Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Сред полето на круша свила гнездо Врануша. Свила го е, горкичка, без другарки, самичка, до зелена тревица и до бистра водица. Че напети гарджета, все немирни момчета, ще се ширят честити — и доволни, и сити, ще ми грачат на круша, да се радва Врануша.

По поляни, по баири мойта свирка чудно свири. Чуйте: трили-трили-ли, млади, стари весели. Тук под цъфналата круша всеки иде да я слуша и със младия врабец вием китки от синчец.

Свири дядо и си пей: „Тилилей, тилилей! Имах баба Цървулана, баба умна и разбрана, по седмица не ядеше, а по месец не предеше. Само сбираше грошовци, да си купим чифт воловци; две козици хубавици като гиздави царици, да ни дават млечице, а млякото — масълце.“ Свири дядо и си пей: „Тилилей, тилилей! Ала стана, каква стана, тръгна баба Цървулана, тръгна утром за гората на комшията с колата — сухи съчки да докара, сухи съчки два товара. Зад долища и баири, пуста Меца я задири. Мойта баба Цървулана сдругари се със Мецана, че имала малко мече като мъничко човече. Него щяла да отхрани, да го гледа, да го брани. Не й трябвали грошовци, ни козички, ни воловци…“ Свири дядо и си пей: „Тилилей, тилилей!“

На градинската врата чукна жълта есента. И Септември й отвори, па й весело говори: — Гостенко, добре дошла! Заповядай, влез, ела!… Плодовете пожълтяха и къпините узряха, и ще има да ядем, живо-здраво да растем, та след зимата, когато дойде веселото лято, рано още от зори да сме годни за игри!

Ти роси, росице, над трева и листи — утре да са чисти. Шума и ливади весело да греят и да зеленеят. Утре цветен Гьорги с пролетните птички ще обходи всички: младите посеви, къщи и стопани, и гори, поляни. Ний ще го посрещнем с клончета върбица и със песенчица; той ще ни дарува дни честити, леки и имот на всеки, ниви и градини, мед като жълтица, жито и пшеница…

— Ти, момиче, ти, сестрице, рано цъфнало кокиче, знаеш ли къде се дяна нашта хубавелка Яна? Мравка чу, па се обади: — Ей я в горните ливади, с песен сбира по тревата на синигера перцата, да се кичи зиме, лете, че не вехнат като цвете, да расте, да хубавее, рано пролет да ни пее…

Тропчо днеска е сърдит, изпоцапан, неумит. Ту се качва по дувара, ту с кокошките се кара, па се блещи и се пули, цъфналите сливи брули… Ту котака ще удари или по стените шари, пише, драска и рисува, но не може да кротува. Ето вече зайци, мечки, разни малки буболечки и човеци най-напред, наредени ред поред. Той и баба си с метлата нарисува на стената как прегърбена и стара само ходи и се кара. Но за тая пакост дребна баба му го пак издебна и го хвана и нашляпа, че стените изпоцапа. И удари го на плач тоя палав рисувач…

Днеска оня ще гладува, който само мързелува. Нали всеки е роден за труда благословен? И орача, и копача, и овчаря, и жетваря — в непосилен труд гори рано още от зори…

Тръгна баба полечка по таз козя пътечка. Като ходи, не спира, нито място намира със зелена тревица — да почине душица. Бръмбари я изпасли, че са едри порасли, и немирни козици с дълги, бели брадици. Те се чудят и маят, и се питат, не знаят, де ли баба отива?… — Пак за млада коприва, да я стрие със трици във големи паници, да нахрани свинчета, бабините момчета…

Цъфти, цъфти ти, роден край, сега е месец май!… Сега трудът звъни и пее, по нивите зърното зрее, та жетвата да дойде пак за работливия селяк. Цъфти, цъфти ти, роден край, сега е месец май!… Със песни весело измина за нас учебната година — в училищната стая пак ще дойдем през септември чак…

Прибраха зърното и вече в гората свири есента по черни клони и листа, зави над хижи и комини, в поля и глухи равнини; сланата всичко ослани и клюмна старата градина; до нея пътя запустя без смях, без песни и цветя. Врабчето само нажалено, за да не бъдеме сами, остана в нашите земи — да ни напомня, че отново в гората с първите листа ще дойде с песни пролетта…

Великденче цвят люлее, Зайо-байо му се смее и му дума на закачка, че е цвете за играчка. — Сестро, кой те боядиса, тъй червено те изписа? Че кога джуджето свари, та за присмех те нашари? Пък отгоре цвят люлееш и се гордо червенееш. Не те бива, малко цвете, ни за пролет, ни за лете… А великденчето клето, нажалено сред полето, цвят към слънцето отвори и на Зайо отговори: — На Великден съм родено, затова съм най-червено. Затова ме тъй наричат и децата ме обичат.

Вий, полета, рано нацъфтели, и гори, и косове запели, чувате ли как от планината с ручеите слизат и стадата! Чувате ли веселите свирки на деца, пастири и пастирки как се носят с гълъбите сиви към небето — над гори и ниви. И трептят, от слънце позлатени, дървеса, листа, треви зелени, жълтите игличени поляни и децата румени, засмяни. А сеячът, след труда нелесен, слуша с радост пролетната песен, слуша как честити под земята, изкълнили, никнат семената.

Минават стройни, на редици и пеят лъвове-войници… Ехтят гори, поля, балкани от маршове и барабани. Те всички носят под шинела една душа пламтяща, смела, за обич и за труд родена и в битки кървави калена. За тях несгоди, мъки няма и все по-силна, по-голяма любов синовна и велика гори в очите им, във щика. Те бранят тебе, майко родна, земя свещена и свободна, от робство, врагове, тъмници! — Вий, святи български войници!

Де отиде? Как премина лятото и таз година? Ала ей че пак Врабчока от тополата висока нажалено чурулика, да го чуят виком вика: „Бях по ниви, по хамбари и край весели кошари, вред храница благодатна зобах в утрината лятна. Веселих жетварки млади и косачи по ливади. Ала вече есента брули жълтите листа. Натъжен, сега в неволя от сърце ще се примоля пак за мъничко храница на немирните дечица“…

— Добро утро, врабче сиво!… Що си днеска мълчаливо, неопрано, неумито, пък отгоре и сърдито? Дали гъста мъгла сипна, дали мравчица те щипна, или едър лешник свари, че те клъцна и удари? — Що ме питаш, що ме маеш, нали виждаш, нали знаеш — житце нямам във хамбара ни трошица за попара. А пък зла се зима кани по ливади и поляни и не зная що да чина с тая гола перушина…

Забляло стадо овчици и белоноги козици… Овчар им дума и свири, по горни, долни баири: „Пасете, стадо, пасете, пасете трева и цвете, трева е млада, зелена, вода е бистра, студена, дорде на здравец листата на младост дъхат в гората, дорде се папрат люлее и минзухарът жълтее, дорде са тия поляни от първа пролет огряни, а ситни, дребни дечица венчета вият в горица…“

Женал дядо, женал рано по тъмница просо и пшеница. Ронили се ниви, жълти като злато, по Петрово лято. Минали жетвари, па от път се спряли и му се присмяли: — А бе, старо-харо, та така ли бива, сам сред тая нива — със една душица месец ще ти тряба да оженеш хляба! Звъннаха тогава сърпове и песни. И когато зайде слънце над полето и запя щурчето, класовете бяха весели, засмяни, на кръстци събрани…

Катеричка скача, лист по лист се рони, дигат шум и врява лешникови клони. Чули сиви зайци в горските букаци, трепнали горