разположено в югозападния край на острова и е северна махала на Лименария. История. Църквата „Свети Георги“ е от 1902 година. Селището е регистрирано за пръв път в 1951 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859896

Кукули (Украйна)

Кукули () е село в Украйна, разположено в Студенянската селска община на Винишка област. Кодът на селото в КОАТУУ е 0523281601. Население. Населението според преброяването от 2001 г. е 895 души: Религия. В селото се намира църквата „Свети Михаил“, която е част от Могилевско-Подолската епархия на Украинската православна църква (Московска патриаршия).

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859901

Кралско астрономическо общество

Кралското астрономическо общество () е научна общност и благотворителна организация, която насърчава изучаването на астрономия, планетология, геофизика и тясно свързани клонове на науката. Седалището му е в Бърлингтън Хаус, на Пикадили в Лондон. Обществото има над 4000 членове, известни като стипендианти, повечето от които са професионални изследователи или докторанти. Около една четвърт от стипендиантите живеят извън Обединеното кралство. Кралското астрономическо общество поддържа библиотека за астрономически изследвания, ангажира се с обществена дейност и съветва правителството на Обединеното кралство относно астрономическото образование. История. Обществото е основано през 1820 г. като Лондонско астрономическо дружество в подкрепа на астрономическите изследвания. По това време повечето членове са по-скоро „джентълмени астрономи“, отколкото професионалисти. То става Кралско астрономическо дружество през 1831 г. след получаване на Кралска харта от Уилям IV. Между 1835 и 1916 г. на жените не е позволено да бъдат стипендианти, но Ан Шийпшанкс, лейди Маргарет Линдзи Хъгинс, Агнес Клерк, Ани Джъмп Кенън и Уилямина Флеминг стават почетни членове. През 1886 г. Айзис Погсън е първата жена, която се опитва да бъде избрана за стипендиант на Обществото, номинирана (неуспешно) от баща си и двама други стипендианти. Всички стипендианти до този момент са мъже и нейната номинация е оттеглена, когато адвокатите заявяват, че според разпоредбите на Кралската харта на Обществото, стипендиантите са наричани само „той“, следователно могат да бъдат само мъже. Допълнителна харта от 1915 г. отваря вратите на Кралското астрономическо общество за жени. На 14 януари 1916 г. Мери Адела Благ, Ела К. Чърч, А. Грейс Кук, Ирен Елизабет Той Уорнър и Фиамета Уилсън стават първите пет жени, избрани за членове. Публикации. Една от основните дейности на Кралското астрономическо общество е публикуването на реферирани списания. Издава научните списания "Monthly Notices of the Royal Astronomical Society", "Geophysical Journal International" и "RAS Techniques and Instruments", заедно с търговското списание "Astronomy & Geophysics".  Историята на списанията, публикувани от Обществото (със съкращения, използвани от Astrophysics Data System), включва: Членство. Стипендианти. Пълноправните членове на Кралското астрономическо общество се наричат стипендианти. Членството е отворено за всеки на възраст над 18 години, който се счита за приемлив за обществото. В резултат на основаването на обществото във време, преди да има много професионални астрономи, не се изискват официални квалификации. Около три четвърти от стипендиантите обаче са професионални астрономи или геофизици. Обществото действа като професионална организация за астрономи и геофизици в Обединеното кралство. През 2003 г. броят на членовете става над 3000 души. Приятели. През 2009 г. стартира инициатива за хора с интерес към астрономия и геофизика, но без професионална квалификация или специализирани познания по темата. Такива хора могат да се присъединят към Приятелите на Кралското астрономично общество, които предлагат популярни разговори, посещения и социални събития. Срещи. Дружеството организира обширна програма от срещи: Най-голямата среща на RAS всяка година е Националната астрономическа среща, голяма конференция на професионални астрономи. Провежда се в продължение на 4 – 5 дни всяка пролет или началото на лятото, обикновено в университетски кампус в Обединеното кралство. Стотици астрономи присъстват всяка година. По-чести малки информационни срещи включват лекции по изследователски теми в астрономията и геофизиката, често изнасяни от носители на награди на обществото. Те обикновено се провеждат в Бърлингтън Хаус в Лондон следобед на втория петък на всеки месец от октомври до май. Разговорите са предназначени да бъдат достъпни за широка аудитория от астрономи и геофизици и са безплатни за всеки да присъства (не само за членове на обществото). Официалните доклади от срещите се публикуват в списание "The Observatory". Специализирани дискусионни срещи се провеждат в същия ден като всяка информационна среща. Те са насочени към професионални учени в конкретна изследователска област и позволяват на няколко лектори да представят нови резултати или прегледи на научни области. Обикновено две дискусионни срещи по различни теми (една по астрономия и една по геофизика) се провеждат едновременно на различни места в Бърлингтън Хаус, преди основната среща за деня. Те са безплатни за членове на обществото, но изискват малка входна такса за нечленове. Кралското астрономическо общество провежда редовна програма от публични лекции, насочени към обща, неспециализирана аудитория. Те се провеждат предимно във вторник веднъж месечно, като една и съща реч се изнася два пъти: веднъж на обяд и веднъж рано вечер. Местата са различни, но обикновено са в Бърлингтън Хаус или друго близко място в централен Лондон. Лекциите са безплатни, въпреки че някои популярни сесии изискват предварителна резервация. Обществото понякога е домакин или спонсорира срещи в други части на Обединеното кралство, често в сътрудничество с други научни дружества и университети. Библиотека. Кралското астрономическо дружество разполага с по-изчерпателна колекция от книги и списания по астрономия и геофизика, отколкото библиотеките на повечето университети и изследователски институции. Библиотеката получава около 300 текущи периодични издания по астрономия и геофизика и съдържа повече от 10 000 книги от популярно ниво до сборници от конференции. Нейната колекция от астрономически редки книги е на второ място след тази на Кралската обсерватория в Единбург. Библиотеката на Кралското астрономическо дружество е основен ресурс не само за обществото, но и за по-широката общност от астрономи, геофизици и историци. Образование. Обществото популяризира астрономията сред членовете на широката общественост чрез своите информационни страници за студенти, учители, обществеността и медийни изследователи. Президенти. Първият човек, който носи титлата президент на Кралското астрономическо дружество, е Уилям Хершел, въпреки че той никога не е председателствал среща на Обществото. След него постът е заеман от много изтъкнати астрономи. Мандатът на президента обикновено е две години, но някои титуляри подават оставка след една година, например поради влошено здраве. Франсис Бейли и Джордж Еъри са избирани рекордните четири пъти всеки. Бейли заема позицията за най-продължителен период в историята на Обществото – осем години; Еъри служи седем. От 1876 г. никой не е служил повече от две години. Настоящият президент е Майк Едмъндс, който започва мандата си през май 2022 г. Награди и отличия. Най-високото отличие, връчвано от Кралското астрономическо дружество, е неговият златен медал, който може да се присъжда за всякакви постижения, но най-често се признава за изключителен цялостен принос. Сред най-известните на широката публика получатели са Алберт Айнщайн през 1926 г. и Стивън Хокинг през 1985 г. Други награди се връчват в конкретни области на астрономията или геофизичните изследвания и включват медала „Едингтън“, медала „Хершел“, медала „Чапман“ и медала „Прайс“. Освен научните изследвания, има специфични награди за училищно преподаване (медал „Патрик Мур“), популяризиране на науката (медал „Ани Маундер“), история на науката (медал „Агнес Мери Клерк“). Всяка година обществото предоставя няколко безплатни доживотни членства (наричани почетни стипендии) на видни изследователи, пребиваващи извън Обединеното кралство. Други дейности. Обществото заема помещения в Бърлингтън Хаус, Лондон, където библиотека и зали за срещи са на разположение на стипендианти и други заинтересовани страни. Обществото представлява интересите на астрономията и геофизиката пред националните и регионалните и европейските правителства на Обединеното кралство и свързаните с тях органи и поддържа пресслужба, чрез която информира медиите и обществеността като цяло за развитието на тези науки. Обществото раздава и субсидии за достойни каузи в астрономията и геофизиката. Организацията е член на Международния астрономически съюз и на Научния съвет на Обединеното кралство.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859917

Алцова кула

Алцова кула () е неолитно селище и антично и средновековно отбранително съоръжение, разположено край валовищкото село Крушево (Ахладохори), Северна Гърция. Местоположение. Алцова кула е нисък трапецовиден хълм на 1,5 km на изток-югоизток от Крушево. Под северните склонове на хълма, на разстояние 100 m, текат водите на Крушовската река (Крусовитис), а под южните и западните склонове текат два потока, предлагащи естествена защита от трите му страни. Полегатата източна страна е най-уязвимата точка, от която се достига до хълма през малка шийка от съседния хълм. От хълма се вижда голяма част от долината на Крушовската река и околните планини Славянка (Орвилос), Шарлия (Вронду) и Сенгелската планина (Ангистро). На 150 m северно от крепостта е запазен двусводестият каменен Долен Белишки мост над Крушовската река (Белица). Неолит. В 90-те години при иманярски разкопки е разкрит участък от груба зидария от къща, която очевидно е помещавала рудиментарно домакинство от селището. Жителите на района събират фрагменти от нерисувана и груба керамика, черна без украса и украсена с писмена набраздена или врязана украса, но и намерени разпръснати каменни сечива. Археологът Петрос Самсарис в 1995 година посещава обекта и потвърждава, че това е селище от епохата на неолита. На хълма са намерени фрагменти от вази и останки от глинени съдове, както и находки от оръдия на труда от праисторическия период. Според „Археологико Делтио“ 50-Б'2, с. 637, на хълма Алцова кула е имало праисторическо и историческо селище. Повърхностната ръчно изработена керамика принадлежи към най-късния и последен период на неолита (5300 – 3000 г. пр. Хр.). Средновековие. Няколко века по-късно, в исторически времена, на хълма е имало ново селище. Към този период принадлежи и укреплението с каменно-зидана стена и силен варов хоросан. Използването на варов разтвор в зидарията води към ΙΙΙ – IV век сл. Хр. и след. Друга крепост от същата епоха се намира на 3 km североизточно от Крушево, в местността Градища. Крепостта, подобно на други крепости в района, не би трябвало да е оцеляла след варварските набези от V век или най-късно от нашествията в VII век на аварите и славяните. Най-вероятно е била изоставена преди средата на V век, когато хуните с последователни нашествия опустошават Тракия и Македония. Периметърната стена, от която са оцелели малко развалини, е около 200 m. Зидарията се състои от камъни със свързващ хоросан. Най-добре запазената част от стената е разположена по протежение на юг-югоизточната страна. Представлява стена с дължина 40 m и височина от 1 до 1,5 m. Дебелината на стената е поне 1,30 m. Следи от зид също има от западната страна и в северозападния ъгъл.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859919

Догубаязът

Догубаязът (, , , "Паязат" или "Даруйнк") е град във вилает Агръ в Турция, близо до границата с Иран. Намира се на 1625 м н.в и е седалище на едноименния окръг. Населението му е . Известен също като "Курдава", градът е столица на самопровъзгласилата се република Арарат, независима кюрдска държава с център във вилает Агръ. История. През по-голямата част от историята си Догубаязът е по-голямо и по-важно селище от днешната столица на вилаета Агръ, не на последно място заради стратегическата си функция като граничен пункт с Иран.Районът има богата история с паметници, датиращи от времето на Кралство Урарту (преди повече от 2700 години). Преди Османската империя селището е носило арменското име Даруйнк. През IV век сасанидите не успяват да превземат арменската крепост и царската хазна в Даройнк. Принцовете от арменската династия на багратуните пребивават в Даройнк и възстановяват крепостта в сегашната ѝ конфигурация с множество бейли и кули, внимателно интегрирани в издигащата се скална част. Когато крал Гагик I Арцруни отново окупира крепостта около 922 г. сл. н. е., тя става седалище на епископ. Впоследствие е завладявана и превземана от перси, арменци, византийци и селджуки, като всички те използват равнината за почивка и възстановяване по време на преминаването си през планините. Турските народи пристигат през 1064 г., но скоро са последвани от монголите и други вълни от турци. Замъкът Даройнк е ремонтиран многократно през цялата история, включително е преустроен през 1374 г. по заповед на турския военачалник Джелайърлъ Шехзаде Баязът Хан. В негова чест градът е преименуван на „Баязът“ през XVI век. От времето на сефевидите районът е управляван от тюркоезични генерали, включително от османския генерал Исхак паша. Той построява двореца, който все още носи неговото име.Градът е свидетел на битки в Персийско-османската война (1821 – 1823), когато през 1821 г. главнокомандващият Абас Мирза от Каджарски Иран окупира града, както и по време на нападението на Русия по-късно през 1856 г. и превземането му от руснаците по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Когато руснаците се оттеглят, голяма част от арменското население тръгва с тях, за да построи Нови Баязит (дн. Гавар в Армения) на брега на езерото Севан. Догубаязът е допълнително опустошен по време на Първата световна война и войната за независимост на Турция. От 1920 г. районът започва да произвежда сяра. Широко разпръснатото село Баязит първоначално е арменско селище и през 1930 г. е населено с кюрди и язиди от района на Серхат. Но през 1930 г. турската армия го разрушава в отговор на въстанието в Арарат. Новият град е построен в равнината под старото селище през 30-те години на ХХ век (оттук и името „Догубаязът“, което буквално означава „Източен Баязит“). Догубаязът е столица на кюрдската република Арарат, ръководена от Ибрахим Хаски и Ихсан Нури от организацията Хойбун между 1927 и 1930 г. Така градът е наречен временната столица на Кюрдистан и впоследствие е представен пред Обществото на народите и Великите сили като център на независима кюрдска държава. През януари 2006 г. Догубаязът става център на епидемия от птичи грип H5N1. Политика. На местните избори през март 2019 г. Йълдъз Ачар от Демократичната партия на народите е избран за кмет. Спорт. Футболният клуб „Догубаязътспорт“ играе в долните дивизии на турската футболна лига. Три сезона играе в турската трета лига. География. Областният център Догубаязът остава в южната част на планината Арас. Град Догубаязът е селище с дълга история. Лежи 15 км югозападно от планината Арарат, 93 км източно от град Aгръ и на 35 км от границата с Иран. Градът е разположен в равнина, заобиколена от някои от най-високите върхове на Турция, включително: Арарат (5137 м), Малък Арарат (3896 м), Тендюрек Дагъ (3 533 м), Калетепе (3 196 м) Аръдагъ (2934 м) и Гьолертепе (2643 м). Планината Кизил на 2730 м е на два километра източно от града. Климат. Климатът в равнината е горещ и сух през лятото, студен и малко снежен през зимата; той се класифицира като студен полусух климат (Кьопен: "BSk"). Международни отношения. Догубаязът е побратимен с:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859921

Къзълджъкдере

Къзълджъкдере или Къзълджъккилисе () е село в Източна Тракия, Турция, околия Лозенград, вилает Лозенград. География. Селото се намира на 9 километра югоизточно от Лозенград (Къркларели). История. В XIX век Къзълджъкдере е българско село в Лозенградска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Къзълджък килисе" (Kizildjik-kilisse) има 290 домакинства и 1400 българи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859922

Марин Преда

Марин Преда () е виден румънски преводач и писател на произведения в жанра социална драма и исторически роман, един от най-известните румънски писатели след Втората световна война. Биография и творчество. Марин Преда е роден на 5 август 1922 г. в село Силищя Гумещ, област Телеорман, Румъния, в многолюдното семейство на Тудор Каларасу. Завършва първите 7 класа в селото, а след това учи година в Нормалното училище в град Абруд, после в Кристур-Одорхей. През 1940 г., след Втория виенски арбитраж, учи в Букурещ. През януари 1941 г. става свидетел на бурните събития от бунта на легионерите и потискането му от Йон Антонеску. В Букурещ се среща с трансилванските бежанци и свои съграждани, установени в града. Събитията ще намерят място в романите му „Делириум“ и „Живот като плячка“. В края на учебната 1940-1941 г. полага теста за правоспособност, но поради материални затруднения напуска училище. След напускане на училище става коректор във вестник „Тимпул“. През 1942 г. прави литературния си дебют с разказа „Изгореният“ на литературната страница „Попасури“ на вестника, където излизат и други негови разкази. В края на 1942 г. за кратко работи като чиновник в Института за статистика в Букурещ, а после става редакционен секретар във вестник „Събитието днес“. Дебютът на 20 години в литературата го насърчава и той продължава да публикува разкази: „Зъл дух“, „Акация“, „Конят“, „Нощ“, „На полето“, а после става член на литературния клуб „Сбураторул“. В периода 1943 – 1945 г. е мобилизиран в армията, а почерпеният от това време опит е отразин в късните му произведения. През 1945 г. става коректор във вестник "România liberă". Първият му сборник с разкази „Среща от земите“ ("Întâlnirea din pământuri") е издаден през 1948 г. В своето творчество младият писател се обръща към социалистическата действителност, както повечето писатели от периода на „пролетарската диктатура“. През 1952 г. става редактор на списание "Viaţa românească". През 1955 г. е издаден първият му роман „Морометевци“ от едноименната поредица. Той е социален роман илюстриращ селския живот в междувоенния и следвоенния период, като в период от двадесет години разглежда разпадането на селското социално ядро, на патриархалното семейство и унищожаването на селския дух. Романът се счита за негов шедьовър, а през 1956 г. получава за него Държавната награда. Екранизиран е в успешен филм през 1987 г. По продължението на романа също е направен филм през 2018 г. През 1955 г. се жени за поетесата Аурора Корну, с която се развеждат през 1959 г. Жени се втори път за Ета Векслер през 1960 г., с която се развеждат през 1969 г. Жени се за третата си съпруга Елена Митев през 1968 г. и имат двама сина: Николае и Александру. През 1965 г. заедно с Ета Векслер превеждат романа „Чума“ на Албер Камю, а през 1970 г. заедно с Николае Гане превеждат романа на Фьодор Достоевски „Демони“. През 1968 г. е избран за вицепрезидент на Съюза на писателите, а през 1970 г. става директор на издателството „Румънска книга“. Към момента на смъртта си е депутат във Великото национално събрание на Румъния. През 1972 г. е издаден романът му „Самотникът“, за който получава наградата на Съюза на писателите. През 1974 г. е избран за член-кореспондент на Румънската академия. През 1980 г. в ръководеното от него издателство публикува последния му роман – „Най-обичаният от земляните“ ("Cel mai iubit dintre pământeni"). Романът се възприема като смела критика на комунистическия режим, с нюанса, че епохата, за която той говори, е тази на режима на Георге Георгиу-Деж. Малко след публикуването на последния му роман, Марин Преда умира от съмнително задушаване на 16 май 1980 г. в стаята си в творческата вила на писателите в двореца „Могосоая“ в Могосоая, Илфов. Погребан е в алеята на писателите в официалното гробище „Белу“ в Букурещ. В памет на писателя, през 1982 г. в родното му село Силищя Гумещ е открита Къща-музей „Марин Преда“. В нея се изложени картини, ръкописи и предмети, които представят неговия живот. На негово име са кръстени училища, библиотеки и улици. За 90-тата годишнина от рождението му е сечена юбилейна сребърна монета от 10 леи с неговия лик и имената на най-известните му произведения.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859925

Демирджихалил

Демирджихалил () е село в Източна Тракия, Турция, околия Лозенград, вилает Лозенград. География. Селото се намира на 12 километра североизточно от Лозенград (Къркларели). История. В XIX век Демирджихалил е село в Лозенградска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Демирджи Халил" (Demirdji-Halil) има 20 домакинства и 20 жители мюсюлмани и 75 българи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859938

Крини

Крини може да се отнася за:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859945

Левки (Тасос)

Левки () е село в Гърция, дем Тасос, административна област Източна Македония и Тракия. География. Селището е разположено в източната част на Тасос, на 3 km южно от Потамия. История. В Левки са манастирският храм „Свети Димитър“ от 1845 година и „Света Богородица Животворящ източник“. Левки е ново селище, регистирано за пръв път в 1961 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859964

Палеохори (Тасос)

Палеохори (, катаревуса "Παλαιοχώριον", "Палеохорион") е село в Гърция, дем Тасос, административна област Източна Македония и Тракия. География. Селището е разположено в непосредствена близост до източния бряг на острова, североизточно от Теологос. История. Селището е регистрирано като ново селище Палеохорион по време на Втората световна война. Заселено е от жители на Теологос, които се заселват тук, за да обработват по-отблизо имотите си. За пръв път се появява в гръцките преброявания в 1961 година с 8 жители. Селището не е споменато в гръцкото преброяване в 1991 година, като най-вероятно жителите му са включени към тези на Теологос.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859970

Тимония

Тимония (,) е село в Гърция, дем Тасос, административна област Източна Македония и Тракия. География. Селището е разположено в близост до южния бряг на острова, югооизточно от Теологос и в непосредствена близост западно от Алики. История. Основано е по време на Втората световна война. Заселено е от жители на Теологос, които се заселват тук, за да наглеждат и поддържат по-отблизо имотите си. За пръв път се появява в гръцките преброявания в 1951 година с 62 жители.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859972

Дениса Сакова

Дениса Сакова () е словашка политичка, заместник-председателка на партия „Глас – социалдемокрация“. От 25 октомври 2023 г. тя е заместник министър-председател и министър на икономиката на Словакия. Бивш министър на вътрешните работи на Словакия (2018 – 2020). Биография. Родена е на 17 април 1976 г. в град Нитра, Словашка социалистическа република, Чехословакия. Завършва гимназия „Ойген Гудерни“ в Нитра. През 1994 г. тя постъпва и през 1999 г. завършва Икономическия факултет на Икономическия университет в Братислава със степен по финансов мениджмънт и организация на паричното регулиране, а през 2006 г. получава докторска степен по застраховане. През 1998 г. започва работа като консултант в компания "DELTA E. S." в Братислава, която продава компютри и софтуер. От 2001 до 2003 г. работи в международната консултантска компания "Cap Gemini Ernst & Young" (с настоящето име "Capgemini") в Братислава. От 2003 до 2007 г. е директор на отдела за приложен софтуер в "E.ON IT Slovakia" (дъщерно дружество на "E.ON"). От 2007 до 2010 г. е генерален директор на Департамента по информационни технологии, телекомуникации и сигурност на Министерството на вътрешните работи на Словашката република. Тя е отговорна за подготовката към Шенгенската информационна система. От 2011 до 2012 г. отново работи като директор на отдела за координация на услугите в "E.ON IT Словакия". През 2012 г. е назначена за началник на отдела за обслужване на Министерството на вътрешните работи на Словашката република. Тя поема отговорността за изпълнението на правителствената програма за ефективна, надеждна и отворена публична администрация, неофициално известна като реформата "ESO" (Ефективна, надеждна и отворена публична администрация). Политическа дейност. На парламентарните избори в Словакия през 2016 г. Сакова е избрана за депутат в Националния съвет на Словакия от партия „Посока – социалдемокрация“. През същата година е назначена за държавен секретар на Министерството на вътрешните работи на Словашката република. На 17 април 2018 г. министърът на вътрешните работи на Словакия Томаш Дракер подава оставка, след като отказва да уволни началника на полицията Тибор Гаспар, което е искане от протестиращи след убийството на журналиста Ян Куциак. Премиерът Петер Пелегрини от „Посока – социалдемокрация“ става временно изпълняващ длъжността министър-председател. На 26 април словашкият президент Андрей Киска назначава Дениса Сакова за нов министър на вътрешните работи на Словакия в правителството. На 20 март 2020 г. правителството подава оставка. На парламентарните избори в Словакия през 2020 г. тя отново е избрана за депутат в Националния съвет на Словакия от партия „Посока – социалдемокрация“, която получава 144 100 гласа и става седма по брой гласове в страната. След парламентарните избори през 2020 г. премиерът Петер Пелегрини напуска партия „Посока – социалдемокрация“ и основа партия „Глас – социалдемокрация“. За заместник-председател на партията е избрана Дениса Сакова. На парламентарните избори през 2023 г. тя се кандидатира за партия „Глас – социалдемокрация“, която получава 168 453 гласа и става осма по брой гласове. След назначаването ѝ в правителството мандатът ѝ е наследен от Самуел Мигал. На 25 октомври 2023 г. е назначена за вицепремиер и министър на икономиката на Словакия в правителството, ръководено от премиера Роберт Фицо.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859976

Стеван Пешич

Стеван Пешич () е сръбски и югославски драматург, писател и поет, автор на произведения в жанра драма, лирика, детска литература и пътепис, особено известен със своите пътеписи от Непал, Тибет и Шри Ланка. Биография и творчество. Стеван Пешич е роден на 8 юли 1939 г. в Ковил, Кралство Югославия, в ромско семейство. Завършва основно училище в родния си град и после гимназия в Сремски Карловци. След това се премества в Белград и започва да пътува из Европа, издържайки се с работа. После пътува из Азия в продължение на няколко години. Посещава Иран, Пакистан, Афганистан, Непал, Индия, Тибет и Шри Ланка. След завръщането си в Белград работи като автор на свободна практика, пишейки поезия, книги, пиеси и материали за телевизия и радио. Първата му книга, стихосбирката „Месечева енциклопедија“ (Лунна енциклопедия), е издадена през 1965 г. Сред издадените му произведения са: пътеписите „Катманду“, 1982 г., „Светлият остров“, 1984 г., романите „Сарат и Випули“, 1984 г., „Тибетци“, 1988 г., разказите „Кореспонденция с Бога“, 1990 г. Посмъртно са публикувани сборникът му с разкази „Пътешествие в Раджастан“, 1997 г., и „Голямата книга или книга за Ковил“, роман в седем тома (2002 – 2010). Най-известен е със своите поетични пътеписи от Тибет, Индия, Непал и Шри Ланка. Автор е на много пиеси, както за възрастни, така и за деца. Пиесите му за деца – „Крилата крава“, „Гъската на луната“, „Странното чудо“, „Градът със заешки уши“, „Удивителното грозде“, „Ловна история“, „Не мога без кон“ и други, до края на XX век стават част от стандартния репертоар на кукления и детски театър в Сърбия и Югославия и имат трайно значение за съвременния сръбски театър. Драмите му се характеризират с прекрасни и фантастични събития. През 1988 г. майка му Даринка дарява много книги от домашната му библиотека на Градската библиотека на Нови Сад, като много от тях са с подписа и посвещението на автора. Стеван Пешич умира в бедност на 7 юли 1994 г. в Белград, Сърбия. На негово име през 1995 г. градската библиотека в Нови Сад и Съветът на Ковил учредяват литературната награда „Стеван Пешич“ за проза, поезия, есета, пътеписи и драматургия.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859990

Пияна гора

Пияна гора е термин за гора с изкривени или наклонени в една или в различни страни стволове на дървета, което е обусловено от деформации в повърхностния почвен слой по време на техния растеж. С най-голяма известност се ползват участъците с пияна гора в районите със свлачища (по десния бряг на река Волга в нейното средно течение, Черноморското крайбрежие на Кавказ, южното крайбрежие на Кримския полуостров). В България това явление се наблюдава най-вече по черноморското крайбрежие, между Варна и Балчик. Пияна гора се среща също в области с развитие на термокарст (особено в Якутия) и в карстови райони, където има свежи пропадания на терена, покрай отворите на понори и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859991

Издателство Hybrid Books

Издателство „Хибрид букс“ е българско издателство, което издава автобиографични и биографични книги. Централният му офис се намира в София. Според самото издателство, "„Ние издаваме книги от и за велики личности. Всяка книга е голям проект за нас. Като бутиково издателство обръщаме специално внимание на авторите. Те са наши партньори. Целта ни е да създадем висококачествени книги, които ще достигнат до най-широката публика, ето защо изпипваме нещата до най-малките детайли. Нашите книги са посрещани възторжено от всички фенове."“ Сред по-популярните книги, издадени от Хибрид букс, за автобиографиите на Роб Халфорд, Леми Килмистър, Брайън Джонсън, Лени Кравиц, както и книги за Диего Марадона, модните брендове Шанел, Версаче, Прада и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859994

Гавраил Стоянов

Гавраил Киров Стоянов с прозвище Гавроша е български военен летец и е един от първите пилоти на българската авиация. Роден е на 24 март 1888 г. в Копривщица. Военното си обучение Гавраил Стоянов завършва през 1908 г. във Военното училище като част от 28-и випуск с чин подпоручик. Служи в 16-и пехотен ловчански полк. На 19 февруари 1911 г. е повишен в поручик. От 30 юли до 19 октомври 1912 г. се обучава в авиационното училище в Мурмелон, Франция. От 18 май 1915 г. е произведен във военно звание капитан. След обстоен преглед Стоянов прави първия пробен полет на преместения в авиобаза „Божурище“ легендарен самолет на Асен Йорданов. През 1915 г. Гавраил Стоянов и капитан Цвятко Старипавлов полчили отпуск да заминат за Русия, където ги сварва Първата световна война, в която не взимат учстие. Скоро след края на военните действия заминава за САЩ, където остава до края на живота си.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860000

Мигаща диня

Мигаща диня (, "Banjjag-ineun Woteomellon"; ) е южнокорейски сериал, който се излъчва от 25 септември до 14 ноември 2023 г. по Ти Ви Ен. С участието на Рьоун, Че Хьон Ук, Сол Ин А и Шин Ън Су. Сюжет. Разказва историята на момче от CODA с вроден талант за музика, което пътува назад във времето до 1995 г. То се присъединява към група с баща си от детството и създава група, наречена Watermelon Sugar, с подозрителните младежи, които среща там, и комуникира с тях чрез музика. Премиера. Премиерата на "Мигаща диня" е на 25 септември 2023 г. по телевизионния канал tvN.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860002

Матвей Кузмин

Матвей Кузмич Кузмин (21 юли 1858, село Куракино, Псковска губерния – 14 февруари 1942, близо до село Малкино, Великолукски район, Калининска област, РСФСР, СССР) – руски селянин. Герой на Съветския съюз (1965). Той е най-възрастният Герой на Съветския съюз по дата на раждане. Биография. Матвей Кузмин е роден в село Куракино (сега Великолукски район, Псковска област) в семейството на крепостен селянин (три години преди премахването на крепостничеството). Той е едноличен селянин (не е бил член на колективно стопанство) и живее с лов и риболов на територията на колхоза „Рассвет“. Смятат го за „контраконтрактор“; заради необщителния си характер той получава прякора „Бирюк“. През август 1941 г. Псковска област и родното село на Кузмин са окупирани от нацистите. Комендантът се премества в къщата му, като кара собствениците на къщата да живеят в плевнята. В началото на февруари 1942 г., след завършването на Торопецко-Холмската операция, частите на съветската 3-та ударна армия заемат отбранителни позиции близо до родното място на Кузмин. Подвиг. Според Б. Н. Полевой в Куракино е разположен батальон от немска планинска стрелкова дивизия, който през февруари 1942 г. има за задача да извърши пробив, като отиде в тила на съветските войски в планираното контранастъпление през г. района Малкин Хайтс. На 13 февруари 1942 г. командирът на батальона изисква от осемдесет и три годишния Кузмин да действа като водач и да поведе частта към село Першино (6 км от Куракин), окупирано от съветските войски, обещавайки за тези пари брашно, нафта, както и ловна пушка SIG Sauer. Кузмин се съгласява. Въпреки това, след като научава планирания маршрут от картата, той праща внука си Вася в Першино, за да предупреди съветските войски и им определи място за засада близо до село Малкино. Самият Кузмин дълго време води германците по заобиколен път и накрая на разсъмване ги отвежда до Малкино, където 2-ри батальон от 31-ва отделна кадетска стрелкова бригада (полковник Степан Петрович Горбунов) на Калининския фронт, който тогава отбранява на Малкински възвишения в района на селата, вече са заели позиция Макоедово, Малкино и Першино. Германският батальон попада под картечен обстрел и претърпява тежки загуби (повече от 50 убити и 20 пленени). Самият Кузмин е убит от немския командир. През 1966 г. съветската преса публикува кратки спомени на капитан от запаса К. Баранников, участник в тези събития, бивш командир на отряд на 31-ва отделна кадетска стрелкова бригада. Някои подробности от неговата история се разминават с разказа за подвига на Борис Полевой. Според него село Куракино е освободено от германците в началото на февруари 1942 г., но Матвей Кузмин остава там със сина си, отказвайки да бъде евакуиран в тила. Германска част („не по-малко от рота“) идва в селото, чийто командир иска Кузмин да го отведе в тила на съветските части. Синът на Кузмин всъщност тича до позициите на бригадата сутринта на 14 февруари, около 30 минути преди германците да се появят, и предупредждава бойците за приближаването им. Германската предна част е унищожена от картечен огън от няколко точки. След това, според Баранников, се появяват други немски части и под прикритието на артилерийски и минохвъргачен огън атакуват съветските позиции, нокаутирайки войниците на Червената армия от село Макоедово. Но вечерта контраатака на бригадата, подкрепена от пристигаща артилерия, превзима селото и при тази атака самият Баранников е ранен. Бележката към тази статия съдържа доклад от политическия отдел на 31-ви район за тази битка, където описанието на подвига на М. Кузмин показва пълната смърт благодарение на него на германското разузнаване – 23 души. Името на германската част не е посочено в мемоарите на Баранников, но в картата на разположението на частите на 31-ва окръжна бригада към 14 февруари 1942 г., дадена в статията, е посочена противниковата германска част – 227-и пех. полк. М. К. Кузмин е погребан първо в родното си село Куракино. На 19 юли 1953 г. се състоява тържественото препогребване на тленните останки на героя в братското гробище в град Велики Луки. Награди. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 8 май 1965 г. за смелостта и героизма, проявени в борбата срещу нацистките нашественици, Кузмин Матвей Кузмич посмъртно е удостоен със званието Герой на Съветския съюз с орден Ленин. Памет. Подвигът на Кузмин става известен за първи път благодарение на статия на кореспондента Борис Полевой, публикувана във вестник „Правда“. (Полевой се оказал в този район и присъствал на погребението на Кузмин). На 24 февруари 1942 г. Съветското информационно бюро съобщава за подвига: Издадени са листовки за фронта, във вестници и списания са публикувани очерци, разкази и стихотворения за Кузмин; една от историите („Последният ден на Матвей Кузмин“), чийто автор е самият Борис Полевой, е включена в учебната програма на началното училище. Писатели, поети (например през годините на войната, баладата на Е. Петунин), скулптори посвещават своите творби на него. Улици в много градове на СССР са кръстени на Герой на Съветския съюз Матвей Кузмин (по-специално в град Велики Луки училище и улица са кръстени на него). В негова чест е кръстен и съветски (а сега руски) траулер. През 1944 г. в Москва, на една от платформите на гаровата зала на метростанция „Измайловски парк за култура и отдих на името на Сталин“ (тогава наричан „Измайловски парк“, а сега „ Партизанская “) и във Великие Луки, негови паметници са издигнати на гроба на героя, а на мястото на подвига край село Малкино, на „Малкинските височини” има обелиск. Под скулптурния образ на Кузмин на метростанция Партизанская (работа на М. Г. Манизер) е посочено, че той е повторил подвига на Иван Сусанин. Село Малкино е едно паметно място. Мемориална плоча в памет на Кузмин е поставена от Руското военноисторическо дружество на сградата на Личевската гимназия, където той учи. Семейство. Баща – Косма Иванов, майка – Анастасия Семьоновна. Родителите на Кузмин са крепостни на земевладелеца Болотников, който живее в село Креплянка (на три мили от Антоново-Куракино, родното село на Кузмин). Матвей Кузмич се жени два пъти: първата му съпруга Наталия (работничка от село Еремеево) умира в ранна младост. Втората съпруга Ефросиня Ивановна (или Андреевна) Шабанова идва от село Трошченка. Семейство Кузмин има 8 деца (синове Александър и Дмитрий от първия брак, шест деца от втория). Синът Павел умира през 1931 г.; от 1968 г. най-голямата дъщеря Екатерина (1903 – 1986) живее в село Куракино, синът Иван (роден през 1906 г.) работи във Велики Луки в завода за ремонт на локомотиви (LVRZ), синът Василий (1909 или 1912 – 1980) работил в мелничния завод Велики Луки, синът Алексей (1912 или 1915 – 1978) е пенсиониран военен, а най-малката дъщеря Лидия (1918 – 1987) е работила в месопреработвателен завод.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860003

Януари (филм)

„Януари“ е български игрален филм от 2021 година с елементи на драма, хорър и мистерия. Филмът е вдъхновен от пиесата „Януари“ на Йордан Радичков и е дебют в игралното кино на режисьора Андрей Паунов. Официалната премиера за България е на 20 януари 2023 година, а на 7 април 2024 година е излъчен по БНТ 1. Филмът е заснет за 23 дни през януари и февруари 2019 година в Средна гора.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860018

Смяна на променливата

Смяната на променливата, наричана също полагане, е основна математическа техника, използвана за опростяването на задачи чрез замяната на първоначална променлива с функция на друга променлива. Целта е по този начин задачата за стане по-проста или аналогична на друга по-разбираема задача. Пример. Много прост пример за използване на смяна на променливата е задачата за намиране на корените на следния полином от шеста степен: Полиномните уравнения от шеста степен нямат общо решение, но този частен случай може да се запише и като: Така уравнението може да се опрости чрез дефинирането на нова променлива formula_3. Смяната на "x" с formula_4 в полинома дава: което е просто квадратно уравнение с две решения: Решенията, изразени чрез първоначалната променлива, се получават с обратната замяна на "u" с "x"3, която дава: Така реалните корени на първоначалното уравнение са:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860020

Кръстьо Раленков

Кръстьо Раленков е български поет. Биография. Роден е през 1965 г. в Панагюрище. Завършва гимназия в София, а след това и философия в Софийския университет. Дебютните му публикации са в ученическите издания „Родна реч“ и „Средношколско знаме“. Публикувал е стихотворения, разкази и фейлетони въя в. „Стършел“, в. „Народна младеж“, в. „Пулс“, в. „Армейска младеж“, в. „Стандарт“, в. „Век 21“, LiterNet, Факел, Нова социална поезия. През 1990 г. е сред създателите на списание „Хермес“, заедно с Младен Мисана, Вячеслав Остър и Емилия Дворянова. Списанието се развива под формата на годишен алманах и има за цел да публикува „незаслужено отхвърлени или непредлагани в издателствата ръкописи“. В периода 1997 – 1998 г. е сценарист на Каналето. През 2012 г. печели Славейковата награда за лирично стихотворение. На следващата година излиза дебютната му стихосбирка „Денят на еднодневката“, издадена с подкрепата на община Панагюрище. През 2018 г. е издадена втората му поетична книга „Кислород“. През 2022 г. е награден с приза „Иван Николов“ за книгата си „Смъртта разпитва вече кой си“.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860025

Ергенският запой (филмова поредица)

Ергенският запой () е поредица от американски комедийни филми, създадени от Джон Лукас и Скот Мур и режисирани от Тод Филипс. Трите филма проследяват злополуките на четирима приятели, чиято група е известна като глутницата, които пътуват, за да присъстват на ергенско парти. Идеята във всички филми е трима от приятелите търсят четвъртия, първите два филма се фокусират върху събитията след нощите на разврат, съответно в Лас Вегас и в Банкок, а третият – пътешествие и отвличане вместо ергенско парти. Всеки филм от поредицата се фокусира върху това как приятелите се справят с последиците от своите лудории, докато биват унижавани и от време на време физически бити на всяка крачка. Филмите са издадени от 2009 до 2013 г. и събират общо 1,4 милиарда долара приходи в Съединените щати и по света. "Ергенският запой" / "Последният ергенски запой" (2009). Фил Уенек, Стю Прайс и Алън Гарнър пътуват до Лас Вегас за ергенско парти, за да отпразнуват предстоящата сватба на техния приятел Дъг Билингс. Фил, Стю и Алън обаче нямат спомен за събитията от предишната нощ и трябва да намерят Дъг, преди сватбата да се състои. Лукас и Мур пишат сценария, след като чуват как приятел на изпълнителния продуцент Крис Бендър изчезва след ергенското си парти в Лас Вегас. След като Лукас и Мур го продават на Уорнър Брос за 2 милиона долара, Филипс и Джеръми Гарлик пренаписват сценария, за да присъстват в сцените тигър, бебе и полицейска кола, а също и боксьорът Майк Тайсън. Записите се провеждат в Невада в продължение на петнадесет дни. "Ергенският запой: Част II" / "Поредният ергенски запой" (2011). Фил, Стю, Алън и Дъг пътуват до Тайланд за сватбата на Стю. След ергенското парти в Лас Вегас от предишния филм, Стю не рискува и избира безопасно ергенско парти. Нещата обаче не вървят по план, което води до нов махмурлук без спомени от предишната нощ. След като изгубват Теди, бъдещият шурей на Стю, Фил, Стю и Алън го търсят в Банкок. Уорнър Брос наема Филипс и Скот Армстронг да напишат сценария на продължението. Главните актьори са избрани през март 2010 г., за да повторят ролите си от първия филм. Записите започват през октомври 2010 г. в Онтарио, Калифорния, преди да се преместят на място в Тайланд. "Ергенският запой: Част III" (2013). Фил, Стю и Дъг живеят щастливо безпроблемен живот у дома. Единственият член на глутницата, който не е доволен, е Алън. Все още лишен от цел в живота, той е оставил лекарствата си и се е отдал на естествените си импулси, докато преждевременната смърт на баща му го принуждава най-накрая да преосмисли начина си на живот и да потърси помощта, от която се нуждае. Фил, Стю и Дъг са там, за да гарантират, че Алън ще направи първата крачка. Нещата отново се объркват, когато глутницата тръгва на пътя, но накрая Алън се жени за Касандра и напуска глутницата. Филипс за първи път обяви планове за трети филм през май 2011 г., дни преди премиерата на втората част. Крег Мейзин, който е съсценарист на предишния филм, също е привлечен през май за сценария на третия. Главните актьори подписват договорите си през януари 2012 г. и продукцията започва през септември 2012 г. в Лос Анджелис, Калифорния, преди да се премести в Ногалес, Аризона и Лас Вегас, Невада. Премиерата на филма е на 23 май 2013 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860026

Злато в гаража

Злато в гаража е телевизионен сериал, излъчван по DIY Network. Шоуто проследява Крейг Бантъл и неговия семеен бизнес „Гаражните братя“ от Роли, Северна Каролина, които предлагат да почистят всеки гараж, мазе или друго пространство безплатно, стига да могат да запазят и продадат всички ценности, които намерят в процеса. Когато приключат с разчистването, те превръщат гаража в използваемо работно пространство за своя клиент.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860027

Яна Чернохова

Яна Чернохова () е чешка политичка от „Гражданската демократична партия“. Тя е министърка на отбраната на Чехия в правителството на Петър Фиала (от декември 2021 г.), депутатка в парламента на Чехия (юни 2010 – август 2013, и от октомври 2013 г.), кметица на район „Прага 2“ (2006 – 2010, 2012 – 2021). Владее английски, полски и руски език. Биография. Родена е на 26 октомври 1973 г. в Прага, Чехословакия. През 1992 г. завършва средното си образование, след което работи в банка. През 1996 г. тя завършва курс по банково дело и парична икономика във Факултета по финанси и счетоводство на Пражкия икономически университет. През 2009 г. получава бакалавърска степен от Университета по приложно право. През 2011 г. получава магистърска степен по международни отношения от Метрополитен университет в Прага. Политическа дейност. През 1997 г. тя става член на Гражданската демократическа партия. През 1998 г. е избрана в Градския съвет на район „Прага 2“. До 2006 г. работи като заместник-кмет, а от 2006 до 2010 г. е кмет. На изборите през 2010 г. тя е избрана в Камарата на депутатите на парламента на Чехия. През август 2012 г., след назначаването на нейния съпруг Мартин Червичек за началник на полицията на Чехия, тя подава оставка от Комисията по сигурността на Камарата на депутатите, която преди това оглавява. На изборите през 2013 г. е преизбрана в Камарата на депутатите. През ноември 2013 г. е избрана за първи заместник-председател на парламентарната група на Гражданската демократическа партия. На местните избори през 2014 г. е преизбрана за кмет на район „Прага 2“. На парламентарните избори в Чехия през 2017 г. води листата на Гражданската демократическа партия в Прага. Получава 12 426 преференции и е преизбрана за депутат. На местните избори през 2018 г. тя отново се кандидатира за кмет на район „Прага 2“. През ноември 2018 г. е избрана за четвърти път за кмет на район „Прага 2“. През декември 2021 г. напуска кметския пост, тъй като става министър на отбраната на Чехия. На парламентарните избори в Чехия през 2021 г. тя получава над 35 500 гласа и е преизбрана за депутат в парламента. През ноември 2021 г. е кандидат на Гражданската демократическа партия за поста министър на отбраната на Чехия в новоизграждащото се правителство на Петър Фиала, като част от коалициите „Заедно“ и „Пирати и старейшини“. В средата на декември 2021 г. чешкият президент Милош Земан я назначава на тази позиция в замъка Лански.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860029

Йозеф Михалкович

Йозеф Михалкович () е словашки преводач и поет, автор на произведения в жанра лирика. Биография и творчество. Йозеф Михалкович е роден на 30 януари 1935 г. в село Велке Костоляни, Чехословакия, в семейство на търговец. Завършва гимназия в Търнава. Следва химия в Химико-технологичния университет в Пардубице в периода 1953 – 1959 г. След дипломирането си работи в циментов завод в Ступава, но по-късно напуска професията, за да се занимава с литературно творчество. В Ступава играе в местния любителски театър и започва да публикува първите си произведения в списанията "Mladá tvorba" и "Kultúrny život". Там се жени за първата си съпруга Мария, която е начална учителка. Имат двама сина. Съпругата му умира и в отговор на смъртта на любимата жена издава през 1962 г. първата си книга, стихосбирката „Съчувствие“ ("Ľútosť"), като терапия за това трагично събитие. В периода 1964 – 1965 г. е директор на музея „Людовит Щур“ в Модра, в периода 1966 – 1967 г. работи като редактор към издателство „Словашки писател“ в Братислава в периода 1968 – 1973 г. работи в чехословашкото радио в Братислава, в периода 1973 – 1977 г. работи в редакцията на списание „Ревю на световната литература“, в периода 1977 – 1978 г. е редактор на списание „Ромбоид“, а от 1981 г. отново работи в издателство„Словашки писател“. През 90-те години работи в Националния литературен център. Заедно с работата му следват стихосбирките му „Зимовище“ (1965), „Къде бързаме“ (1974), „Приблизително положение“ (1978), „Отражения от Модра“ (2000), „20 стихотворения“ (2001) и др. През 2002 г., заедно с други писатели, чиито произведения се издават на френски език, участва в представяне и промоционално пътуване на „Литературния автобус“ във Франция. В своите творби поетът се фокусира върху материалността и конкретността на нещата, които създават житейския му смисъл, мнение и опит. Той вмъква много автобиографични елементи в стихотворенията, занимава се с описанието на родния край, семейство, работната среда. Прави преводи на френска и английска литература, особено поезия. Счита се за представител на „конкретистите“ (или „сенсуалисти“) в словашката поезия, отхвърлящи абстрактно-умозрителната образност. За стихосбирката си „20 стихотворения“ ("20 básní") получава литературната награда за Поезия за възрастни на Асоциацията на словашките писатели, а през 2009 г. получава наградата на Литературния фонд за оригинално литературно творчество за стихосбирката „Листове с тайнства“ ("Listové tajomstvá"). През 2015 г. става почетен гражданин на Модра. Йозеф Михалкович живее в Модра.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860032

Яна Радичевич

Яна Радичевич () е черногорска поетеса. Биография и творчество. Яна Радичевич е родена през 1997 г. в Подгорица, Черна гора, Съюзна република Югославия. Завършва гимназия „Слободан Шкерович“ в Подгорица. Получава бакалавърска степен по немски език и литература във Филологическия факултет на Черногорския университет в Никшич. По програмата за студентски обмен учи германистика в университетите в Марбург, Германия, и Грац, Австрия. От 2015 г. е активен член на общността на Форума на младите писатели, чиито членове се събират в Културния информационен център „Будо Томович“ в Подгорица. Публикува стиховете си в съвместни публикации на Форума, участва в музикално-сценичните представления и четения на поезия на няколко фестивала в Черна гора и региона. Първата ѝ книга – стихосбирката „ако кажа, може да стане истина“ ("ako kažem može postati istina") – е издадена през 2019 г. от издателство „Партизанска книга“ от Сърбия. Поезията ѝ е публикувана в множество литературни списания, стихосбирки и портали – "Libartes", "Enklava", "Fokalizator", "ARS", "Ulaznica", "Vesna" и "Script". Превеждана е на немски, английски, френски, руски, словенски и гръцки. Била е финалистка на няколко регионални литературни фестивала – 33-тия „Фестивал на младите поети" в Зайчар, 46-ите „Ратковичски вечери на поезията“ в Биело поле, както и на 22-рия поетичен конкурс „Десанка Максимович“ във Валево. Тя е най-младият носител на годишната литературна стипендия „Писател на град Грац за 2020/21 година“. Яна Радичевич живее в Подгорица.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860037

Bleep цензор

е замяната на обиден език или класифицирана информация със звуков сигнал (обикновено ) използван в телевизията или радиото.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860038

Национален исторически музей на Азербайджан

Националният исторически музей на Азербайджан () е най-големият музей в Азербайджан. Намира се в Баку, в бившата жилищна къща на азербайджанския петролен магнат и филантроп хаджи Зейналабдин Тагиев. Музеят е основан през 1920 г. след превземането на Баку от руснаците и е отворен за посетители през 1921 г. История. Сградата на музея е построена между 1895 и 1901 г., първоначално като резиденция на семейство Тагиеви. Проектиран е от полския архитект Йозеф Гославски в имитация на италианския ренесансов стил. Сградата е с големи размери, простира се върху цял блок и на места достига четири етажа. От 1914 г. в имението се помещава Бакинската търговска банка, ръководена от Тагиев. Когато Червената армия влиза в Баку през април 1920 г., резиденцията на Тагиев е незабавно конфискувана. Съгласно решение на Народния комисариат на СССР само два месеца след превземането на Баку от болшевиките, през юни 1920 г. в резиденцията е създаден Държавен исторически музей. През май 1934 г. е приета специална заповед за подобряване на преподаването на история и география в училищата. На практика тя се стреми да популяризира предимствата на социализма и да възпита идеологията на тоталитарния режим у подрастващото поколение. Марксистка интерпретация на историята е предоставена чрез създаването на исторически изследователски и други институции. Освен това са създадени нови видове исторически и регионални музеи, които да вдъхновят преподаването и популяризирането на историята. При тази нова система е разширена мрежата от музеи с исторически профили. Освен това механизмите на съветско застъпничество стават много по-силни през този период. Познанията за историята на Азербайджан са развити чрез изследванията на музея. Между 1925 и 1960 г. са положени основите на научното изследване на древните материални и културни паметници на Азербайджан под ръководството на археолози като Давуд Шарифов, Евгений Пахомов, Исхак Джафар-Заде, Мовсум Саламов, Салех Газиев и Мамедали Хюсейнов. Извършени са разкопки на места като Ходжали, Кабала, Ганджа, Караба Гилан, Орангала и Мингечевир. Колекциите на музея се състоят от материали, открити по време на тези разкопки и от други етнографски експедиции. В периода 1941 – 1954 г. Историческият музей е преместен и се помещава в двореца на Ширваншах, а в резиденцията на Тагаев е седалището на Съветът на народните комисари на Азербайджанската ССР. През 1954 г. музеят отново започва да работи на втория етаж на резиденцията. През 2000 г. цялата сграда е предоставена на Историческия музей на Азербайджан. Сградата. Сградата на музея първоначално е резиденция на известния предприемач и филантроп хаджи Зейналабдин Тагиев и неговото семейство. Тя е проектирана от Йосиф Гославски (1865 – 1904), главният архитект на град Баку в периода 1893 – 1904 г. В Баку са останали дванадесет сгради, построени по проекти на Гославски. Около 270 инженери, архитекти, дърводелци, художници и други майстори работят по строителството на имението между 1895 и 1901 г. Само строителството струва 1,2 милиона рубли, без мебелите и обзавеждането, които са доставени от Русия, Франция, Америка и Германия. Инсталирани са и системи за отопление и охлаждане. Според фотографски доказателства, една от най-сложните стаи в оригиналната сграда е била будоарът (лична всекидневна) за Сона Ханум, съпругата на Тагиев. Всички подвижни мебели и картини в тази стая оттогава са изчезнали; нищо не е останало освен богато украсения таван с огледална мозайка. По време на съветския период в средата на ХХ век четири слоя бяла боя са нанесени върху силно декоративните флорални мотиви по стените на огледалната стая, които се възприемат като „буржоазни останки“. Те са открити по време на ремонт през 2000 г. На други места в резиденцията е оцеляла оригиналната боя, направена от фино смлени яйчени черупки – практика, използвана от занаятчиите за византийски икони. Близо 100 години по-късно оригиналните цветове с тяхната изтънченост и деликатност нито са избледнели, нито са се повредили. През 2005 г. в имението Тагиев започва основна ремонтна, реставрационна и реконструкционна дейност. По инициатива на президента Илхам Алиев е създаден и мемориален музей на З. Тагиев към Националния исторически музей на Азербайджан. Мемориален музей на хаджи Зейналабдин Тагиев. Реставрация на стаи, лични вещи и мебели в Мемориалния музей на Хаджи Зейналабдин Тагиев е организирана от специалисти от Азербайджан и Италия. Интериорните възстановки са базирани на снимки от семейния фотоалбум. Музеят включва следните реставрирани стаи: Музейни фондове. През цялата си история Националният музей изгражда специални фондове за провеждане на експедиции, подпомагане на усилията за опазване, насърчаване на културното изследване и образование и развитие на колекцията на музея. Към 2024 г. музеят съхранява 12 уникални фонда. Най-старите фондове, създадени през 1920 г., включват Археологически фонд (1920), който улеснява изучаването на историческото, археологическото и културното наследство на Азербайджан; Нумизматичен фонд (1920), който съхранява, изучава и популяризира колекция от 100 000 антични и ориенталски монети, както и немонетни материали (марки, ордени, медали и др.); и Етнографски фонд (1925), който се стреми да представи културни артефакти и занаяти на азербайджански етнически групи, включително обработка на мед, фаянс, изделия от дърво, тъкани и килими. По-новите фондове включват Специален фонд (благородни метали и бижута) (1955 г.), Фонд на документалните извори (1996 г.), Фонд на подаръци и сувенири (2009 г.) и Фонд на отечествената война (2021 г.), наред с други.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860041

Национален музей на фотографията

Националният музей на фотографията „Маруби“ (), известен още като музей „Маруби“, е музей в Шкодра, Албания. В центъра на музейния проект е наследството на „Фото-студио Маруби“, основано през 1856 г. от Пиетро Маруби, италиански художник и фотограф, който се установява в Шкодра по това време. Дейността на студиото през годините е ръководена и обогатена от три поколения фотографи до началото на 50-те години на ХХ век, времето, когато Гег Маруби е принуден от комунистическия режим да се присъедини към други фотографи в звеното на бившата ремонтна кооперация.През 1970 г. е основано „Фото-студио Маруби“, притежаващо около 500 000 негатива в различни техники и формати. По-късно историческите изображения от архива на студиото често са използвани за захранване на комунистическата пропагандна машина. Именно през този период много от тях се появяват в тогавашните издания манипулирани и отчуждени. Новият музей е проектиран от архитектурното студио Casanova + Hernandez като пространство, което да насърчава диалога между традиция и модерност, минало и настояще. Наследството и традицията са подчертани чрез проекта за реставрация на историческата сграда, проектиран от Коле Идромено – албански художник и архитект, бивш ученик на Пиетро Маруби – като същевременно се запазват нейните структурни характеристики.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860046

Национален исторически музей (Беларус)

Националният исторически и културен музей на Беларус () е исторически музей в Минск, Беларус. Музеят притежава най-голямата колекция от паметници на материалната и духовна култура на беларуския народ от древни времена до наши дни. Колекцията на музея съдържа около 500 000 експоната. Музеят има пет клона: Музей на историята на беларуското кино, Дом-музей на Първия конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия, Музей на съвременната беларуска държавност, Музей на природата и околната среда на Република Беларус и Музей на историята на музикалната и театрална култура на Беларус. История. Беларуският национален исторически и културен музей има своите корени в първия държавен музей на Беларус, Регионалния музей в Минск, създаден през 1919 г. След преминаване през няколко имена и администрации музеят е преименуван на Национален исторически музей на Република Беларус през 2009 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860049

Национален художествен музей (Беларус)

Националният художествен музей на Република Беларус () е най-големият музей на изкуствата в Беларус и се намира в столицата Минск, ул. „Ленин“ № 20. Музеят включва повече от тридесет хиляди произведения на изкуството, които съставляват двадесет различни колекции; от тях две са основните колекции: на националното изкуство и на паметници на изкуството от различни страни по света. История. На 24 януари 1939 г. с решение на Съвета на народните комисари на Беларус е създадена Държавната художествена галерия. Тя заема 15 зали на Висшето селскостопанско училище, бившата Минска гимназия за момичета. Освен отдели за живопис, скулптура и графика със специална заповед е създаден отделен отдел за художествена индустрия. По това време галерията се ръководи от известния беларуски художник керамик Николай Михалап. В началото на 1941 г. фондовете на Държавната художествена галерия наброяват близо 2711 произведения на изкуството, от които четиристотин са изложени. Съдбата на цялата колекция е неблагоприятна през първите дни на Великата отечествена война – за кратко време всички произведения изчезват безследно. След войната малка част от произведенията на изкуството са върнати, главно тези, които са били на изложби в Русия преди войната. Въпреки следвоенното опустошение правителството на Беларус отпуска пари за закупуване на произведения на изкуството за галерията. През август 1945 г. са получени платната на Борис Кустодиев, Василий Поленов, Карл Брюлов и Исак Левитан. През 1993 г. музеят е преименуван на Национален художествен музей на Република Беларус.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860053

Исторически музей на Босна и Херцеговина

Историческият музей на Босна и Херцеговина () е музей в Сараево, Босна и Херцеговина. Той съхранява повече от 400 000 исторически артефакта. Музеят е основан на 13 ноември 1945 г. През част от историята си се нарича Музей на революцията на Босна и Херцеговина. Сегашното си име получава през 1993 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860055

Иньоню

Иньоню () е община и околия във вилает Ескишехир, Турция. Площта му е 345 km2, а населението – . Намира се на 840 m надморска височина. Иньоню има стратегическо местоположение на железопътната линия Истанбул – Ескишехир и магистралата Бозююк – Кютахия. Градът също така е домакин на производствената база за камиони на Ford Otosan. История. По време на западния фронт (известен също като Гръцко-турската война (1919 – 22) от Турската война за независимост през 1921 г. близо до града се водят първата и втората битка при Иньоню между турските и гръцките сили. Битките са кръстени на града, а Исмет Иньоню, турският командващ офицер по време на битките и бъдещ президент и министър-председател на Турция, получава фамилията Иньоню за заслуги по време на битките. Преди да стане самостоятелна околия през 1987 г., Иньоню е последователно част от околия Сьогют на вилает Беледжик (от 1922 г. до 1926 г.), от околия Бозююк (от 1926 г. до 1963 г.) и централна околия на вилает Ескишехир (от 1963 г.). Иньоню е център на общината до 1987 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860072

Комил Яшин

Комил Яшин () е узбекски писател, поет, драматург, сценарист и общественик. Автор е на произведения в жанра социална драма, лирика, исторически роман и биография. Биография и творчество. Комил Яшин, с рождено име Комил Нугманов, е роден на 12 декември 1909 г. в Андижан, Ферганска област, Туркестански край, Руска империя. В периода 1921 – 1925 г. учи в руска гимназия. След завършване на средното си образование следва в Ленинградския лесотехнически институт, но три години по-късно поради заболяване е принуден да се върне в Андижан. През 1925 г. приема псевдонима Яшин и започва своята литературна дейност. В продължение на няколко години преподава литература и физика в гимназията. В периода 1930 – 1936 г. Комил Яшин ръководи литературния отдел на Узбекския държавен музикален театър. През този период пише пиесите „Другари“ (1930), „Да горим“ (1931), „Чест и любов“ (1935) и в сътрудничество с М. Мухамедов музикалната драма „Гюлсара“ (1935). В предвоенните години той пише либретото за първите узбекски национални опери „Буран“ и „Канал Гранде“, пиесата „Хамза“ в сътрудничество с Амин Умари, филмовия сценарий „Асал“ и музикалната драма „Нурхон“ (посветен на актрисата Нурхон Юлдашходжаева). По време на Втората световна война пише пиесите „Смърт на окупаторите“, „Генерал Рахимов“ и музикалната драма „Офтобхон“. Преработва за сцената пиесите на писателя Хамза Хакимзаде Ниази „Тайните на бурката“, „Бай и селският работник“, както и произведението на Алишер Навои „Фархад и Ширин“, които са поставени с голям успех на сцените на театрите в Узбекистан. Автор е на много стихотворения. Освен като драматург, той е и сценарист на игралните филми „Асал“, „Хамза“, „Генерал Рахимов“, „Без страх“, „Салом, Бахор“ и др. От 1943 г. е член на Комунистическата партия на Съветския съюз. В периода 1958 – 1980 г. е председател на Съюза на писателите на Узбекистан. В периода 1969 – 1980 г. е и главен редактор на списание „Узбек тили ва адабийоти“ („Узбекски език и литература“). От 1969 г. е академик на Академията на науките на Узбекската ССР. В периода 1966 – 1984 г. е член на Върховния съвет на СССР. През 1959 г. е секретар на Управителния съвет на Съюза на писателите на СССР. За творческата му и обществена дейност е удостоен с множество отличия. През 1951 г. получава Сталинската награда трета степен, през 1958 г. получава държавната награда „Хамза“, през 1969 г. е обявен за Народен писател на Узбекската ССР, през 1974 г. е обявен за Герой на социалистическия труд, отличен е с ордени в чест на Октомврийската революция, ордени на честта, за приятелство между народите, както и други. Женен е за народната артистка на СССР Халима Носирова. Комил Яшин умира на 25 септември 1997 г. в Ташкент, Узбекистан.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860080

Луиза Борджия

Луиза Борджия д'Албре дьо Шатийон-Лимож (; ), наречена Луиз дьо Валантиноа (; * 17 май 1500, † 1553, замък на Бюсе, Кралство Франция), е италианска и френска благородничка, suo jure херцогиня на Валентиноа и господарка на Шалю. Произход. Луиза е единствената законна дъщеря на Чезаре Борджия (* 1475, † 1507), бивш кардинал, както и херцог на Валантиноа, на Романя и на Урбино, граф на Диоа, принц на Андрия и на Венафро, господар на Имола, Форли, Бертиноро и др., гонфалониер на Църквата и генерален капитан на Светата църква, от съпругата му Шарлот д'Албре (* 1480, † 1514), сестрата на краля на Навара Жан III Наварски. Нейни баба и дядо по бащина линия са папа Александър VI (Родриго Борджия) и метресата му Ваноца Катанеи, а по майчина – Ален I д'Албре, господар на Албре, господар на Фльоранс и Гор, виконт на Тартас, граф на Гор, граф на Дрьо и граф на Кастр, и Франсоаз дьо Шатийон-Лимож, виконтеса на Лимож, графиня на Перигор, господарка на Авен и на Шалю. Има поне единадесет полубратя и полусестри, родени от извънбрачните връзки на баща ѝ. Биография. На 12 март 1507 г. баща ѝ Чезаре е убит при обсадата на Виана в служба на своя чичо по майчина линия, крал Жан III Наварски. Луиза, като негова единствена наследница, наследява "suo jure" херцогството на Валантиноа. Майка ѝ действа като регентка до смъртта си на 11 март 1514 г., когато Луиза е почти на 14 г. Тогава Луиза я наследява "suo jure" като господарка на Шалю. На 2-годишна възраст Луиза е сгодена за Федерико II Гонзага, бъдещ херцог на Мантуа, син на Франческо II Гонзага и Изабела д'Есте. Споразумението има за цел да разреши споровете между двамата родители. Сватбата обаче не се състои поради смъртта на папа Александър VI на 18 август 1503 г. Луиза се омъжва за първия си съпруг Луи II дьо Ла Тремуй, губернатор на Бургундия, на 7 април 1517 г. Той умира в битката при Павия на 24 февруари 1525 г., оставяйки я вдовица на 24 г. Тя се омъжва за втория си съпруг Филип дьо Бурбон, барон на Бурбон-Бюсе, на 3 февруари 1530 г. Двойката установява своята резиденция в замъка на Бюсе, където Луиза извършва много ремонти, включително покрита галерия на приземния етаж и друга в източното крило. Умира в замъка на Бюсе през 1553 г. Брак и потомство. Омъжва се два пътиː ∞ 1. 7 април 1517 за Луи II дьо Ла Тремуй (* 20 или 29 септември 1460, Бомиер, † 24 февруари 1525, Павия), виконт на Туар, губернатор на Бургундия, по-голям от нея с почти 40 г., от когото няма деца. ∞ 2. 3 февруари 1530 за Филип дьо Бурбон-Бюсе (* 1499, † 1557), господар на Бюсе, от когото има четири сина и две дъщериː От първородния й син Клод произлизат настоящите законни потомци на Чезаре Борджия, като граф Шарл дьо Бурбон-Бюсе, принц Сикст-Анри дьо Бурбон-Парма, Луи Александър Андро дьо Ланжерон, Александър дьо Богарне и френската актриса Ирен дьо Малмон (с псевдоним Джина Палерме).

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860088

Ристо Раткович

Ристо Раткович () е черногорски авангарден (сюрреалист) поет, писател и дипломат. Биография и творчество. Ристо Раткович е роден на 3 септември 1903 г. в Биело поле, Черна гора, в семейството на известен търговец. Семейството обеднява по време на войните. На 14 години отива да учи в католически пансион в Тирол, където се зарежда с омраза към католицизма и църквата. Завършва през 1923 г. гимназия в Нови пазар. Живее в Белград от 1923 г., където отива да учи във Философския факултет на Белградския университет, който завършва чак през 1936 г. Не посещава редовно лекциите и си сътрудничи с млади литературни авангардисти. Публикува първите си стихотворения в списанията „Нова песенна рецензия“, „Уметност“, а после и в други издания. През 1925 г. заедно с Б. Йованович започва да издава вестник „Bela revija” (Бяла рецензия) и с Д. Благоевич и П. Старчевич алманаха „Casa vode” (Чаша вода). През 1926 г. заедно с Мони дьо Були основава и редактира списание „Eternity”. От 1927 до 1931 г. работи в Министерството на образованието и Министерството на външните работи, След това в периода 1938 – 1945 г. работи в дипломацията, в посолствата във Франция, Съветския съюз и Египет, където прекарва седем години. Завръща се в страната през 1945 г. Първата му книга, стихосбирката „Мртве рукавице“ ("Мъртви ръкавици"), е издадена през 1927 г. Тя е последвана от поемата „Левиатан“, през 1928 г. е издаден сборникът му с очерци за съвременници „Ћутања о књижевности“ ("Мълчание за литературата"), а през 1929 г. е издадена пиесата му „Зора“. В Белград има любовна връзка с Катарина Любинкович – Кайка, което е единственото щастие в живота на поета. След нейната смърт на 15 юни 1931 г. той се отдава само на света на литературата. През 1932 г. за разказа си „Zlatan Osmeh nad Sandžakom” ("Златна усмивка над Санджак") получава наградата на Сръбския литературен вестник за най-добър разказ. През 1933 г. е издаден романът му „Невидбог“ ("Невидим бог"). Той е семейна сага, история за падането на едни и възхода на други семейства в родината му. съставен е от поредица от самостоятелни истории, като сред най-добрите са тези за спомените на главния герой от детството му и преживяванията му под австрийската окупация. Издава сборника с избрана поезия „Додири“ ("Докосвания") през 1952 г., а година по-късно книгата с пътеписна проза „От Ориента“. Автор е и на редица есета по литературни въпроси и критики на отделни книги. Раткович принадлежи към умерено модернистичната и идеологически лява ориентация на сръбския експресионизъм, който в по-нататъшните потоци на междувоенната литература се доближава до сюрреализма и социалната литература, но все пак остава независим. Той е основната фигура на тази група и допринася най-много за нейното теоретично самоопределяне. Ристо Раткович умира на 18 юни 1954 г. в Белград, Сърбия, Югославия. Творчеството му е оценено най-вече след смъртта му. В родния му град е поставен негов бюст в градския парк, наречен по-късно „Парк на поета“. През 1970 г. стартират „Радковични поетични вечери“, които придобиват постепенно международен характер. На първите поетични вечери присъстват Чамил Сиярич, Десанка Максимович, Бранислав Петрович, Радоня Вешович и други важни писатели, а първите чуждестранни писатели са Виеслав Рустецки и Зигимунд Стоберски от Полша, Ана Лисовска от Латвия и Джакомо Скоти от Италия, след което са привлечени поети от цял свят. През 1973 г. е учредена литературната награда „Ристо Раткович“, която се присъжда за най-добра поетична книга в Черна гора, Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватия на млади поети до 27 години, като и допълнителни награди. Годишната награда „Ристо Раткович“ на поетичните вечери в Биело поле е най-голямото черногорско признание за поезия. През 2005-2006 г. е извършен ремонт на родната къща на Ристо Раткович като е запазена автентичната му архитектура и е пригодена за организиране на различни културни събития през годината.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860091

Ристо Раткович (награда)

Наградата „Ристо Раткович“ () е черногорска литературна награда за най-добра поетична книга на млади поети до 27 години от Черна гора, Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватия. Наградата е учредена от Организационния комитет на поетичната проява „Радковични поетични вечери“ в Биело поле. Тя се присъжда от 1973 г. Наградата се състои от плакет и парична сума, а връчването се организира като част от събитието. В оценяването на поетичните книги не могат да участват подборни книги и повторни издания. Наградата е най-голямото черногорско признание за поезия. Носители на наградата. Носители на наградата са:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860095

Йелена Тривич

Йелена Тривич () е босненска политичка от Република Сръбска. От 2018 до 2022 г. тя е депутатка в Народната скупщина на Република Сръбска. До 2023 г. е била заместник-председател на Партията на демократичния прогрес, след което я напуска и създава партия Народен фронт. Биография. Родена е на 8 август 1983 г. в град Баня Лука, Социалистическа република Босна и Херцеговина, СФРЮ. През 2006 г. завършва Икономическия факултет на Университета на Баня Лука, през 2007 г. получава магистърска степен от Болонския университет, а през 2013 г. защитава докторска степен от Икономическия факултет на Белградския университет. По-късно тя става доцент в Икономическия факултет на Университета на Баня Лука. Политическа дейност. Тривич публично подкрепя групата „Справедливост за Дейвид“ в борбата им за истина, за смъртта на Давид Драгичевич, и остро осъжда реакциите на Министерството на вътрешните работи на Република Сръбска, които арестуват мирните протестиращи на площад „Крайна“, включително родителите на Драгичевич. След общите избори през 2018 г. тя е избрана за депутат в Народната скупщина на Република Сръбска от листата на Партията на демократичния прогрес, като е член е на парламентарната Комисия по търговия и туризъм и Комисията по финанси и бюджет. На президентските избори в Република Сръбска през 2022 г. тя е общ кандидат за президент, излъчена от Партията на демократичния прогрес и Сръбската демократическа партия. В изборната нощ тя обявява победата си въпреки предварителните данни от Централната избирателна комисия на Босна, които показват, че настоящият президент Милорад Додик печели с 48% от гласовете и има около 30 000 гласа повече от Тривич, като се твърди, че има измама на избирателите. След като Тривич и опозиционните партии на Република Сръбска искат повторно преброяване, победата на Додик е потвърдена от изборните служители седмици по-късно, въпреки че Тривич все още отказва да признае. През март 2023 г. Йелена Тривич напуска Партията на демократичния прогрес и създава партия Народен фронт. Позиции. Йелена Тривич критикува Милорад Додик и неговата управляваща партия Съюз на независимите социалдемократи, като твърди, че Додик е „агент на хърватските интереси“, че „не може да му се вярва“ и че „корупцията, престъпността, икономическа катастрофа и Съюзът на независимите социалдемократи ще унищожат Република Сръбска“. През юли 2021 г. по отношение на клането в Сребреница тя заявява, че „престъплението, извършено в Сребреница, не е геноцид, а това са факти“ и че „сърбите не са хора, които коленичат пред окупатора“. Личен живот. Тя е омъжена за Деян Тривич, от когото има двама сина. Притежава босненско и сръбско гражданство. Освен родния си сръбски език тя също владее английски и италиански език.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860097

Джиролама Борджия

Джирòлама Борджия (, Джиролама Борджа; на каталонскиː "Jerónima de Borja," Жеронима де Боржа";" * 1469, Рим, Папска държава; † 20 януари 1483, пак там), е италианска аристократка, папска дъщеря. Произход. Както е посочено и в нотариалния акт за брака ѝ, тя е дъщеря на кардинал Родриго Борджия (бъдещ папа Александър VI) и неомъжена жена. Името на майката остава неизвестно, но тя трябва да е била метреса на бъдещия папа преди Ваноца Катанеи. Тя e третото извънбрачно дете на баща си. Има четири или шест полубратя и две или три полусестри, сред които Чезаре, наречен "Валентино" (* 1475; † 1507), кардинал, политик, херцог на Валантиноа, на Романя и на Урбино, граф на Диоа, принц на Андрия и на Венафро, господар на Имола, Форли, Бертиноро и др., гонфалониер на Църквата и генерален капитан на Светата църква, Джовани (* 1476, † 1497), херцог на Гандия и херцог на Сеса, Лукреция (* 1480, † 1519), господарка на Непи, Сермонета и Басиано, господарка на Пезаро и Градара, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно, и херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, Хофрè/Гофредо (* 1481, † 1517), княз на Скуилаче, и Пиер Луиджи (* 1458, † 1491), херцог на Гандия и военен. Биография. Джиролама прекарва живота си в Рим. За разлика от нейните полубратя и сестри – децата на Ваноца Катанеи (Чезаре, Джовани, Лукреция и Гофредо), тя не получава важни титли и активи, но пък води комфортен живот в родния си град. През 1481 г. се омъжва за римския аристократ Джовани Андреа (Джанандреа) Чезарини. Умира в Рим на около 14 г. През същата година умира и съпругът ѝ, според някои отровен по заповед на полубрат ѝ Чезаре Борджия.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860098

Анджела Борджия

Анджела Борджия (, Анджела Борджа; , Анхела де Борха-Лансол де Романи и де Монткада; * ок. 1486, Рим, Папска държава, † 4 май 1521, Сасуоло) е италианска аристократка от испански произход, господарка на Сасуоло и братовчедка и довереница на Лукреция Борджия. Поради голямата си красота е обект на любовен спор между кардинал Иполито I д’Есте и неговия полубрат Джулио д'Есте. Тя е героиня на едноименната творба на Конрад Фердинанд Майер. Произход. Принадлежейки към могъщото семейство Борджия, тя е извънбрачна дъщеря на Гилем-Рамон де Борха и Саногера († 1503), който е в Рим на служба при папа Александър VI, и Исабел де Монткада. Племенница е на папата и братовчедка на херцогиня Лукреция Борджия, чиято шаферка и довереница става. Не трябва да се бърка със сестра й Анхела де Борха и Кастелвер от брака на баща й с Виолант Санс дьо Кастелверд, която се омъжва за Родриго де Корела и Монкада, ставайки графиня на Косентайна, или с Анхела де Борха и Лансол и де Монткада, която също през 1506 г. се омъжва за Луис Лансол. Биография. В младостта си Анджела живее в Рим с братовчедка си Лукреция Борджия, която придружава във Ферара, когато тя се омъжва за Алфонсо I д’Есте. Смятана за жена с голяма красота, елегантност, романтичност и изключителна женственост, Анджела е близка приятелка, довереница на най-съкровените тайни, любим спътница и асистентка на братовчедка си. Печели похвалите на писатели като Диомед Гуидалоти, който й посвещава два сонета, и и на самия Лудовико Ариосто, който й посвещава последната песен на „Бесният Орландо“. Пиетро Бембо я идеализира като „ангел, който може да се моли за мен". На 1 август 1504 г. от Венеция, в посвещението на своя труд "Gli asolani" на херцогиня Лукреция Борджия, той отново се позовава на своята Анджела; показвайки на Лукреция, че нейната братовчедка и прислужница е „неговата скъпа и смела Мадона Анджела Борджия“. Озовавайки се във Ферара в услуга на Лукреция, Анджела силно привлича вниманието на кардинал Иполито I д’Есте и извънбрачния Джулио д'Есте, и двамата братя на херцог Алфонсо I д'Есте, които вече са отчуждени от стари разногласия и продължаващи взаимни обиди. Тази ситуация, съществуваща вече между тях, се влошава, когато и двамата се влюбват в нея и започват да се състезават за любовта и привързаността й. Красивата и много ухажвана млада жена предпочита Джулио и един ден й се налага публично да заяви, че само очите на нейния любим са по-ценни от цялата личност на кардинала. С това раздразнението на Иполито достига своя връх. След като Анджела забременява от Джулио (нейният таен син е роден през декември 1505 г.), тя е защитена от братовчедка си Лукреция На 1 ноември 1505 г. в полетата близо до двореца Белригардо Иполито и Джулио се срещат. Джулио, за негово съжаление, е сам и не може да направи нищо, когато кардиналът нарежда на слугите си да го хванат, да го убият и да му извадят очите. Той е жестоко бит и губи зрението в едното си око. От този момент той започва да крои заговор за смъртта на Иполито. За да постигне това, в опита си обединява усилията си с тези на другия им брат Фернандо, който иска да елиминира херцога, за да заеме неговото място. Заговорът бързо е разкрит. Всички съюзници на двамата принцове са осъдени на смърт, като присъдата им е променена на доживотен затвор. През 1506 г. Джулио и Фернандо са затворени в подземията на замъка Есте. Фернандо умира там. Джулио е освободен през 1559 г., по милостта на Алфонсо II д’Есте (той е на 81 г., като 53 г. прекарва в затвора). Благодарение на връзките си за Лукреция не е трудно да намери съпруг на Анджела, за да сложи край на авантюрите й. На 6 декември 1506 г. тя се омъжва за Александър Пий Савойски, граф на Сасуоло, като получава зестра на стойност 10 хил. златни дуката. Сватбата е отпразнувана във Ферара с танци и комедии, съвпадащи с карнавала. На 24 март 1508 г. тя ражда сина си Гилберт, бъдещ съпруг на Елизабета д'Есте, дъщеря на кардинал Иполито. Умира около 35-годишна възраст през 1521 г. Брак и потомство. ∞ 6 декември 1506 за Александър Пий Савойски (* 26 октомври 1467, † април 1517, Сасуоло), граф на Сасуоло, от когото има един син и две дъщериː От Джулио д'Есте (* 13 юли 1478, Ферара; † 24 март 1561, пак там), принц на Ферара, Модена и Реджо и извънбрачен син на херцог Ерколе I д'Есте, има един извънбрачен син:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860099

Евгения Гуцул

Евгения Гуцул () е молдовска политичка и юристка. Тя е башкан (президент) на автономния регион Гагаузия и служебен член на правителството на Република Молдова от 19 юли 2023 г. Биография. Родена е на 5 септември 1986 г. в село Етулия, Молдавска ССР, СССР (днес Гагаузия, Молдова). През 2023 г. тя е кандидат на изборите за Башкан на Гагаузия от партия „Шор“ (чиято партия е забранена от Конституционният съд известно време след победата). Предизборната ѝ кампания започва две седмици преди изборите, като по време на цялата предизборна кампания получава подкрепа от редица проруски политици, както и руски културни дейци. На първи тур тя получава 26,47%, което е с 0,07% повече от основния ѝ опонент Григорий Узун (подкрепен от Партията на социалистите в Република Молдова), като избирателната активност е 57,8%. Във втория тур, който се провежда на 14 май, тя получава 52,34%, като по този начин печели. Избирателната активност е 54,56%. На 19 юли 2023 г. след полагане на клетва върху Конституцията тя става Башкан на Гагаузия. През март 2024 г. тя присъства на работно посещение в Русия, където се среща заедно с други личности, с руския президент Владимир Путин. След срещата молдовският президент Мая Санду я изолира от нейните позиции в правителството, позовавайки се на нейни връзки с престъпна група. Прокуратурата на Молдова заявява, че башканът на Гагаузия е замесена в наказателно дело и че са събрани достатъчно доказателства за нейното участие в престъпни деяния, като е разпитвана от прокурори. Позиции. Веднага след като печели изборите за Башкан на Гагаузия, тя заявява, че иска да бъде по-близо до Руската федерация, като казва, че партия „Шор“ е проруска. Тя заявява също, че Гагаузия би обявила своята независимост, ако Молдова стане част от Румъния.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860101

Иван Кънев (революционер)

Иван Симеонов Кънев, популярен с прозвището Ваня Волния, е български поет и революционер. Биография. Иван Кънев е роден в село Стрелча на 24 февруари 1887 година в богати родове и от бащината и от майчината му страна. Семейството запада след Априлското въстание от 1876 година. Къщата им в края на махала Сръбенец в село Петрич, където живеят, е опожарена, многбройният добитък – разграбен, а дядо му е обесен в Черната джамия в София заради активното си участие във въстанието. Кънев се запознава със социалистическата литература в библиотеката на Димитър Благоев, издавана в Търново и доставяни в Стрелча от Георги Грозев и Бойчо Неделев. Сред тази литература е „Работнически вестник“ и списание „Ново време“. По-големият му брат Илчо Кънев е един от активистите на стрелешката стрелчанската социалистическа организация още от 1903 година, а Иван Симеонов е най-младият ѝ член. След като завършва гимназиалното си образование, известно време работи като писар в Пловдивската община, а по-късно е печатар и книжарски работник. В Пловдив Иван Симеонов се сближава с Михаил Герджиков и заедно с други младежи издават свой литературен орган „Устрем“, в който публикува и Димчо Дебелянов. В Пловдив започва обществена дейност в подкрепа на македонското освободително движение. Държи речи на партийни събрания, декламира стихове на Христо Ботев и Шандор Петьофи. В македонското освободително движение участва с още двама стрелчани – Тодор Попов, убит в Македония, и Петър Енчев Фингаров, син на един от ръководителите на Априлското въстание в Стрелча. През 1918 година Петър Енчев е един от инициаторите за изграждане на БРСДП (т.с.) в селото, член на Окръжния комитет на партията в Пловдив, член на Стрелчанската комуна през 1922 година. Иван Симеонов се включва и в четата на войводата Стефан Вардарски, като около две години след четничеството учителства в македонските села Левуново, Костурово, Черничево и поддържа връзки с Яне Сандански, Тодор Паница, Гоце Делчев, Пейо Яворов и други деятели. Стрелчанинът Филип Ганчев, помощник-кмет на София от 1904 до 1908 година, известен редактор на книги, вестници и списания, който го назначава за писар в Софийската община. През 1908 година като войник в Самоков се преоблича с цивилни дрехи по време на отпуската си и се включва в Първомайската демонстрация в Пловдив. Оттам се завръща с първата си стихосбирка „Импровизирани песни от злъч и отрова“, подписана с псевдонима Ваня Волния. За тази си дейност е арестант за повече от месец. След бягство от ареста в последните две години от живота си Иван Симеонов прекарва в нелегалност. По време на нощни посещения в Стрелча най-близкият му човек тук е неговата братовчедка Екатерина Гуджева, първата жена членка на Българската комунистическа партия в Стрелча от 1918 година. По-късно квартирата на Екатерина на улица „Иван Тургенев“ № 5 в София е средище на дейци от ЦК на БКП. Тук Станке Димитров и други партийни ръководители намирали подслон и организирали много нелегални срещи и заседания. Като нелегален Иван Кънев често намира укритие и в Пловдив, в къщата на Владо Черноземски. С фалшив паспорт заминава в Турция и се озовава в началото в Одрин, а оттам се прехвърля в Солун. За революционна дейност около 1910 година в Солун Иван Симеонов е арестуван от турските власти и заточен в Аден. Понеже му е разрешено да излиза навън и да работи, успява да осъществи контакт с екипажа на руски кораб. Така успява през Бургас да се завърне в София. Тръгва отново за Македония с група революционни дейци, но е убит. Открит е сутринта на 27 юни 1911 година от войника Бано Василев от село Бабек, Пловдивско, който го разпознава, убит на една ливада, където е погребан по-късно. Неговият брат Илчо Симеонов, офицер в Стара Загора, изравя трупа и го погребва в гробището на село Горна баня.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860103

Хуан де Борха и Кастро

Хуан де Борха и Кастро (; * 1533, Белпуч, Лерида, † 3 септември 1606, Ел Ескориал), е испански благородник, войник, дипломат и държавник. 1-ви граф на Маялде и чрез брак граф на Фикальо, Португалия. Произход. Той е трети син на Свети Франсиско де Борха и Арагон (1510 – 1572), IV херцог на Гандия и вицекрал на Каталония, и на Леонор де Кастро Мело и Менесес, придворна дама на кралица Изабела Португалска. Има четири братя и три сестриː Биография. Ранни години. Той е роден през 1533 г. в Белпуч по случайност, защото баща му помага в двора на Монсон като главен конник на Карл I. Между 1539 и 1543 г. живее със семейството си в Барселона, когато баща му служи като вицекрал на Каталония, а по-късно в Гандия, когато баща му е обявен за херцог. Образован при йезуитите, той учи в университета в Гандия. През 1548 г. е приет в ордена на Сантяго. След като майка му умира през 1546 г., между 1550-51 г. той придружава баща си в Рим, където влиза в Йезуитския орден. С него той се връща в Оняте, откъдето отива в университета в Алкала де Енарес. През 1552 г. той се завръща в Гандия и се жени за първи път за Лоренца де Оназ и Лойола, племенница на Игнатий Лойола, която умира на 13 септември 1575 г. в Лерена и от която има четири дъщери. Военен и дипломат. След като постъпва на служба при Филип II като попечител на принц Карл, той отива като войник в Гипускоа, където под командването на вицекраля на Навара Веспасиано Гонзага участва в отбраната на провинцията срещу атаката на французите по време на Италианската война. Дипломатическата му кариера започва през 1569 г., когато е изпратен в Португалия да замести посланика Фернандо Карийо де Мендоса, за да посредничи при сватбата на крал Себастиан с Маргьорит дьо Валоа (която не се състои) и да се опитва да разубеди португалския крал да предприеме своята планирана експедиция до Африка, която най-накрая се провежда през 1578 г. с катастрофални резултати. След като овдовява, той се жени за Франсиска де Арагон Барето на следващата година, от която има няколко деца: Франсиско, който става вицекрал на Перу, Антоний, църковно лице, Родриго, мъртвороден, Карлос, женен за херцогинята на Вилаермоса и Фернандо и вицекрал на Валенсия и Арагон. През 1576 г. той отива в Прага като испански посланик при император Рудолф II от Свещената Римска империя, на който пост остава до 1581 г. На тази дата той публикува единственото си известно литературно произведение „ "Empresas Morales"“ – първият трактат, написан от испанец върху емблемата. В испанския двор. След завръщането си в Испания той е назначен за майордом на Мария Испанска – позиция, която ще поддържа до нейната смърт през 1603 г. Като признание за заслугите му през 1596 г. Филип II му дава титлата на граф на Маялде. Още по време на управлението на Филип III, връзката му с Херцога на Лерма, който е негов племенник, му печели титлата граф на Фикало, президент на Съвета на Португалия, държавен съветник и главен иконом на кралица Маргарет Хабсбург-Австрийска. Умира на 3 септември 1606 г. на 73-годишна възраст в резултат на злополука, настъпила, когато седанът, в който пътува, поради увреждане от подагра, пада по стълбите на манастира Ел Ескориал. Тялото му е депозирано в Имперския колеж в Мадрид до 1613 г., когато е прехвърлено в църквата „Сан Роке“ в Лисабон . Брак и потомство. Жени се два пътиː ∞ 1. 1552 в Гандия за Лоренца де Оняз и Лойола († 1575), племенница на Игнатий Лойола, от която има четири дъщериː ∞ 2. за Франсиска де Арагон Барето, от която има пет синаː

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860107

Иван Андонов (футболист)

Иван Андонов е бъргарски футболист, вратар на Левски (София). Кариера. Юноша е на Левски (София), преминава през всички формации на сините. През 2021 г. прекарва известно време в школата на италянския АКФ Фиорентина. Прави своя дебют за мъжкия отбор на Левски на 7 април 2024 г. във вечното дерби с ЦСКА (София), където сините губят с 0:2.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860112

Религия в Кипър

Най-разпространената религия в Кипър е източноправославния клон на християнството, чиито последователи представляват 73% от общото население на целия остров. Повечето кипърски гърци са членове на автокефалната гръцка православна „Кипърска църква“. Повечето кипърски турци официално са сунитски мюсюлмани. В Кипър има също последователи на Бахайството и Арменската апостолическа църква, както и католици, еврей, протестанти (включително на англиканското протестантство), арменски апостолски и нерелигиозни общности. Християнството. Гръцка православна църква на Кипър. Най-голямата и най-важна църква в Кипър, Кипърската църква, е автокефална гръцка православна църква, използваща гръцката литургия. Това е една от най-старите източноправославни автокефални църкви, постигнала независимост от патриаршията на епископът на древната столица, учреден от император Зенон за митрополит, с титлата архиепископ Антиохия и целия Изток през 431 г. сл. хр. Първите епископи, които държат християнски служения в Кипър, са апостол Лазар (църква Свети Лазар, Ларнака) и апостол Варнава (който е родом от Кипър ). Оострова става дестинация за много от първите християни след възкресението на Христос. Кипърската църква признава властта и престижа на вселенския патриарх в Константинопол, като същевременно запазва пълна административна автономия под собствения си архиепископ. Признават се седем тайнства: кръщение в ранна детска възраст, последвано от потвърждение с осветено масло, покаяние, Евхаристия, брак, хиротония и миропомазване по време на болест. В Кипър има много сгради с класическа християнска архитектура като например бившата гробница на апостол Лазар и гроба на апостол Варнава. Много от новозаветните библейски истории и извършени християнски чудеса се случват в Кипър. Там също е и мястото където апостолите основават първите си църкви. Арменска църква в Кипър. Присъствието на арменци на остров Кипър датира от 578 г. В момента броят им е около 3500 души, обитаващи главно градските райони на Никозия, Ларнака и Лимасол . Наскоро някои арменски имигранти се заселиха и в Пафос . След създаването си през 973 г. от католикос Хачиг I., Арменската прелатура на Кипър има непрекъснато присъствие на острова. Католическа църква. Католическата църква в Кипър е част от световната Католическа църква под ръководството на папата в Рим. Според преброяването от 2011 г., 2.9% от населението на острова са католици. Повечето католици от Кипър са кипърски маронити (една от източнокатолическите църкви). По време на преброяването от 1891 г., от общото население от 209,286 души, 1,131 са били маронити. Протестантство. След пристигането на Британците, през 1878 се формира кипърската англиканска църква. От 1976, тя е част от Епархия на Кипър и Персийския залив. Във северен Кипър, англиканската църква възниква през 1878 г. Общността наброява около 500 души през 2009 г. и живее предимно в северен Кипър . Според преброяването от 2011 г. протестантите представляват 2% от населението. Ислям. Мюсюлманите представляват около 1,8% от населението на Република Кипър и около 25% от населението на целия остров. Островът е завладян от османския генерал Лала Мустафа паша от венецианците през 1570 г. След това завоевание, през периода 1571 г. до 1878 г се изграждат турски селища с административни цели, военни укрепления и за събиране на данъци. Кипърските турци придържат към сунитския клон на исляма. Суфизмът също има важна роля. В миналото, мюсюлманите са били разпръснати из целия Кипър, но от 1974 г. те живеят предимно в северните части след турската окупация на Кипър. Членове на общността Ахмадия също имат присъствие в региона. Няколко важни ислямски храмове и забележителности се намират на острова, включително: Сикхизъм. В Кипър има около 4640 души изповядващи сикхизъм през 2015 г. Индуизъм. Има около 4640 души изповядващи индуизъм в Кипър според доклад от 2015 г. Будизъм. Според преброяването от 2011 г. будистите представляват около 1% от населението. Юдаизъм. Еврейското присъствие в Кипър датира от 3-ти век преди Христа. След като се установяват на острова, те установяват търговски отношения с други религиозни групи. През 2022 г. на острова е имало приблизително 6000 евреи, които са били постоянни жители или граждани на Кипър. Действащи синагоги има в Ларнака, Лимасол, Никозия, Пафос и Агия Напа. Всички религиозни дейности се управляват от Главния равинат на Кипър, ръководен от равин Аире Зив Раскин. Синагогата в Кирения (на турски: "Girne Sinagogu" ) е била отворена през 2008 г. и е свързана с религиозното движение Хабад . Синагогата функционира като дом на Хабад, и се ръководи от равин Шамил Хилел Азимов. През 2023 г., Азимов напусна Северен Кипър поради страх от възможни антисемитски атаки след войната между Хамас и Израел. Атеизъм. Според преброяването на населението от 2011 г., в гръцката част на Кипър, 0,6% от населението се идентифицира като нерелигиозни или атеисти. През 2018 г., Кипърската Хуманитарна Асоциация обвини министерството на образованието на Кипър в дискриминация срещу атеистите тъй като то подкрепя анти-атеистични образователни материали през официалния си уебсайт. През 37-ма сесия на Съвет на ООН по правата на човека, международното обединение на хуманистите обяви Кипър като част от списъка с държави провокиращи омраза към атеистите и хуманистите. Свобода на религията. През 2023 г., Кипър получи 4 от 4 точки за религиозна свобода.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860114

Халима Носирова

Халима Носирова () е съветска и узбекистанска оперна певица (сопрано), актриса и музикален педагог. Биография и творчество. Халима Носирова е родена на 29 декември 1913 г. в Таглик (край Коканд), Кокандски уезд, Ферганска област, Руска империя. Тя е деветото дете в семейството. Отгледана е в сиропиталище. В периода 1924 – 1927 г. учи в Бакинския театрален колеж (сега Азербайджански държавен университет за култура и изкуства) заедно с група младежи от Узбекистан. В периода 1934 – 1937 г. следва в узбекското оперно студио на Московската консерватория. През 1977 г. завършва Ташкентската консерватория (сега Държавна консерватория на Узбекистан). От 1927 г. е актриса на Централната държавна образцова узбекска трупа в Самарканд (от 1929 г. – Държавен узбекски драматичен театър „Хамза“ в Ташкент, от 2001 г. – Узбекски национален академичен драматичен театър). В периода 1930 – 1986 г. е солистка на Узбекския музикален и драматичен театър (от 1939 г. – Държавен узбекски театър за опера и балет, после Болшой театър „Алишер Навои“) в Ташкент. От 1939 г. тя е водещ солист на театъра. Участва както в класическия репертоар („Кармен“), така и в националните узбекски опери на културната институция. Халима Носирова се изявява и като концертна певица. Изпълнява узбекски народни песни, както и песни на други народи (таджикски, казахски, арменски, азербайджански, китайски, руски, украински и др.). Прави гастроли и в чужбина (ГДР, Китай, Индия, Индонезия, Иран и други страни). В периода 1979 – 1986 г. преподава в катедрата по ориенталска музика в Ташкентската консерватория. Била е и член на Върховния съвет на СССР. За успешната си дейност получава редица награди и отличия, включително през 1937 г. е обявена за народен артист на СССР, а през 1942 и 1951 г. получава две Сталински награди. Омъжена е за поета и драматург Комил Яшин. Халима Носирова умира на 3 януари 2003 г. в Ташкент, Узбекистан. Погребана е в Чигатайското гробище.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860116

Ахмед Юмит

Ахмед Юмит () е турски литературен критик, поет и писател на произведения в жанра криминален роман, трилър и лирика. Биография и творчество. Ахмед Юмит е роден на 30 септември 1960 г. в Газиантеп, Южна Турция, в многодетно семейство. Баща е търговец на килими, а майка му – шивачка. Той е най-младият от седемте братя и сестри. Получава основното си образование в родния си град, но завършва гимназия в Ергани, Диарбекир, защото заради леви прояви е изгонен от града. Завършва специалност „Публична администрация“ в Университета „Мармара“ в Истанбул през 1983 г. Докато е в университета става член на лява нелегална организация, която се бори срещу военния режим в страната. Участва активно в кампанията „Не на новата конституция“ срещу конституционния референдум от 1982 г. след държавния преврат през 1980 г. Публикува разказ в списанието на Комунистическата партия на Съветския съюз „Проблеми на мира и социализма“ в Прага, Чехословакия, за полицейска операция, при която са арестувани негови другари, след като закачат протестни плакати по стените на сграда. Като член на Комунистическата партия на Турция от 1984 г. получава стипендия и в периода 1985 – 1986 г. следва в Института по социални науки в Москва. Романът му „Миризма на сняг“ ("Kar Kokusu") от 1998 г. разказва за преживяванията на шестима млади хора, изпратени в СССР от Комунистическата партия, за да получат комунистическо образование, е вдъхновен от престоят му през този период. Започва да пише поезия, докато е в Москва. Напуска активната политика през 1989 г. и публикува книгата си с поезия „Скривалището на улицата“ ("Sokağın Zulası"). Започва да ръководи рекламна агенция с приятеля си, актьорът и театрален режисьор Али Тайгун. През 1990 г., заедно с група любители на литературата, издава списанието за култура и изкуства „Отново тихо“ ("Yine Hişt"). Публикува своите стихотворения, разкази и статии в различни вестници и списания. През 1992 г. е публикуван първият му сборник с разкази „Нощ на боси крака“ ("Çıplak Ayaklıydı Gece"), за който получава „Наградата за мисъл и изкуство „Ферит Огуз Байър“. С насърчението на Али Тайгун се насочва към криминалния жанр и пише истории и сценарий за детективския сериал „По следите на чакалите“ през 1993 г. След това пише рецензии и уводни статии за Франц Кафка, Фьодор Достоевски, Патриша Хайсмит, Едгар Алън По и други автори на криминални романи в различни вестници и списания. Първият му криминален роман „Мъгла и нощ“ ("Sis ve Gece") е издаден през 1996 г. и предизвиква полемика. Той е първият турски криминален роман преведен на чужд език. През 2007 г. е екранизиран в едноименния филм с участието на Угур Полат и Селма Ергеч. Първият му роман „Ключът на Агата“ ("Agatha'nın Anahtarı") от поредицата „Главен комисар Невзат“ е издаден през 1999 г. По популярната поредица, по-късно е направена поредица от графични романи. През 2010 г. Ахмед Юмит създава програмата „Градът, в който живеете“ за телевизия „Хабертюрк“. В нея представя скритите истории и мистерии на градовете в Турция, особено на Истанбул, и в исторически важни региони като древния град Ефес и областта Кападокия. Въз основа на негови истории са направени телевизионните минисериали: „Бягане в тъмното“ ("Karanlikta Kosanlar") на режисьора Угур Юджел през 2001 г. и „Дяволът е скрит в детайлите“ ("Seytan Ayrintida Gizlidir") на Джевдет Мерджан през 2004 г. Член е на консултативния съвет на истанбулския университет „Окан“. Работи и като съветник във фондация „Гьоте“ в Истанбул. През 1981 г. се жени за Вилдан Юмит, с която се запознава в университета. Имат една дъщеря – Гюл. Ахмед Юмит живее със семейството си в Истанбул.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860122

Петър Фингаров

Петър Енчев Фингаров, известен като Пенко Кундурджията, е български революционер, комунист. Биография. Петър Фингаров е роден в 1868 година в крайно бедно семейство в село Стрелча, Османската империя. Баща му Енчо Фингаров е един от ръководителите на Априлското въстание в Стрелча. Петър Фингаров става член на Българската социалдемократическа партия в Пазарджик , където се намира под прякото влияние и ръководство на нейния основател Георги Стефанов Стойков (1864 – 1937). Включва се активно и в македоно-одринското освободително движение и участва в чети на ВМОРО. Участва в Първата световна война и след демобилизацията в 1918 година е сред основателите на група на Българската комунистическа партия в Стрелча и на учредителното събрание, станало в дома му, е избран единодушно за неин председател. В 1922 година БКП печели общинските избори в Стрелча и Фингаров става помощник-кмет на общината, като развива активна дейност. На следната 1923 година активно участва в Септемврийското въстание, за което е преследван от властите. Умира в 1930 година. В 1962 година, при тържественото честване на 40-годишнината от така наречената Стрелчанска комуна, Фингаров е награден посмъртно от Президиума на Народното събрание с орден „Народна свобода 1941 — 1944 година“ втора степен.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860125

Малката Дорит

„Малката Дорит“ () е роман на Чарлз Дикенс, първоначално публикуван като подлистник във вестника „Household Words“ периода 1855-1857 г., а след това като отделна книга 1857 г. Главен персонаж в историята е Еми Дорит (Малката Дорит), която е дъщеря на осъден за неплатени дългове в Марсилия. Бащата на Дикенс също бил затворник на същото място и по същите причини. Творбата е критика към правната система на Англия през 19-те век. Сюжет. Преди 30 г. Затвор в Марсилия, Южна Франция. В една килия бохемът и дребен благородник Риго разказва на своя съкилийник контрабандист Джон Баптист Кавалето как е убил своята съпруга - мадам Бароно. Бизнесменът Артър Кленъм е задържан заедно с други пътници под карантина. Сприятелява се с търговците мистър и мисиз Мийгълз, тяхната дъщеря Рожбата, приклужницата им и сираче на име Хариет Бийдъл, наричана с прозвището „Тетикоръм“ Критика. Оценките към романа са смесени, като някои критици смятат, че Дикенс трябва да се предържа към комедията, а не към политическата сатира. Бърнърд Шоу нарича книгата „по-бунтовна от Капиталът на Маркс“.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860127

Домна Михайлиду

Домна Михайлиду () е гръцка икономистка и потиличка от партия „Нова демокрация“. Във втория кабинет на Кириакос Мицотакис тя заема длъжността министър на труда и социалното осигуряване на Гърция (от 4 януари 2024 г.). Биография. Родена е на 13 ноември 1987 г. в град Пирея, Гърция. Тя е академичен икономист, който работи върху икономическото развитие, финансовите кризи и публичните финанси. Преди това тя е била съветничка на председателя на „Нова демокрация“ Кириакос Мицотакис по въпроси, свързани със структурните реформи, макроикономическия растеж и финансовите пазари. От 2014 г. тя е лектор в Центъра за изследване на развитието на Кеймбриджкия университет, където преподава теми, свързани с финанси и развитие, частен и публичен дълг и държавно регулиране. Работила е за Организацията за икономическо сътрудничество и развитие в Париж и Атина като икономист и експерт по конкуренцията. Преподава в Съдийското бизнес училище на Кеймбриджкия университет и Училището за публична политика на Лондонския университетски колеж. Консултирала е държавни и неправителствени институции като ПРООН, ФАО, Британски съвет, Министерството на здравеопазването на Иран и др. Нейната книга „Неумолимата еволюция на финансиализацията: финансови кризи в развиващите се пазари“ е публикувана от британската академична и търговска издателска компания „Палгрейв Макмилан“ през 2016 г. Творбата ѝ се появява в академични списания, институционални доклади и популярната преса. Тя притежава магистърска степен и докторска степен по икономика на финансите и развитието от Кеймбриджкия университет.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860131

Джалалабадски държавен университет

Джалалабадският държавен университет „Бекмамат Осмонов“ (, съкратено "Б. Осмонов ат. ЖАМУ") е киргизстанско държавно висше учебно заведение в Джалал Абад, което предоставя висше образование в следните области: медицина, електроника, енергетика, строителство и агропромишлени науки. Той е основан на 2 април 1993 г. на базата на вече функциониращи образователни институции. История. Педагогическият факултет е основан през 1926 г., а през 1947 г. в Джалал Абад е създаден зоотехникумът по ветеринарна медицина. Филиали на Политехническия институт „Фрунзе“ (после Киргизки технически университет) са основани през 1963 г. в Каракул и през 1990 г. в Таш Кумир. Инженерно-техническият факултет е основан през 1981 г. в Кочкор-Ата. Електромеханичният технически факултет е основан през 1965 г. в Майлуу-Суу. Джалалабадският държавен университет „Бекмамат Осмонов“ е открит след обединяването на тези институции на 2 април 1993 г. от тогавашния президент на Киргизстан Аскар Акаев. Структура. Университетът се състои от: В Джалалабадския държавен университет следват приблизително 10 000 студенти и има повече от 700 преподаватели, включително около 100 доктори на науките и професори, както и над 200 кандидати на науките и доценти. В него следват около 3000 студенти от страни като Индия, Иран, Израел, Казахстан, Непал, Пакистан, Палестина, Сирия, Турция, Туркменистан, САЩ и Узбекистан. Университетът дава висше образование за специалисти в 54 области и средно професионално образование в 12 области. Медицинският му факултет е оборудван с модерна апаратура и е свързан със съществуващите болници към Министерството на здравеопазването, науката и образованието.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860138

Аркадий Ваксберг

Аркадий Ваксберг е руски и съветски юрист, кандидат на юридическите науки, разследващ журналист и публицист, драматург, сценарист и писател на произведения в жанра биография, криминален роман, исторически роман и документалистика. Биография и творчество. Аркадий Йосифович Ваксберг е роден на 11 ноември 1927 г. в Новосибирск, Сибирски край, РСФСР, СССР, в еврейско семейство. Завършва през 1952 г. Юридическия факултет на Московския държавен университет. Прави следдипломно обучение в Института по законодателство и сравнително право и получава докторска степен като защитава дисертация на тема „Издателско споразумение по съветско гражданско право“. Работи при адвокат Иля Брауде. Заедно с работата си пише съдебни есета публикувани в „Литературке“. Първата му книга „Автор в кино“ е издадена през 1961 г. От 1973 г. работи във вестник „Литературная газета“. Същата година става член на Съюза на писателите на СССР. Член е на Съюза на кинематографистите и на Съюза на журналистите на СССР. Бил е заместник-председател на руския ПЕН център, Член е на Международния комитет по правата на човека „Писатели в затворите“. Във вестника публикува статии за корупцията засягащи острите проблеми на съветското общество, най-известните, от които са „Баня“ и „Екран“ по времето на Леонид Брежнев, както и по време на Перестройката. От 1996 г. е собствен кореспондент на „Литературная газета“ в Париж и колумнист. Биографичните книги, написани от Ваксберг, показват личността в историческия процес на фона на епохата. Автор е на много публицистични и литературни изследвания за видни съветски писатели като Максим Горки и Владимир Маяковски. Автор е на множество открития в съветските архиви, свързани с историята на СССР и международното комунистическо движение. Романът му „Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин“ от 2007 г. е сборник от истории разказано с помощта на архивни документи и спомени на очевидци за индивидуалните политически убийства, извършени от съветските и постсъветските тайни служби в различни страни. Автор е на множество сценарии за филми. Някои от произведенията му са драматизирани в пиеси, като пиесата „Двубоят на столетието“ по повестта „Поединок столетия: Димитров“. Аркадий Ваксберг умира след тежко и продължително заболяване в болница „Н. В. Склифосовски“ на 8 май 2011 г. в Москва, Русия. Дъщеря му Татяна Ваксберг е известна българска журналистка.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860139

Жак Вентура

Жак Вентура (, ) е еврейски журналист и политик от Гърция. Член е на Социалистическата работническа партия на Гърция, по-късно станал Комунистическа партия на Гърция, секретар е на младежката организация на Комунистическата партия (ОКНЕ) и е избран в гръцкия парламент от Комунистическата партия и Обединения фронт на работниците, селяните и бежанците. Загива в Аушвиц по време на Втората световна война. Биография. Вентура е роден в 1899 година в Солун, тогава в Османската империя, днес в Гърция. Вентура е полиглот и взима участие в Гръцко-турската война от 1919 - 1922 година като преводач на генерал-майор Георгиос Кондилис. В Солун редактира социалистическия вестник „Аванти“ (1912 - 1923), във френскоезичния вестник „Информасион“ и е сред учредителите на Съюза на редакторите на ежедневни вестници на Македония-Тракия в 1923 година. Вентура влиза в Социалистическата работническа партия от самото ѝ създаване в 1918 година. През септември 1920 година като представител на Федерацията на социалистическите работнически младежки организации на Гърция участва в извънредния конгрес на СРП. В 1922 година на така наречената Февруарска конференция СРП предлага линия за дългосрочно легално съществуване на партията. На 29 ноември 1922 година участва в учредителния конгрес на младежката организация на партията ОКНЕ, става член на секретариата на организацията и впоследствие неин секретар. На общинските избори в 1925 година в Солун е избран за общински съветник, но е освободен след приемането на антикомунистическия закон от 8 февруари 1926 година. В 1926 година е избран за народен представител от Единния фронт на работниците, селяните и бежанците. Въпреки факта, че е член на парламента, Вентура е преследван за участие в стачната борба. Чрез своите статии и политическа дейност Вентура защитава правата на еврейската общност, изисквайки установяването на съботата като ден за почивка за евреите, правото да водят счетоводни книги и да преподават в училищата на ладински, както и преследването на антисемитизма. През 1926 година Вентура се съгласява с предложението на някои партийни лидери да подкрепят монархиста Константинос Демердзис на президентските избори, което е отхвърлено от други партийни фигури и преди всичко от Никос Захариадис. Вентура е изключен от партията като ликвидатор, както поради умерените си възгледи, така и поради отказа си да подкрепи позицията за автономия на Македония. идваща от Коминтерна от ноември 1924 година. Едва в началото на 30-те години ръководството на КПГ решава, че този лозунг е неоснователен. Захариадис, генерален секретар на КПГ, пише, че „Коминтернът направи грешка, когато ни принуди да приемем в полза на Българскта комунистическа партия лозунга за единна и независима Македония, който ни причини толкова много злини.“ В 1936 година КПГ представя на Коминтерна своята нова линия за равенство на малцинствата в рамките на гръцката държава, отхвърляйки лозунга за „независима Македония“. Коминтернът приема новата линия на КПГ, но в действителност комунистическите партии на северните съседи на Гърция не я приемат.. Вентура продължи да подкрепя комунистическата партия след изключването му. Той остава редактор на еврейския вестник „Аванти“ до спирането на неговото издаване с влизането на германската армия в Солун през април 1941 година. С началото на тройната немско-италиано-българска окупация на Гърция Вентура и семейството му успяват да се измъкнат на Крит. Той и семейството му намират убежище в село Врахаси в Източен Крит, в къщата на комуниста Еманулос Спанакис. След 2 години Спанакис е арестуван по донос за укриване на евреи, а с него и Вентура и семейството му. Съпругата и синът на Вентура загиват при потъването на „Данаи“ през юни 1944 година, заедно с 400 затворени членове на гръцката съпротива, 260 евреи и 300 италиански военнопленници. Жак Вентура загива в концлагера Аушвиц.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860143

Първо послание към солуняните

Първо послание на св. ап. Павла до Солуняни е библейска книга, двадесета в Новия завет. Авторството на книгата се приписва на апостол Павел и е адресирано до църквата в Солун – по това време част от Римската империя. Счита се за първото послание на Павел и е написано около 52 година в Коринт по време на властването на Клавдий. Текстът е написан на койне. Християнската общност в Солун е основана от Павел заедно със Сила и Тимотей Ефески по време на второто му благовестническо пътуване около 50 година. Няколко месеца след това той изпраща Тимотей от Атина обратно в Солун за да се осведоми за състоянието на църквата. Тимотей уведомява Павел за притесненията на местните християни, сред които са неправилни разбирания и безпокойства за участта на техните починали близки. Те погрешно смятяли, че Второто пришествие на Иисус Христос ще е само за живите, но не и за умрелите. Тези новини карат Павел да напише и посланието си до тях. Съдържание. Павел започва с изразяване на благодарност и радост за вярата на солуняните и продължава с предложение за спряване с техните неправилни разбирания и им обяснява правилно учението за Второто пришествие на Иисус Христос . Посланието завършва с напътствия и заключителни поздрави Павел подчертава колко почтено се е държал, като им напомня, че е работил, за да спечели прехраната си, като е полагал големи усилия да не натоварва никого. Избрал е да се държи по този начин вместо да използва статуса си на апостол за да им се наложи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860146

Димитрис Зигурас

Димитрис Зигурас (), известен също с партизанския псевдоним Палеологос ("Παλαιολόγος"), е гръцки учител и комунист, командир на партизанските части на Народноосвободителната армия на Гърция (ЕЛАС) и генерал-майор от Демократичната армия на Гърция в Гражданската война. Биография. Димитрис Зигурас е роден в 1914 година в населишкото село Вухорина, Македония, Гърция. Учи в педагогическото училище в град Кожани, след което работи като учител в селото си. В 1937 година е назначен за учител в село Пилори в Гревенско. Като младши лейтенант от пехотния запас участва в Италианско-гръцката война от 1940 – 1941 година. С началото на тройната германо-италиано-българска окупация на Гърция се присъединява към Гръцката народноосвободителна армия (ЕЛАС). Получава псевдонима Палеологос и ръководи партизански батальон от селяни от своя край. Преплувайки река Бистрица (Алиакмонас) със своя отряд и преминавайки зад вражеските линии, той изиграва решаваща роля за впечатляващата победа на ЕЛАС в битката при Фардикамбос през март 1943 година, в която 621 италиански войници и офицери са пленени. Именно на него се предава командването на италианската част. По време на Гражданската война (1946 – 1949) командва 16-а бригада на Демократичната армия на Гърция. Командващ 16-а бригада, през декември 1947 година участва в опита на ДАГ да превземе град Коница в Епир и в битката на ДАГ с правителствените части за планинската верига Грамос в Западна Македония през юни – август 1948 година. Впоследствие и с чин генерал-майор от ДАГ той поема командването на 9-а дивизия. С поражението на Демократичната армия през 1949 година той се озовава за няколко месеца в СССР, в Ташкент, а след това в Румъния. Историкът Т. Геросис пише, че Зигурас е сред 10-те висши офицери от ДАГ, които са учили от 1950 година и в продължение на 3 години във Военната академия Фрунзе в Москва. Зигурас прекарва по-голямата част от живота си в изгнание в Букурещ, където работи като топограф. От 1950 година е кандидат-член на Централния комитет на Комунистическата партия на Гърция. След разцеплението на партията в 1968 година се присъединява към еврокомунистическата фракция – Комунистическата партия на Гърция (вътрешна). Връща се в Гърция в 1979 година. Умира в Атина в 1999 година. Още докато е в Букурещ, той започва да пише мемоарите си, които завършва след завръщането си в Гърция и публикува под заглавието „Голямото пътуване: национална съпротива, гражданска война, политическа емиграция“.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860148

Разсипни минерални находища

Разсипните минерални находища представляват натрупвания по земната повърхност на дребни скални отломки или минерали, възникнали вследствие разрушаването и отнасянето на основни находища на полезни изкопаеми или скали, които съдържат в себе си ценни минерали в размери, допускащи икономически изгодното им извличане. Образуване и стадии на формиране на разсипни минерални находища. Разсипните минерални находища се образуват само в устойчиви към процесите на изветряне и пренос минерали (диаманти, злато, платина, каситерит, монацит, рубин, сапфир, илменит, циркон, кехлибар и др.). Те възникват по целия път на разпространение на рохкавия скален материал (чакъл, филц, пясък) от мястото на произхода на основния източник до морското крайбрежие, където в крайна сметка се отнасят всички продукти от разрушаването на скалите на континентите. Обособяват се редица последователни стадии при формирането на разсипните минерални находища: Последователността на образуването на отделни генетични видове разсипни минерални находища не винаги са в тази последователност. Понякога процесът завършва в един от по-ранните стадии. Разсипните находища обикновено са привързани към различни геоморфоложки елементи на речните долини. Видове разсипни минерални находища. В зависимост от времето на образуването си се различават три вида разсипни минерални находища: древни (мезозойски, палеозойски и докамбрийска), кватернерни (антропогенни) и съвременни; от начинът им на залягане в земните пластове те биват повърхностни и погребани (под изригнали ефузивни материали, морени, свлачища и др.); от състава си – моно- и многоминерални; от своя строеж – едно- и многопластови; от своята форма – плащообразни, пластови, линзови, лентообразни, гнездови. Размерите им по дължина достигат от няколкостотин m и даже няколко km, а ширината от няколко m до десетки m, а по мощност от няколко sm до десетки m. В зависимост от своя строеж в най-разпространените разсипни минерални находища се различават следните основни части (от горе надолу): торф (обикновено с ниско съдържание на ценни компоненти или пълната им липса), пясък (съдържа продуктивни отлагания и ценни компоненти в промишлени количества) и най-отдолу скална подложка, върху която са разположени разсипните находища. Разпространение. Към най-известните разсипни минерални находища се отнасят алувиалните златоносни разсипни минерални находища в района на река Колима и Чукотка (Русия), Аляска и Калифорния (САЩ), разсипните находища на диаманти в РЮА, крайбрежно-морските разсипни находища на каситерит (минерал съдържащ голямо количество калай) в Малайзия, Индонезия, Тайланд, Мианмар, разсипните находища на титанови материали в Украйна, в Нов Южен Уелс (Австралия), Индия, Флорида (САЩ), разсипните находища на диаманти в Намибия и Югозападна Африка. От разсипни минерални находища се добиват около 50% от диамантите, титана, златото и калая, около 10% от платината, 100% от титановите минерали и кехлибара.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860153

Алба Молина

Алба Молина Монтоя () е испанска певица от цигански произход, изпълнителка в стил фламенко, хип-хоп и попмузика. Дъщеря е на фламенко двойката Лоле Монтоя и Мануел Молина. Сътрудничи си с музикалната група "Las Niñas" от края на 90-те години на XX век, а по-късно с испанския китарист Рикардо Морено, продуцирайки "Tucara" (2009). Тя отдава почит към родителите си с албумите "Alba canta a Lole y Manuel" (2016) и "Caminando con Manuel" (2017). Биография. Родена е на 26 ноември 1978 г. в град Севиля, Испания. Тя е дъщеря на фламенко изпълнителите Лоле Монтоя Родригес (р. 1954) и Мануел Молина Хименес (1948 – 2015) и внучка на Антония Родригес Морено (1936 – 2018), фламенко певица и танцьорка от цигански произход, известна с псевдонима Ла Негра. Първата изява на Молина е, когато на 12-годишна възраст се изявява като модел. Две години по-късно тя печели титлата „Мис Елегантност“ на конкурса за красота в град Херес де ла Фронтера. През 1998 г. стартира музикалната си кариера като певица, издавайки първия си сингъл "Despacito". В началото на XXI век заедно с Аурора Пауър и Вики Г. Луна пее за група "Las Niñas", съчетавайки стиловете фламенко с поп. В допълнение към няколко сингъла певиците издават албумите "Ojú" (2003) и "Savia Negra" (2005).

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860156

Петстотинте милиона на Бегюм

„Петстотинте милиона на Бегюм“ () е роман на френския писател Жул Верн, публикуван през 1879 г. Произведението представя два града, в единия е установена утопия и е управляван от французи, а в другия антиутопия – подържана от германци. Творбата на Верн е приемана като предупреждение за опасностите на тоталитаризма, а главният злодей е представян като „прото-Хитлер“. Сюжет. Французинът, доктор Франсуа Саразен, и германецът, професор Шулце, наследяват състояние от 500 милиона златни франка от френски войник, установил се в Индия и оженил се за богата вдовица на местния принц Бегюм Гокул от Риджинахра. Двамата създавате градовете на своите мечти в пустоштите на американския северозапад. Екранизация. През 1978 г. в Чехословакия е създаден игрален пълнометражен филм, екраницация по романа, със заглавие "Tajemství Ocelového města" ("Тайната на стоманения град").

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860157

Игор Цайгер

Игор Цайгер е израелски италиански художник и куратор. Биография. Игор Зейгер е роден 16 април 1977 г. в Ташкент, Узбекистан. Завършил е Ташкентския университет по информационни технологии с магистърска степен по комуникации. Зейгер имигрира в Израел през 2000 г., като живее първо в кибуца Рамат Хашофет, след това в Реховот и се премества в Тел Авив през 2011 г. Цайгер прекарва времето си на редуване и работи в Италия и Яфо. Кариера. Зайгер започва с документалната фотография като самоучител. Учи в Студио Гавра Училище по фотография в класа на Сагит Злуф Намир, което завършва през 2012 г. Неговите ментори са Дейвид Адика, Гастон Цви Икковиц и Нисан Перес. През април 2015 г. снимката на Zeiger е публикувана на корицата на списание „Израелски обектив“, предшественик на международното списание „Ленз“. През 2016 г. снимката на Игор беше избрана за постерна снимка за документалния филм на Пако Анселми „Карам: въпрос на карма“, прожектиран на TLVFest. Зайгер е член на Кралското общество на изкуствата. Той също така е член на Израелската асоциация на визуалните художници и Кралското фотографско общество. Zeiger основава артистична кооперация "Beam Collective" заедно с две колеги художнички Мария Розенблат и Ерика Тал-Шир през 2018 г. Творбите на Zeiger са публикувани в няколко списания и вестници по света, включително "Хаарец", "Calcalist", "Sky Arte Italia", "Devour Madrid", "Israeli Lens", "Lens Magazine", "Noviny Kraje" и "The North American Post", "Lidové noviny", "Queer.de". Артистичен стил. Творчеството на фотографа Зайгер често се описва като едновременно красиво и смущаващо. Той е известен със способността си да улавя суровата красота на човешката форма, като същевременно изследва и по-тъмната страна на човешката природа. Работата на Зайгер е предизвикателна и провокираща размисъл, като е помогнала за предефинирането на границите на съвременната фотография. Техниките му надхвърлят простото фиксиране на физическите характеристики на обектите му. Неговите композиции често подчертават емоциите, уязвимостта и разказите, присъщи на човешкия опит. В резултат на това зрителите виждат не само визуално представяне, а по-скоро по-широк контекст на човешкото състояние. Колекции. Творбите на Igor Zeiger са в постоянни колекции на Музея на изкуствата в Хайфа, Музея на изкуствата на Узбекистан, Музея на изкуствата в Нукус, Музея на съвременното изкуство на Узбекистан в Ургенч, Общинската библиотека на Йерусалим, Арт център Yeiser, Klostergalerie Museum, Zehdenick; Карибски музей на изкуствата, Пуерто Рико и Правителствена колекция на изкуството на Обединеното кралство

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860158

Чипева къща

Чипевата къща е къща в град Копривщица. Построена е за семейството на копривщенските печатари, словослагатели и издатели излезнали от Чипевия род. Чипевата къща има почти квадратна форма с асиметрична конструкция на два ката. Приземието представлява отвод, ограден от соба – в'къщи пруст и изба. Там има и двураменна стълба към втория етаж, разположена в източния ъгъл на отвода. Вторият етаж повтаря устройството на първия, но по задната страна, по цялата дължина на къщата има тесен, дълъг килер. Северните стени на къщата са дувар, измазан само отвън и със сух пълнеж отвътре. Другите стени са дървени. В годините около 1956 г. къщата се е намирала в окаяно състояние и е била определена за събаряне. По това време обаче е взето решение в нея да бъде настанена Целодневната детска градина „Евлампия Векилова“. По представено устройствено разпределение, извършено от НИПК, са направеи сериозни промени на вътрешната архитектурна композиция, но фасадата на Чипевата къща е съхранена в своя оригинален вид. Тя е изпълнена без еркерни наддавания и има неголяма обшита стряха. Къщата се намира на ул. „Никола Герджиков“ № 5, но не е музей и не е отворена за посещение. В Копривщица има още една Чипева къща, известна и като Никола-Мандулова къща, Паметник на културата с местно, ансамблово значение.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860159

Лоле Монтоя

Долорес Монтоя Родригес, по-известна като Лоле Монтоя (), е испанска певица, танцьорка и композиторка от цигански произход. В продължение на повече от 20 години изпълнява романтичния дует „Лоле и Мануел“ заедно със своя любим, китариста и певец Мануел Молина Хименес. През 2022 г. тя е наградена със златен медал за заслуги в изящните изкуства, присъден от Министерство на културата на Испания. Биография. Родена е на 26 април 1954 г. в град Севиля, Испания, в циганско семейство в квартал „Триана“. Баща ѝ Хуан Монтоя е танцьор, а майка ѝ Антония Родригес (с псевдонима "La Negra") е певица и танцьорка по професия. Въпреки че умее да пее, тя също решава от много ранна възраст да учи фламенко танци, като взима участие във фламенко таблаос "Las Brujas" в Мадрид и "Los Gallos" в Севиля, където споделя сцената с Перла де Кадис и Камарон де ла Исла. През 1972 г. създава дуото „Лоле и Мануел“ със своя любим Мануел Молина Хименес. Двамата правят множество записи в продължение на повече от две десетилетия, включително "Lole y Manuel", "Nuevo Día", "Pasaje del Agua", "Romero Verde", "Alba con Joy" и "Casta". Както в своите текстове, така и в публичните си изявления дуото защитава циганската култура, заедно с Раймундо Амадор (от "Pata Negra"), Алваро Джеро (от "Dulce Venganza") и Маноло Маринели (от "Alameda"). През 1978 г. ражда единствената си дъщеря – Алба Молина, която също става певица. През 1989 г. вече изпълнява соло и е придружена от оркестъра на "El Hilal", като изнася рецитал в град Рабат по изричната покана на краля на Мароко – Хасан II. Солото на Лоле е записано като "Liberado, Ni el oro ni la plata и Metáfora", като заглавието на една от песните е включено в това произведение, чийто автор е Алехандро Санс.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860167

Сибирски трапове

Сибирски трапове се нарича голям регион от вулканична скала, намираща се на територията на Сибир, днешна Русия. Вулканичното събитие, което довежда до създаването на траповете, се смята за едно от най-големите вулканични изригвания през последните 500 милиона години. Изригванията продължават около 2 милиона години по време на Перм и Триас. Събитието се счита за основната причина за масовото измиране през Перм – Триас, което е най-голямото измиране на живи организми в историята на Земята. Сибирските трапове обвхащат територия от около 7 милиона квадратни километра базалтова скала и имат обем от 4 милиона кубични метра.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860169

Антония ла Негра

Антония Родригес Морено, по-известна като Антония ла Негра (), е испанска гитана кантаора и баилаора (танцьорка на фламенко) от цигански произход. Тя е съпруга на баилаора Хуан Монтоя, майка на певицата Лоле Монтоя от дуета „Лоле и Мануел“ и баба на певицата Алба Молина. Биография. Родена е през 1936 г. в град Оран, Френски Алжир. Нейните родители са родени в Испания, майка ѝ – в град Херес де ла Фронтера, а баща ѝ – в Севилия. Родителите ѝ емигрират във Френски Алжир. По-късно тя се премества със семейството си в Танжер, Испанско Мароко, научавайки се да говори свободно арабски език. Някъде между 10 и 12-годишна възраст се премества със семейството си в родния квартал на баща си Триана в Севиля. На 16-годишна възраст се омъжва за братовчед си баилар Хуан Монтоя. След известно време, заедно със своите зет и племенница на име Кармелила през 70-те години на XX век, формира групата "La Familia Montoya", която успешно представя най-интимните и спонтанни аспекти на фламенкото. Нейното изкуство е отразено в "Triana" (1976), "En familia" (1978), "Macama jonda" (1983), "El ángel" (1993) и "Un gitano de ley" (1997). Тя участва в две аудиовизуални срещи на върха на фламенкото – "El ángel" и "Rito y geografía del cante", и е сред основните фигури на "cante jondo", отличавайки таланта си в "palos" като фламенко танго и булерия. Умира на 7 март 2018 г. на 82-годишна възраст в град Севиля, Испания.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860176

Зилан Тигрис

Зилан Тигрис () е турска певица от арменски произход. Биография. Родена е през 1972 г. в град Диарбекир, Турция. Родена е в семейство на арменци, чиито деди по време на арменския геноцид претърпяват разорение и се установяват в Диарбекир. Тя завършва средното си образование в Диарбекир. По време на музикалната си кариера в продължение на тридесет години, която започва през 1989 г. и продължава до смъртта ѝ през 2023 г., тя интерпретира главно произведения в стила на кюрдската народна музика. През 1992 и 1998 г. издава първите си кюрдски албуми. През 1989 г. основава първия детски хор в Диарбекир, а през 2005 г. и първия женски хор в града. Зилан Тигрис взима участие в програмата „Ари тун“, организирана от Министерството на диаспората през 2015 г., като в рамките на тази програма посещава Армения и изпълнява произведения на кюрдски, турски и арменски език. Зилан Тигрис се омъжва за актьора Чагдаш Чанкая, от когото има син на име Арат Баръш. Тя умира на 51-годишна възраст по време на разрушителното земетресение в Турция и Сирия през 2023 г., след като е затисната под развалините в резултат на срутването на сградата, в която тя отсяда със семейството си в Диарбекир на 6 февруари 2023 г. С нея загива съпругът ѝ, актьорът Чагдаш Чанкая, и техният син Арат Баръш. Телата им са извадени на 9 февруари 2023 г. и са погребани в гробището „Йеникьой“ в Диарбекир на 13 февруари 2023 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860187

Военен музей в Атина

Военният музей в Атина () е музей на гръцките въоръжени сили. Създаден е на 18 юли 1975 г. Целта му е представяне на оръжейни артефакти и изследвания в областта на военната история. Музеят обхваща военна история от всички епохи, като колекциите включват освен артефакти на гръцката армия и такива от други цивилизации като Древен Китай и Древна Япония. История. През 1964 г. гръцката държава решава да основе Военен музей, за да почете всички онези, които са се борили за Гърция и нейната свобода. Проектирането на музея е извършено от екип изтъкнати учени, ръководен от професор Тукидидис Валентис от Националния технически университет в Атина. На 18 юли 1975 г. президентът на Република Гърция Константин Цацос и министърът на националната отбрана Евангелос Авероф-Тосицас откриват музея. Разнообразните му дейности включват издаване на книги, изграждане и поддържане на паметници и мемориали и помощ на служби и агенции в цяла Гърция. Експозиционните площи на музея са разпределени на четири нива (етажа) и представят изображения на гръцката история от древността до наши дни. Централните елементи на музея са оръжия от войни, в които е участвала Гърция. Военният музей има и клонове в Навплио, Пелопонес (1988), Ханя, Крит (1995), Триполи, Пелопонес (1997) и Солун (2000). След изграждането на Музея на гръцките военновъздушни сили няколко самолета са докарани в него.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860191

Нурдуран Думан

Нурдуран Думан () е турска журналистка в областта на културата и изкуството, преводачка, редакторка, драматург, поетеса и писателка. Биография и творчество. Нурдуран Думан е родена на 23 октомври 1974 г. в Чан, Чанаккале, Турция. Пише първото си стихотворение, когато е на 8 години, а на 9 години иска да бъде писателка. Следва военноморска архитектура и морско инженерство във Факултета по военноморска архитектура и морски науки на Истанбулския технически университет. След дипломирането си работи като инженер до 2004 г. Заедно с работата си следва театрална режисура. Играе много роли в театралната група на университета. След 2004 г. се посвещава на поезията и превода. Работи като преводачка и редакторка в издателство "Özgür". Първото ѝ стихотворение е публикувано в списание „Папирус“ през 2000 г. Първата ѝ книга, стихосбирката „Игра на поражение“ ("Yenilgi Oyunu"), е издадена през 2006 г. Тя получава наградата за поезия „Джемал Сюрея“ (на името на поета Джемал Сюрея). Втората ѝ стихосбирка „Ми бемол“ ("Mi Bemol") е издадена през 2012 г. В следващите години нейни стихосбирки са издадени в превод в САЩ – „Полукръг“ ("Semi Circle") през 2016 г., в мултиезикови преводи в Северна Македония през 2017 г., и в Белгия и Китай през 2019 г. Стихосбирката ѝ с избрани творби, „Стъпките на Истанбул“ ("Steps of Istanbul") издадена в Китай, е отличена като „Сборник с поезия на годината на Втората международна награда за поезия Боао“. Нейни стихотворения са преведени и на много други езици по света. Като поетеса тя е включена в европейската поетична платформа „Версополис“. Като драматург е автор на пиесата „Преди летежа“ ("Before the Fly"), която се играе в турските театри. Прави преводи на чуждестранна литература на турски език. Превежда фентъзи книгата на Алма Александър „Тайната на Джин-Шей“, както и стихотворенията на Ан Секстън, Сара Тийсдейл, Една Сейнт Винсент Милей и Силвия Плат. Нейни статии за поезия, рецензии на книги и интервюта с чуждестранни писатели са публикувани в множество списания и вестници. Преподава курса „Социологически анализ в турската литература“ в университета „Бахчешехир“ и модерира литературните дейности като куратор в различни платформи. Куратор е на две събития в Истанбул през 2019 г. за Световното поетично движение. Участва активно в широк кръг от международни литературни събития. Преподава и уроци по творческо писане и уроци по поезия в "Metot Sanat Academy". Работи като колумнист в един от най-престижните турски вестници „Джумхуриет“. Подготвя и води телевизионото предаване за литература „Литературен глобус“. Два пъти е избрана за член на борда на Синдиката на писателите в Турция и е член на турския ПЕН клуб. Владее английски, немски и италиански език. Нурдуран Думан живее със семейството си в Истанбул.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860194

Регард

Дардан Алиу (), известен професионално като Диджей Регард, е косовско-албански диджей и продуцент. Алиу прави своя международен пробив през 2019 г. с ремикса си на сингъла на Джей Шон от 2008 г. Ride It, който му носи комерсиален успех в световен мащаб. Живот и кариера. Диджей Регард е роден като Дардан Алиу на 23 юли 1993 г. в албанско семейство в град Феризово, Косово. Пуска хаус кавър на песента на Джей Шон Ride It, който получава 4,1 милиона гледания в „ТикТок“. Диджей Регард подписва с „Министри ъф Саунд“ и Ride It излиза като сингъл през юли 2019 г., оглавявайки класацията на Spotify Viral в САЩ. До края на август 2019 г. песента е стриймвана над 2,4 милиона пъти в САЩ и влиза в класацията на Billboard Hot Dance/Electronic Songs под номер 21. Сингълът е излъчен многократно и в Обединеното кралство, по BBC Radio 1, BBC Asian Network, Kiss FM и Hits Radio. В крайна сметка достига номер 1 в класацията за сингли на Ирландия, номер 2 в класацията за сингли на Обединеното кралство и номер 3 в Австралия. Ръководителят на музикалните партньорства в „ТикТок“ в Европа изтъква успеха на Диджей Регард като „страхотен пример за това как „ТикТок“ може да подкрепя артисти, като предоставя платформа за популяризиране на техните песни пред глобална аудитория“. Диджей Регард получава покана да изпълни сингъла в специалното новогодишно издание на BBC "Top of the Pops" с Джей Шон на 30 декември 2019 г. Следващият сингъл на Диджей Регард, Secrets, съвместно с британския певец и автор на песни Рей, излиза на 23 април 2020 г. Сингълът достига топ 10 на UK Singles Chart и придобива сертифициран сребърен статус във Великобритания. Secrets достига върха в топ 20 на много европейски страни като Холандия, Белгия и Полша.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860198

Отношения между Албания и Косово

Отношенията между Албания и Косово са настоящите, културните и историческите двустранни отношения между Албания и Косово. Албания има посолство в Прищина, а Косово има посолство в Тирана. В Косово живеят 1,8 милиона албанци – официално 92,93% от цялото население – и албанският е официален и национален език на Косово. Народите на двете държави имат практически идентични традиции и фолклор. Косово е родното място на албанския национализъм, като например Призренската лига. Близките отношения се подчертават и в множество последователни проучвания, които показват, че мнозинството от етническите албанци в двете държави искат обединение. И двете страни и техните граждани наричат отношенията си „една нация, две държави“, което се подчертава и в популярния паналбански лозунг Jemi një („Ние сме едно“). Като пълноправен член на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), Албания подкрепя Косово по пътя му към НАТО. История. На 22 октомври 1991 г. Албания е единствената страна, чийто парламент гласува да признае Република Косово, която е обявена за независима държава през същата година. Официалната подкрепа се ограничава до декларацията. През 1994 г., когато босненският конфликт ескалира, Албания прави крачка назад и признава границите на Югославия, които включват Косово. Независимост. Когато Косово обявява своята независимост от Сърбия на 17 февруари 2008 г., Албания става една от първите страни, които официално обявяват, че признават Република Косово. Дипломатически отношения са установени още на следващия ден. На 18 август 2009 г. министър-председателят на Албания Сали Бериша е цитиран да казва: „Не трябва да има митническа администрация между двете страни. В никакъв случай не трябва да позволяваме Албания и Косово да гледат една на друга като на чужди държави“. Този коментар предизвиква възмутена реакция от страна на Сърбия. Албанското външно министерство в разяснителна бележка до Сърбия посочва: „Албания счита независимата държава Косово за фактор на мира и стабилността в региона на Балканите, като има предвид, че нейната независимост се счита за ясна стъпка в услуга на хората, стабилността и европейската перспектива на региона“. В бележката се казва още, че външната политика на Република Албания „се основава на общи цели за евроатлантическа интеграция на страната, Република Косово и целия регион“. Земетресение в Албания през 2019 г.. На 26 ноември 2019 г. земетресение разтърсва Албания. 500 000 евро са изпратени от правителството на Косово и над 3 500 000 евро са изпратени от населението на Косово в подкрепа на Албания. Изпратени са също 110 специализирани оператори на Косовската полиция, както и 40 члена на градските звена за издирване и спасяване на Косовските сили за сигурност. Президентът Хашим Тачи е част от президентска делегация, която посещава епицентъра на земетресението и изразява своите съболезнования от името на Косово. В петък премиерът на Косово в оставка Рамуш Харадинай и неговият потенциален наследник Албин Курти посещават Драч, за да разгледат щетите и да изразят ангажимента на Косово към усилията за оказване на помощ и институционално сътрудничество. Разселените хора са преместени в Косово, като 500 живеят в лагер в Призрен, създаден от косовското правителство. Албанското население в Косово реагира с чувства на солидарност чрез инициативи за набиране на средства и дарения на пари, храна, дрехи и подслон. Доброволци и хуманитарна помощ в камиони, автобуси и стотици коли от Косово пътуват до Албания, за да помогнат, а хората се включват в различни дейности като управление на мобилни кухни и събиране на финансова помощ. Много албанци в Косово отварят домовете си за хора, разселени от земетресението. Връзки. Културни. През октомври 2011 г. е постигнато споразумение между Министерството на културата на Косово и Министерството на културата на Албания относно общото използване на посолствата и консулските служби, а през май 2012 г. правителствата на двете държави одобряват използването на общ буквар от първокласниците през учебната 2012/2013 година. Икономически. Албанската Конфиндустрия първа предлага създаването на албански регионален пазар през 2008 г., а идеята за общо икономическо пространство между Албания и Косово е обсъдена от служители на косовското правителство през 2011 г. Икономическите отношения са особено подсилени от Беджет Пацоли в някои от речите му в Албания: той твърди, че икономическият съюз ще увеличи конкуренцията към ЕС. Идеите на Паколи са подкрепени от Партията за справедливост, интеграция и единство. От началото на 2019 г. в пристанище Драч има митническа служба на Република Косово. Това опростява вноса на стоки в Косово и облекчава граничния пункт Vërmica/Morina. Албания и Косово постепенно хармонизират своите митнически системи и се стремят към митнически съюз в дългосрочен план.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860203

Анита Димитриу

Анита Деметриу () е кипърска политичка от партия „Демократически съюз“. От юни 2021 г. тя е председател на Камарата на представителите на Кипър, а от март 2023 г. става председател на партия „Демократически съюз“. Превръща се в лидер на опозицията срещу правителството на Никос Христодулидис. Биография. Родена е на 18 октомври 1985 г. в село Трули, Кипър. През 2007 г. завършва социални и политически науки в Кипърския университет, след това и магистърска степен по международни отношения и европейски изследвания в Кентския университет, Англия. Постъпва на работа в Кипърския университет като служител по връзки с обществеността и преподавател по международни отношения. Работи като телевизионна водеща в Централния новинарски бюлетин на Капитал ТВ. Тя става член на консервативната партия „Демократически съюз“. От 2012 до 2016 г. е общинска съветничка в Трули, като е първата избрана жена в съвета. През 2016 г. тя се кандидатира на парламентарните избори през 2016 г., като първоначално е премахната от списъка с потенциални кандидати от говорителя на партията Продромос Продрому, който заявява, че участието в избори „не е конкурс за красота“. След намеса от членове на партията нейната кандидатура е възстановена и тя е избрана за депутат, представител на окръг Ларнака, през 2021 г. е преизбрана. Заемала е длъжността заместник-председател на парламентарната комисия по равните възможности на мъжете и жените и на парламентарната комисия по образование и култура. През 2018 г. тя е говорител на Никос Анастасиадис по време на кампанията му за президент. От февруари 2020 г. тя е вицепрезидент на Демократическия съюз. През април 2018 г. е избрана от френското правителство за участие в Конференцията на ООН за изменението на климата през 2018 г., а през март 2020 г. е наблюдател на Международната програма за лидерство на посетителите за първичните избори в Съединените щати. През юли 2020 г. тя работи с депутата Скеви Кукума от Прогресивната партия на трудовия народ за приемане на законодателство, което криминализира сексизма и дискриминацията срещу жените. На 10 юни 2021 г. тя е избрана за председател на Камарата на представителите във втория кръг на гласуване от седем кандидати, включително фаворитът и председател на лявата партия Прогресивната партия на трудовия народ – Андрос Киприану, с подкрепата на центристкия „Демократичен фронт“ и крайнодесни партии като Национален народен фронт. Тя получава 25 гласа от 56-местния парламент, от 22 необходими за втория тур. Понастоящем председателят на парламента на Кипър е вторият на втория най-висок пост в страната след президента. През първата си работна седмица като председател, тя намалява броя на личните си бодигардове до 5, от 8 на нейния предшественик Адамос Адаму и 15 на неговия предшественик Деметрис Силурис. На 11 март 2023 г. е избрана за председател на Демократическия съюз, с подкрепата на 69,18% от гласувалите членове на партията. Нейният единствен опонент Деметрис Деметриу губи с 30,82%.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860207

Саксаул

Саксаул () са род растения от семейство щирови и представляват храсти или малки дървета с височина 1,5 – 12 m с вилообразни клонки и раздвоено разклоняване и чупливи млади издънки. Короната му е гъста или ажурна, през лятото зелена, а през есента – мръсносива или кафеникава. Листата са противоположни разположени, във вид на малки безцветни прилепени към стъблото чашки или туберкули. Цветовете му са двуполови, като се развиват по един на къси вейки в пазвите на чашкообразните прицветници. Околоцветникът е съставен от 5 мембранни листенца, образуващи около плода широки, застъпващи се едно с друго крилца. Саксаулът много добре се развива от издънки и се размножава чрез семена. Продължителността на живота му е 30 – 60 години. Видове. Има 9 вида саксаул, като най-разпространените са: черен саксаул, солончаков (или безлистен, Haloxylon aphyllum) саксаул, зайсански (Haloxylon ammodendron) саксаул с листа във вид на туберкули и растящ върху засолени пясъци и суглинки и бял (или пясъчен, Haloxylon persicum) саксаул с игловидни листа и виреещ по пясъчните дюни и пясъчните възвишения. Разпространение, стопанско значение. Растението е разпространено в Средна Азия, Иран, Афганистан, Северозападен Китай, Монголия, като понякога образува малки горички, т.н. саксаулники. Дървесината му е твърда, тежка, цепи се лесно и се използва за топливо (калоричността на дървесината му малко отстъпва на тази на въглищата). От раздробената дървесина се добива калиев карбонат. През зимата зелените му вейки служат за храна на камили и овце. Най-производителни са горите от черен саксаул. Растението се засажда изкуствено за закрепване на подвижни пясъци и за озеленяване на градовете, разположени по границата на пустините.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860208

Самум

Самум (; "samūm" – зноен вятър) е местно название на сухи и горещи ветрове, обичайно от запад и югозапад, в пустините на Северна Африка и арабския полуостров. Има характер на силна краткотрайна буря, като често се съпровожда с пренос на големи количества пясък и прах, като образува пясъчно-прашни бури. Най-често самумът се наблюдава през пролетта и лятото.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860213

Оцетна фабрика (Павлово)

Оцетната фабрика в квартал „Павлово“, София, е създадена в 1920 година от фамилията Червениванови и става най-голямата фабрика за оцет в България с клонове във Видин и Бургас. Придворен доставчик. История. Открита е в 1920 година от братята Хр. Червениванови, племенници на д-р Никола Червениванов – учен, поставил в 1901 година началото на индустриално производство в България на качествен оцет. Фамилията е преселническа от българския южномакедонски град Кукуш, унищожен през Междусъюзническата война (1913). След подялба в 1931 година фабриката става собственост на двама от братята – Асен и Кочо Хр. Червениванови, които заедно с д-р Никола Червениванов образуват О.О.Д-во Братя Хр. Червенъ Иванови и Д-ръ Н. Червенъ Ивановъ - Павлово, което поема фабриката. Регистрирано е на 19 октомври 1931 година от Софийския областен съд. Следващата година Асен Червениванов излиза от дружеството, а делът му се прехвърля на Кочо Червениванов. След смъртта на Никола Червениванов в началото на 1939 година дружеството се преименува на Акц. д-во Кочо Червенъ Ивановъ, оцетна фабрика въ София, Видинъ и Бургасъ. Управителният му съвет е с председател Кочо Червениванов и членове Анна Кочо Хр. Червениванова и Иван Бангеев, който е от Пловдив.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860219

Гео Кукудов

Гео Светозаров Кукудов е български музикален педагог, историк и краевед. Роден е на 20 януари 1941 г. в град София в семейството на основателката на българската етномузикология проф. Райна Кацарова, внук е на генерал-майор Димитър Кацаров и правнук на свещеник Илия Кацаров, един от заклинателите на поборниците от Априлското въстание. Родната къща на Кукудов се намира в разрастващия се на запад град в парцел, закупен от децата на поп Илия Кацаров. Гео Кукудов е своеобразен пазител на родовата хроника на копривщенския род Кукудови, включително за периода, когато Христо Явашев е живял в дома им, по времето, когато Кукудов е следвал в Музикалната академия. Професор Гео Кукудов е оркестрант, а по-късно и преподавател по дървени и ударни инструменти в основания през 1933 г. от неговия вуйчо Дамян Брайков в Копривщица Духов оркестър на средно училище „Любен Каравелов“. Гео Кукудов участва в изложбата „Роден в Габрово“ като дарява оригинален брой на списание „Български театър“.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860220

Светещо море

Светещо море е нощно морско явление, предизвиквано от намиращите се на повърхността на водата светещи организми. Светлината на организмите се стимулира от механични фактори (движение на водата в места на срещащи се морски течения, при вълнение, от движението на кораби, допира на организми едни с други и др.) или възниква като реакция на светлина, излъчвана от други организми. Явлението светещо море се наблюдава повсеместно, с изключения в силно опреснени води, като то особено често се среща в тропичните и умерените райони (Аденски и Бискайски заливи, крайбрежията на Индия, Северна Африка и др.). Територията на светещото море може да обхване площ до стотици km² или да се наблюдава като отделни петна или ивици. Различават се два вида светещо море: млечно светещо море, предизвикано предимно от бактерии, искрящи от натрупването на малки планктонни организми (динофитови водорасли, различни малки рачета и др.) и изригващо светещо море, предизвикано от сравнително големи животни – медузи, гребенести (ктенофори), пиросоми и др. Яркостта на светлината може да достигне 0,1 – 0,3 kj/m². Светещото море има значение за корабоплаването през нощта (ясно се откроява бреговата линия и плитчините, а понякога създава лъжливо впечатление за плитководни рифове), риболова (лесно откриване на рибните пасажи), при военно-морски действия (демаскировка на подводници, торпеда, кораби).

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860221

Атакьой (вилает Лозенград)

Атакьой или Инджеклер () е село в Източна Тракия, Турция, околия Бунархисар, вилает Лозенград (Къркларели). География. Селото се намира на 8 километра югозападно от Бунархисар. История. В XIX век Инджеклер е гръцко село в Бунархисарската кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Инджиклер" (Indjikler) има 50 домакинства и 260 гърци. Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1913 година в Инджеклеръ живеят 100 гръцки семейства.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860226

Певкари

Певкари () е село на остров Тасос в Северна Гърция. География. Селището е разположено в южната част на острова, между Лименария и Потос. История. Селището е създадено през 60-те години на територията на община Теологос.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860232

Андроник Кантакузин (1334 – 1347)

Андроник Кантакузин (, 1334 – 1347) е третият и най-малък син на византийския император Йоан VI Кантакузин и на съпругата му Ирина Асенина. Роден е през 1334 г., за което се съди по думите на Йоан VI Кантакузин, който в историята си споменава, че през 1345 г. синът му Андроник все още нямал 12 години. Роден е вероятно в Константинопол и е най-малкото от децата на Кантакузин: има двама братя – Матей и Мануил, и три сестри – Мария, Теодора и Елена. По майчина линия е правнук на византийския император Михаил VIII Палеолог и на българския цар Иван Асен III. Избухването на гражданската война между Йоан Кантакузин и останалите регенти на Йоан V Палеолог през есента на 1341 г. заварва малкия Андроник в Константинопол, където по това време той се намирал заедно с баба си Теодора, която се грижела за него в отсъствието на родителите му, и със снаха си Ирина Палеологина, съпруга на по-големия брат на Андроник – Матей Кантакузин. Заедно с тях Андроник първоначално е поставен под домашен арест, а малко по-късно е затворен под стража по нареждане на Алексий Апокавк. Андроник Кантакузин умира през 1347 г. по време на първата чумна епидемия в Константинопол, малко след края на гражданската война.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860236

Оливер Хартман

Оливер Хартман (; роден на 28 юни 1970 г. в Рюселсхайм) е немски автор на песни, певец, продуцент и китарист. Той е бил вокал на пауър метъл групата Ат Ванс и работи в международни рок и метъл продукции с Edguy и Рапсоди ъф Файър, наред с други групи. Бил е член на групата в изпълненията на живо на Авантейжа и ръководител на групата Hartmann. На десетгодишна възраст Хартман започва да взема уроци по китара и на 13-годишна възраст основава първата си групи – Heat, носител на Rock Prize през 1989 г. От 18-годишна възраст той все повече се концентрира върху пеенето. Китарист и водещ певец е в кавър банди с над 100 изпълнения годишно и опит в студийни и сценични продукции, записани на CD. През 1997 г. основава групата Centers, която се развива в пауър метъл групата Ат Ванс през 1999 г., с която успява да постигне международен успех. Групата издава четири албума с него като вокалист, докато той се присъединява към италианската група Empty Tremor през 2003 г. Там записва албума "The Alien Inside". След една година напуска тази група и основава групата Hartmann, с която издава албума "Out in the Cold" през 2005 г. С групата той се отдалечава от метъла в музикално отношение, като изпълнението може да бъде приписано повече на мелодичния рок и рока, ориентиран към издаването на албуми (AOR). Групата свири като подгряваща група на Тото на някои концерти от европейското им турне през 2006 г. Групата издава още девет албума до 2023 г. Гласът му може да бъде чут в международни продукции като: на Авантейжа, Genius и Aina, като хоров глас за Хамърфол, Хелоуин, Едгай и Iron Mask. Хартман е особено активен в бек вокалите, които са важни за пауър метъла. Той прави турне в Европа от 2012 до 2015 г. като китарист и певец на туровете Rock Meets Classic с Иън Гилън, Стив Лукатър и Робин Бек, наред с други. Хартман става певец и китарист на трибют (изпълнители на кавъри) групата Pulse през 2024 г., след като напуска групата Echoes след повече от 20 години. Той също така е китарист и фонов певец на групата на живо Авантейжа в продължение на много години. Хартман свири на китарите Knaggs Guitars (собствен модел) и Mesa/Boogie и BluGuitar. Тобиас Самет обявява през октомври 2023 г., че Хартман вече няма да бъде част от групата на живо през следващата година.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860254

Джо Понти

Джовани Понти, наречен Джо (), е италиански архитект и дизайнер, един от най-важните след Втората световна война. Биография и творчество. Образование. Син на Енрико Понти и Джована Ригоне, Джо Понти завършва архитектура в тогавашния Кралски висш технически институт (бъдеща Миланска политехника) през 1921 г., след като прекъсва обучението си по време на участието си в Първата световна война. През същата година се жени за благородничката Джулия Вимеркати от старо семейство от Брианца, от която има четири децаː Лиза, Джована, Летиция и Джулио. 20-те и 30-те години. Първоначално, през 1921 г., той отваря студио заедно с архитектите Мино Фиоки и Емилио Ланча (1926 – 1933). След това преминава към сътрудничество с инженерите Антонио Форнароли и Еудженио Сончини (1933 – 1945). През 1923 г. участва в Първото биенале на декоративни изкуства в Монца и впоследствие участва в организирането на различни триеналета, както в Монца, така и в Милано. През 20-те години започва дейността си като дизайнер в керамичната промишленост, преработвайки цялостно стратегията за индустриален дизайн на компанията „Ричард Джинори“ː със своята керамика печели „Гран при“ на Международната изложба за модерни декоративни и промишлени изкуства в Париж през 1925 г. През онези години продукцията му се основава повече на класически теми, като изглежда по-близо до движението Новеченто, изразител на Рационализма. През същите години започва и редакторската си дейност: през 1928 г. основава списание „Домус“, което ръководи до смъртта си, с изключение на периода 1941-1948 г., когато е главен редактор на сп. „Стиле“"." . Заедно със списание „Казабела“ „Домус“ е центърът на културния дебат за италианската архитектура и дизайн през втората половина на XX век. Дейността на Понти през 30-те години се простира до организирането на Петото триенале в Милано (1933) и създаването на декори и костюми за Театро ла Скала. Участва в Асоциацията за индустриален дизайн (ADI) и е сред поддръжниците на наградата ,Златен пергел“ ("Compasso d'Oro"), насърчавана от универсалния магазин „Ринашенте“. Освен всичко друго той получава множество национални и международни награди, като най-накрая става редовен професор във Факултета по архитектура на Миланската политехника през 1936 г. – позиция, която заема до 1961 г. През 1934 г. Италианската академия му присъжда наградата „Мусолини“ за изкуство. През 1937 г. той възлага на Джузепе Чезети да създаде голям керамичен под, изложен на Универсалното изложение в Париж, в зала, където има и творби на Джино Северини и Масимо Кампили. 40-те и 50-те години. През 1941 г., по време на Втората световна война, Понти основава списанието за архитектура и дизайн на фашисткия режим „Стиле“, което ясно подкрепя оста „Рим-Берлин“. Списанието затваря след англо-американската инвазия в Италия и поражението на италиано-германската ос. През 1948 г. Понти отваря отново списание „Домус“, където остава редактор до смъртта си. През 1951 г. архитектът Алберто Росели се присъединява към студиото заедно с Форнароли. През 1952 г. Понти основава студиото „Понти-Форнароли-Росели“ с архитекта Алберто Росели. Тук започва периодът му на най-интензивна и плодотворна дейност както в архитектурата, така и в дизайна, изоставяйки честите връзки с неокласическото минало и фокусирайки се върху по-иновативни идеи. 60-те и 70-те години. Между 1966 и 1968 г. Понти си сътрудничи с предприятието за производство на керамика „Франко Поци“ от Галарате. Умира в Милано през 1979 г. на 87-годишна възраст и е погребан в Монументалното гробище на Милано. Името му заслужава изписване в храма на славата на същото гробище. Центърът за изследване на комуникацията и архивът на Парма съхранява колекция, посветена на Джо Понти, състояща се от 16 512 скици и рисунки, 73 модела и макета. Архивът на Понти е дарен от наследниците му (Анна Джована Понти, Летиция Понти, Салваторе Личитра, Матео Личитра, Джулио Понти) през 1982 г. Този фонд, чийто дизайнерски материал документира произведенията, създадени от миланския дизайнер от 20-те до 70-те години на XX век, е публичен и достъпен за справка. Стил. Джо Понти проектира много обекти в най-разнообразни области – от театрални декори, през лампи, столове, кухненски предмети, до интериора на лайнер. Първоначално в керамичното изкуство неговият дизайн отразява Виенския сецесион и твърди, че традиционната декорация и модерното изкуство не са несъвместими. Неговото повторно свързване и използване на ценностите от миналото намира поддръжници във фашисткия режим, склонен да защити „италианската идентичност“ и да възстанови идеалите на „романизма“, който е напълно изразен в архитектурата с опростения неокласицизъм на Марчело Пиачентини. През 1950 г. Понти започва да се занимава с проектиране на „оборудвани стени", тоест на цели сглобяеми стени, които позволяват да се задоволят различни нужди, интегрирайки тела и оборудване, които дотогава са били независими в една система. Понти е известен и с проекта за стол „Суперледжера“ („Суперлек“) от 1955 г. (произведен от Касина), създаден от вече съществуващ обект и обикновено ръчно изработен: столът „Киавари“, подобрен като материали и изпълнение. Понти реализира Школата по математика (едно от първите произведения на Италианския рационализъм) в Университетския град на Рим през 1934 г. и първата от офис сградите на компанията „Монтекатини“ в Милано през 1936 г. Последната, със силно лични характеристики, е повлияна в своите архитектурни детайли, с изискана елегантност от призванието на архитекта като дизайнер. През 50-те години стилът на Понти става по-иновативен и въпреки че остава класически във втората офис сграда на Монтекатини (1951), той е напълно изразен в най-значимата му сграда: небостъргачът „Пирели“ на площад „Дука д'Аоста“ в Милано (1955 - 1958 г. ). Произведението е изградено около централна структура, проектирана от Пиер Луиджи Нерви (127,1 m). Сградата изглежда като тънък и хармоничен лист от кристал, който разрязва архитектурното пространство на небето, проектиран върху балансирана окачена фасада и чиито дълги страни се стесняват в почти две вертикални линии. Това произведение, също с характера си на „превъзходство“, с право принадлежи на Модернистичната архитектура в Италия.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860255

Викторина Капитонова

Викторина Валериевна Капитонова () е руска балерина, прима балерина на Бостънския балет в САЩ. Биография. Родена е на 30 юни 1985 г. в град Чебоксари, Чувашка АССР, СССР. Започва да учи балет на деветгодишна възраст в местното училище. На 12-годишна възраст е приета в Казанското балетно училище. През 2005 г. в операта „Джалилджа“ тя танцува солови роли в „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“, „Дон Кихот“, „Баядерка“, „Копелия“ и „Лешникотрошачката“. Капитонова печели наградата на конкурсите „Млад балет на Русия“ и „Арабеск“. Като част от обучителна програма е поканена да тренира в московския Болшой балет. През сезон 2008/09 тя се премества в Московския академичен музикален театър „Станиславски и Немирович-Данченко“ в Москва, преди да приеме предложението на Хайнц Шпьорли да танцува в Цюрихския балет като главна танциорка. Две седмици тя е гост-танцьор в Загребската опера, в главната роля на „Лебедово езеро“. Под ръководството на швейцарския хореограф и артистичен директор Хайнц Шпьорли тя танцува съвременни хореографии и главни роли от класически балети, кулминирайки в Одил/Одета на Шпьорли в неговата версия на „Лебедово езеро“. През 2012 г. тя танцува на Прощалната гала на Шпьорли, която обикаля Швейцария. Викторина Капитонова работи с хореографи като: Алексей Ратмански, Дерек Дийн, Патрис Барт, Начо Дуато, Дъглас Лий, Уейн Макгрегър, Едуард Клъг, Ханс ван Манен, Мариус Петипа, Юрий Григорович, Джордж Баланчин, Матс Ек, Уилям Форсайт, Пол Лайтфут и Иржи Килиан. През 2014 г. директорът на Цюрихския балет – Кристиан Спук, създава нов пълнометражен балет на Лев Толстой „Ана Каренина“ за Капитонова, която е отличена с избора на критиката за „Изключително представяне на изпълнителка“ в списание "Dance Europe" през октомври 2015 г. Анна Каренина също е отличена с награда на критиката за „Най-добра премиера“. През 2015 г. Капитонова танцува главната роля в „Жизел“ за първи път с международните гост-звезди Роберто Боле и Фридеман Фогел, от които получава положителни отзиви от публиката и критиката. На 3 март 2016 г. тя открива представление на фестивала "Mini-Giselle" в държавния балет на Берлин, в което взимат участие Полина Семьонова, Мария Айхвалд и Яна Саленко. На 6 февруари 2016 г. Капитонова танцува Одил Одета на световната премиера на реконструкцията на Алексей Ратмански по оригиналната хореография на „Лебедово езеро“ на Петипа/Иванов, следваща записките на Степанов, съхранявани в Харвардския университет. Получава признание от критиците за изпълненията си. Викторина Капитонова печели наградата „Балетните приятели на Цюрих“ за най-добра балерина за сезон 2014/15 за своето сценично присъствие, техника и въздействие на сцената. В интервю за "SRF" тя обещава да даде 3000 швейцарски франка на семейството си в Русия. През 2018 г. тя се присъединява към Бостънския балет като главен балетист. Капитонова често участва като гост-изпълнител в международни балетни гали като „Роберто Боле и приятели“ и международната танцова гала „Марика Безобразова“. През лятото на 2015 г. тя участва в галата „Елиза и приятели“ на Елиза Карильо Кабрера в Мексико с други международни танцови звезди.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860261

Телесна повреда

Телесна повреда е правен термин, даващ точно определение на нараняванията за целите на наказателното право. Тя представлява увреждане на здравето, което може да се изразява във временно или постоянно нарушение на анатомичната цялост или физиологичните функции на организма. Причиняването на страдание (психологически дискомфорт) или болка също е форма на телесна повреда. Когато е причинена виновно – умишлено или поради непредпазливост, телесната повреда е престъпление. Според Наказателния кодекс на Република България телесната повреда може да бъде:

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860263

Изабела Мария д’Есте

Изабела Мария д’Есте (; * 14 юни 1519, Ферара, Херцогство Ферара; † 1521, пак там) е италианска благородничка. Произход. Тя е най-малкото дете на Алфонсо I д’Есте (* 1476 † 1534), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на втората му съпруга Лукреция Борджия (* 1480, † 1519), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, господарка на Непи, господарка на Сермонета и Басиано, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно. Нейни дядо и баба по бащина линия са херцозите на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д'Есте и Елеонора Арагонска. Нейни дядо и баба по майчина линия са папа Александър VI и метресата му Ваноца Катанеи. Неин вуйчо е Чезаре Борджия, следователно тя е братовчедка на Франческо Борджия. По бащина линия е племенница на Изабела д'Есте и на кардинал Иполито д'Есте. Има пет братя и една сестра: Има и един или двама природени братя. Биография. Детето е наречено Изабела в чест на леля си по бащина линия Изабела д'Есте, омъжена отза Франческо II Гонзага. Тя е родена много слаба и страхувайки се, че може да умре без кръщение, баща ѝ Алфонсо незабавно я кръщава: кръстници са Елеонора дела Мирандола и граф Александро Серафино. Майка ѝ Лукреция, вече много отслабнала през цялата бременност, се разболява сериозно след раждане. След няколко дни, в които изглежда, че възвръща силите си, тя отново се влошава и умира на 24 юни. Изабела Мария живее във Ферара още две години и е погребана в манастира „Корпус Домини“ до майка си и брат си Алесандро д'Есте. По-големите ѝ братя Ерколе, Иполито, Елеонора и Франческо достигат пълнолетие и надживяват баща си. Ерколе наследява титлата от баща си, ставайки херцог на Ферара с името Ерколе II.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860264

Алесандро д’Есте

Алесандро д’Есте (; * 19 септември 1505, Реджо Емилия; † октомври 1505) е италински благородник. Произход. Той е първороден син на Алфонсо I д’Есте (* 1476 † 1534), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на втората му съпруга Лукреция Борджия (* 1480, † 1519), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, господарка на Непи, господарка на Сермонета и Басиано, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно. Негови дядо и баба по бащина линия са херцозите на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д'Есте и Елеонора Арагонска. Негови дядо и баба по майчина линия са папа Александър VI и метресата му Ваноца Катанеи. Негов вуйчо е Чезаре Борджия, следователно той е братовчед на Франческо Борджия. По бащина линия е племенник на Изабела д'Есте и на кардинал Иполито д'Есте. Има четири братя и две сестри: Има и един или двама природени братя. Биография. Детето е кръстено Алесандро в чест на дядо си по майчина линия. След раждането му майка му Лукреция се разболява от родилна треска, но се възстановява. Детето обаче се разболява тежко месец след раждането. Дори най-добрият лекар на баща му Алфонсо I д'Есте, Франческо Кастело, не успява да спаси бебето и то умира през октомври 1505 г. . Погребано е в манастира „Корпус Домини“ във Ферара. На 1 април 1514 г. Лукреция ражда друг син, също наречен Алесандро, който също умира малко след раждането. Последици. Смъртта на възможния престолонаследник представлява не само икономическа, но и политическа загуба за благородническите домове: брачната система всъщност допринася за създаването на военни съюзи и натрупването на богатство. В допълнение към дългосрочните ефекти, в конкретния случай на семейство Есте трябва да се има предвид и краят на тяхното господство над Ферара. Алфонсо II д'Есте, който умира през октомври 1597 г. и чийто дядо е Алфонсо I, е последният херцог на Ферара от сем. Есте. Всъщност семейство Есте губи херцогството след смъртта на Алфонсо II, тъй като папата не признава Чезаре д'Есте за негов наследник, като последният произлиза от Алфонсо, незаконен син на Алфонсо I, роден от връзката с куртизанка Лаура Дианти . Следователно в този контекст, погледнато назад, се проявяват последствията от смъртта на Александео: по-ниски шансове за оцеляване на дома.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860265

Рене ла Булгара

Ренè ла Булгара (, Рене българката), псевдоним на Ренета Тодорова Петрова, е популярен италиански диджей и радиоводеща от български произход. Биография. Радиоводеща. На 13-годишна възраст емигрира с майка си в Италия и живее в село на остров Сардиния. На тази възраст започва да се изявява в малка местна радиостанция. Заради уменията си е забелязана е от известния италиански радиоводещ и диджей Албертино от популярната италианска станция за денс музика Радио „Диджей“ ("Radio Deejay"). Албертино ѝ дава място с Марио Фарджета в историческото предаване "Deejay Time", където Рене остава в продължение на 3 години, през които води, замествайки Албертино, и култовото радио предаване "Deejay Parade". От 2004 г. започва да се изявява в най-добрите клубове в цяла Италия и две години по-късно започва да води програма по италианската радио станция Radiom2oː на живо всеки ден с „m2o Party“, а в събота е диджей в програмата „House GDC Girls DJ's Club", утвърждавайки се като професионалистка, способна да трансформира закачливи мелодии в песни, танцувани по целия свят. Между 2007 и 2008 г. води "Out of Mind Live" – радио програма, където песните са миксирани от диджей Провенцано и която е първата национална програма на живо по Radiom2o. Води и други програми по същото радио: повече от 10 години има свое лично пространство, наречено "GDC - Girl's Dj Club" – музикалната програма m2o party, на която е водеща от 2011 г., "m2o live", "Music Zone" и "m2AllShock". От 2021 г. води предаването "DanceClub" заедно с Франки Гада и Дж. Аск по "Radio Studio Più" . Диджей и модел. Диджей и модел, тя е била модел на Кавали, Мисони и Киара Бони. В Топ 100 е на DJ Mag – референтна класация за звездите на микса от EDM вселената. От 2012 г. става първият „холограмен диджей“ в света благодарение на проекта Оувърсет. През 2017 г. е отличена за най-добра жена диджей на Музиканлните денс награди ("Dance Music Awards"). Вокална изпълнителка и хаус продуцентка. През 2014 г. започва пътуването си в света на музикалната продукция с хитовете на GDC n' Dalien "Bipolar" ̟– хаус проект, издаден от важния лейбъл на Федерико Скаво "Area 94", и "Jump" (Alien Cut feat. Renee) – дебютен сингъл като певица за лейбъла "Dance and Love" на Габри Понте, който събира почти 1 милион гледания, превръщайки се в истински хит на международно ниво. През 2015 г. тя е издадена от престижния испански лейбъл Blanco y Negro със сингъла „Boom“, който я отвежда до важни съвместни проекти отвъд границите, и става един от участниците във Фестивала Wish Outdoor наред с няколко международно известни диджеи като като Димитри Вегас и Като Майк, Стив Аоки и Зед.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860266

Национален исторически музей (Гърция)

Националният исторически музей () е исторически музей в Атина. Основан през 1882 г., той е най-старият музей по рода си в Гърция. Намира се в сградата на улица „Стадиу“ в Атина, в която се е помещавал гръцкият парламент от 1875 до 1932 г. От 2001 г. там е организиран и функционира филиал на Националния исторически музей. Колекции. Музеят съхранява колекцията на Историческото и етноложко общество на Гърция, основано през 1882 г. Това е най-старата колекция от този вид в Гърция и преди да бъде преместена в Стария парламент, се помещава в основната сграда на Националния технически университет. Колекцията съдържа исторически предмети, засягащи периода от превземането на Константинопол от османците през 1453 г. до Втората световна война, като се набляга особено на периода на Гръцката революция и последвалото създаване на съвременната гръцка държава. Сред изложените предмети са оръжия, лични вещи и сувенири от исторически личности, исторически картини на гръцки и чуждестранни художници, ръкописи, както и голяма колекция от традиционни гръцки носии от различни региони. Колекцията е изложена в коридорите и стаите на сградата, а голямата централна зала на Народното събрание се използва за конференции.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860271

Куручешме (София)

Куручешме е махала в пред- и следосвобожденска София, както и площад в нея на ъгъла на днешните улици „Витошка“ и „Солунска“. Махалата е забележителна с чучурите и водоскоците в зелената ѝ площ. Площад „Куручешме“ е бил почти четвъртит, а в средата му е имало огромна чешма с три чучура. Водата ѝ е била бистра и студена, течаща денонощно. Жители от всички квартали на града се стичали да си наливат от нея, защото освен приятна за пиене, също ободрявала и подмладявала според тях. Според Райна Костенцева това е била изглежда единствената градска чешма в истинския смисъл на думата, течаща ден и нощ. В по-стари времена на площада имало и водоскок. На площад „Куручешме“ непосредствено след освобождаването на София ген. Гурко провежда парада на войската, състоял се след молебен в Съборната църква (днес „Св. Неделя“) и след преглед на войската на площад „Съборний“ до църквата. На юг от махалата в следосвобожденска София не е имало никакви къщи.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860273

Джемал Сюрея

Джемалетин Себер () е турски поет, писател и преводач от кюрдски произход. Пише под псевдонима Джемал Сюрея (). Биография и творчество. Джемалетин Себер е роден през 1931 г. в Ерзинджан, Турция, в кюрдско и алевитско семейство. Семейството му е депортирано в Биледжик, град в района на Мраморно море след въстанието в Дерсим (Тунджели) през 1938 г. След шест месеца той се премества при леля си в Истанбул, а през 1941 г. се връща в Биледжик, където завършва средно образование през 1947 г. В периода 1947 – 1948 г. живее в безплатен пансион и учи в гимназията „Хайдарпаша“ в Истанбул. В този период пише първите си стихове. Завършва през 1954 г. политология и икономика във Факултета по политически науки на университета в Анкара. В този период публикува първите си стихотворения. След дипломирането си започва работа като данъчен инспектор към Министерството на финансите в Ескишехир, а през 1955 г. в Истанбул. После служи в армията и дълги години работи като инспектор към Министерството на финансите в Анкара. През 1961 г. една година е ревизор в Париж, където усъвършенства френския си и завършва поемата си „Номадът“. През 1964 г. е назначен за финансов инспектор в Истанбул. Първата му книга, стихосбирката „Юверджинка“ ("Üvercinka"), е издадена през 1958 г. Тя получава поетичната награда „Седемте хълма“ ("Yeditepe"). Напуска работата си на финансов инспектор през 1965 г., за да се съсредоточи върху литературната си дейност на поет и писател под псевдонима Джемал Сюрея. Втората му книга, поемата „Номадът“ ("Göçebe") е издадена през 1965 г. и получава награда за поезия от Асоциацията за турски език. За произведенията си „Горещи подкови“ ("Sıcak Nal") и „Краят на есента“ ("Güz Bitigi") от 1988 г. получава литературната награда за поезия „Бехчет Некатигил“. Работи като редактор, рецензент, издател на редица литературни списания, главен редактор е на литературното списание „Папирус“. Превежда поезия и проза от френски на турски език, също пише литературна критика, литературни статии и есета. В контекста на съвременната турска поезия Джемал Сюрея е считан за един от основателите и забележителен член на Второто ново поколение турска поезия, абстрактно и постмодерно движение, създадено като реакция срещу по-популярното движение „Гарип“. Любовта, главно чрез своята еротична същност, е популярна тема в творбите му. Стиховете и статиите му са публикувани в списания като "Yeditepe", "Yazko", "Pazar Postası", "Yeni Ulus", "Oluşum", "Türkiye Yazıları", "Politika", "Aydınlık" и "Somut". Във връзка с политическите събития и военния меморандум от 12 март 1971 г. е върнат на държавна служба. През 1975 г. е назначен за управител на печатницата на монетния двор, където работи известно време преди да се върне в Анкара, където става член на Инспекционния съвет. Избран е и за член на Съвета по култура, който избира книгите, които ще бъдат публикувани от Министерството на културата и туризма на Република Турция. Пенсионира се на 2 февруари 1982 г. След пенсионирането си е назначен за член на борда на директорите на "Odibank", за да работи за нейното оздравяване. В личния си живот има четири брака и две деца. Джемалетин Себер умира от инфаркт на миокарда на 9 януари 1990 г. в Истанбул. След смъртта му, на негово име (като Джемал Сюрея), през 1991 г. е учредена литературна награда за поезия за издавани и неиздадени творби.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860280

Айтен Мутлу

Айтен Мутлу () е турска преводачка, поетеса и писателка. Биография и творчество. Айтен Мутлу е родена на 6 октомври 1952 г. в Бандърма, Турция. Получава основното и средното си образование в родния град. Завършва през 1975 г. Факултета по бизнес администрация на Истанбулския университет. Следва във Факултета по строителство на Техническия университет „Йълдъз“, но напуска през третата година. Започва работа в Централната банка през 1977 г., където се пенсионира през 1998 г. Първите ѝ стихотворения, разкази и есета са публикувани в местните вестници още от гимназиалните ѝ години. През следващите години нейните стихове, есета и преводи се появяват в списанията "İmece", "Yazko Edebiyat", "Edebiyat 81", "Varlık", "Hürriyet Gösteri", "Yaşasın Edebiyat", "Şiirlik", "Yeni Biçem", "Sombahar", "Ludingirra", и различни вестници. Известна е със своите стихотворения и преводи. Първата ѝ книга, стихосбирката „Дръж се, любов моя“ ("Dayan Ey Sevdam"), е издадена през 1984 г. Лирическата атмосфера на творбите ѝ отразява вътрешна душевна борба, като същевременно разгръща свят, в който ужасът и красотата се преплитат по хармоничен начин. За произведенията си е удостоена с наградата за поезия „Ибрахим Йълдизоглу“ (1999), наградата за поезия на Международната среща на поетите от Ялова (2001) и наградата „Сунула Арисой“ (2005). Прави преводи на съвременни поети от английски на турски, които се публикуват в периодичните издания. Превежда подборки от произведения на поетеси от Античността до днешни дни от цял свят. Активен участник е в политическото Движение за правата на жените. Член е на борда на директорите на турския ПЕН център и негов счетоводител. Айтен Мутлу живее със семейството си в Истанбул.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860286

Страшен филм 2

„Страшен филм 2“ () е американски филм, продължение на Страшен филм.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860287

Кадрие Джесур

Кадрие Джесур () е турска поетеса и преводачка. Биография и творчество. Кадрие Джесур е родена през 1968 г. в Момчилград, България. Завършва предучилищна педагогика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и турска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Нейни стихотворения са публикувани на български език в регионални, университетски и централни издания до 1989 г., когато по време на процеса на принудителна миграция заминава за Турция. Живее известно време в Бурса. Получава магистърска степен в катедрата по руски език и литература на Истанбулския университет. За известно време работи в различни отдели на средните училища към Министерството на народната просвета като учител-специалист. Кадрие Джесур пише поезия на български и на турски език. Тя е активен преводач на художествена литература от турски на български и от български на турски език. В неин превод на турски език са публикувани разкази на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Деян Енев, Ангел Г. Ангелов, Кристин Димитрова, пиеси на Йордан Радичков, Петър Анастасов, Емил Бонев, Съби Събев, поезия на Христо Фотев, Любомир Левчев, Антон Баев, Едвин Сугарев, Валери Петров, Петя Дубарова, Блага Димитрова, Йордан Кръчмаров, Божана Апостолова, Димитър Калев, Красимир Симеонов, Сашо Серафимов, Аксиния Михайлова, Светлозар Игов, Димитър Калев, Красимир Симеонов, Димитър Кенаров и др. Член е на литературния ПЕН клуб на Турция и на Съюза на турските преводачи. Работи и като главен редактор на литературното списание „Небет тепе“ ("Nöbettepe"), издавано в Пловдив двуезично (на турски и български). Кадрие Джесур живее в Истанбул.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860289

Битка при Търново (1277)

Битката при Търново е военнен сблъсък между войските на Константин Асен и въстаническите сили предвождани от Ивайло. Сражението се е състояло през февруари 1277 г. Дълго време след началото на въстанието на Ивайло, Константин I Асен, който дълго време не смее да предприеме военни действия срещу въстаниците, решава най накрая да предприеме поход срещу тях. Малката армия се придвижила бавно поради здравословните проблеми на самият цар, който вървял на колесница. Скоро войската е нападната изненадващо от силите на Ивайло и претърпява тежко поражение. Българският цар и неговите приближени били избити а остатакът от войската се присъединила към Ивайло.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860292

Благовещение (празник)

Благовещение е християнски празник, посветен на Благовещението, евангелско събитие, при което Богородица научава, че ще бъде майка на Иисус Христос. Празникът се отбелязва на 25 март и се почита от всички основни християнски деноминации (православие, католицизъм, протестантство). Благовещение е и важен български народен празник, като е известен и с наименованията "Благовец", "Благоец", "Благовещене", "Благощене", "Благостене". На този ден е празнуван и храмовият празник на храма „Света София“ (от гр. – „Божия премъдрост“), чието име носи и столицата на България. Имен ден. Денят е имен ден за хората, чиито имена са свързани с идеята за благодат, като: Блага, Благо, Благодар, Благовест, Благовеста, Благой, Благойна, Вангел, Вангелия, Евангелина. Български обичаи. Макар да е във Великия Пост, поради голямата празничност на Благовещение, по изключение на този ден може да се яде риба, затова обикновено тя присъства на трапезата. По традиция често се приготвя рибник – риба с ориз. Пече се пита, която се намазва с мед и се раздава на съседи и близки. Празникът съвпада с началото на пролетта и затова традиционно се приготвя и „нещо зелено“ (коприва, спанак, лапад и др.) На този ден се смята (конкретно в България), че прелетните птици долитат от южните страни (от Африка) и се очаква да закуква първата кукувица и се предполага, че мечките се събуждат от зимния си сън. Според популярно поверие, ако човек тогава е сит/добре нахранен и носи желязна (или въобще от по-яка метална сплав) пара/монета в джоба си, той ще има желязно/крепко здраве и пълен джоб с пари през годината. Същевременно излизането от дома рано сутрин на младите моми (неомъжените девойки) се възприема по традиция като опасно предвид възможността за нежелателна среща със самодива. Други поверия, свързани с празника, се отнасят по един или друг начин до змиите и техните ухапвания (разбирани и в символичен план). Например традицията предписва жените да не докосват игли, куки или конци, за да се избегне змийско ухапване. Също с тази цел се провеждат и пролетни почиствания, както и обредни паления и прескачания (главно от децата) на огньове. Това е свързано и с т.нар. гонене на змии, което се смята за облагоприятствано от това, че през деня (този път) всяка отрова губела силата си. Освен това се смята, за по-безопасно на Благовещение, дупченето на ушите на малките момичета, за поставяне на обеци, понеже – според поверието – по-леко и по-бързо зарастват всички рани.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860293

Вера Кузмина

Вера Кузмина е руска и съветска театрална и филмова актриса и майсторка на художественото изразяване (четец). Удостоена е със званието Народна артистка на СССР през 1980 г. и званието „почетен гражданин“ на Чувашката република през 2003 г. Биография и творчество. Вера Кузминична Кузмина е родена на 16 ноември 1923 г. в Яншихово-Норваши, Цивилски район, Чувашка автономна област, РСФСР, СССР. По време на Великата отечествена война в периода 1941 – 1943 г. работи в дърводобива близо до Смоленск, Московска област. Следва в Държавния институт за театрално изкуство „Луначарски“ (сега Руски институт за театрално изкуство) в Москва. Първият ѝ учител е актьорът на Московския художествен театър М. М. Тарханов. След дипломирането си, от 1947 г. работи в Чувашкия академичен драматичен театър „К. В. Иванов“ в Чебоксари. Тя е водеща актриса на театъра и е изиграла повече от 100 роли на сцената. За повече от 60 години работа в театъра тя се въплъщава в образи на руската и чуждестранна класика, както и в произведения на националната чувашка литература и драма. Сред женските ѝ роли се открояват образите на майките в спектаклите: „Черен хляб“ от Николай Илбеков, „Кървава сватба“ от Федерико Гарсия Лорка, „Сибирска дивизия“ и „Кукувицата готви всичко“ от Николай Терентев, „Нарспи“ от Константин Иванов, „Айдар“ на Пьотър Осипов, „Къпини покрай оградата“ на Борис Чиндиков и много други. Тя работи и в радиото, където чете стихове, разкази и новели. Участва в радио и телевизионни продукции. Художественият ѝ прочит е пример за чувашка сценична реч. От 1952 г. участва в дублажа на повече от 300 филма на чувашки език. В продържение на няколко години е председател на чувашкия клон на Съветската фондация за култура. За театралната ѝ дейност е обявена през 1980 г. за народен артист на СССР. През 1991 г. е удостоена с Държавната награда на Чувашката автономна съветска социалистическа република. За нейната работа през 1994 г. е заснет документалният филм „Кръговратът на времето“. През 2003 г. е обявена за „почетен гражданин“ на Чувашката република, а през 2018 г. получава Руската национална театрална награда „Златна маска“. Вера Кузмина умира след дълго боледуване на 22 октомври 2021 г. в Чебоксари, Чувашка република, Русия.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860296

Обсада на Дръстър (1279)

Обсадата на Дръстър е военно действие, предприето от татарски и византийски войски с цел залавянето на Ивайло и превземането на крепостта завършило с неуспех. След като се справил с византийците, Ивайло и войската му се насочила на север, тъй като татарите изпратили елитни военни отряди против българския цар. Ивайло не разполага с достатъчни сили и решава да се окрепи в Силистренската крепост където е обсаден в продължение на 3 месеца. От сведенията на византийския поет Мануил Фил е известно че Ивайло е обсаден в Дръстър, което показва че в определен момент византийския главнокомандващ Михаил Глава Тарханиот се присъединява към силите на Ногай. Според византийският историк Георги Пахимер: "Той (Ивайло) не можеше да избегне не променливата съдба, на която надменно приписваше всичко, и затова бе известено, че е бил победен от тохарците (татарите)"... Византийците се възползват от ситуацията и влизат в Търново като поставят Иван Асен III за цар на България. Две години по-късно Ивайло се появява отново и заедно с войските си обсажда Търново. Реакцията на византийския император не закъснява. Михаил VIII Палеолог изпраща отряд от 10.000 души ръководени от пълководецът Мурин но край Девина войската е разбита.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860299

Деветимата старци на Дисни

Деветимата старци на Дисни () е група от основните аниматори на Уолт Дисни Прадакшънс, които работят в студиото от 1920-те до 1980-те години. През този период някои от тях работят като режисьори, създавайки едни от най-популярните анимационни филми на компанията – от "Снежанка и седемте джуджета" до "Спасителите". Групата е наречена така от самия Уолт Дисни, като членовете ѝ са работили както по пълнометражни, така и по късометражни филми на студиото. Дисни им възлага все повече и повече задачи в отдела за анимация през 50-те години на миналия век, когато интересите им се разширяват и разнообразяват обхвата си. Ерик Ларсън е последният, който се оттегля от компанията, след ролята си на консултант по анимацията на филма "Базил, великият мишок детектив" през 1986 г. Всичките деветима членове на групата са признати за Легенди на Дисни през 1989 г. История. Деветимата са наети от Дисни през 20-те и 30-те години на миналия век, работейки първоначално върху късометражните продукции на студиото, а по-късно и върху пълнометражните проекти. И деветимата присъстват при излизането на "Снежанка и седемте джуджета" (1937). Според изследователя Нийл Гейблър и аниматора Франк Томас е сформиран борд, за да проучи всички възможни проблеми, засягащи компанията във връзка с работата ѝ между 1945 и 1947 г. Един ден в началото на 50-те години на миналия век Дисни назовава деветимата членове на борда „Деветимата старци“. Той им делегира все повече и повече задачи в областта на анимацията, докато работата на компанията се разнообразява. Освен че са отличени като Легенди на Дисни през 1989 г., всичките те са удостоени и с наградата за цялостно творчество за аниматори през 70-те и 80-те години на миналия век. Те започват да се пенсионират един по един през 70-те години на миналия век, като последен е Ерик Ларсън. Франк Томас и Оли Джонстън продължават да работят известно време извън Дисни и са кредитирани за няколко филма през 80-те и 90-те години, включително "The Chipmunk Adventure" (1987), "Малкият Немо: Приключения в Слъмберланд" (1992) и "Железният гигант" (1999). Документален филм, който интервюира дуото, озаглавен "Франк и Уили", е пуснат от Дисни през 1995 г. Те са удостоени с последно озвучено камео във "Феноменалните" през 2004 г., продуциран от Дисни, но анимиран от тогавашната независима компания Пиксар. Оли Джонстън, последният жив член на групата, умира през 2008 г. Членове. През 2012 г. синът на Франк Томас, Теодор Томас, продуцира "Да растеш с деветимата старци", документален филм, в който децата на аниматорите си спомнят своите бащи. Документалният филм е включен както в диамантеното DVD издание на "Питър Пан" в САЩ, така и в преиздаването на "Книгата на джунглата" в Европа.

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=860300

Пазвантин

Пазвантин- това е остаряла дума за пазач.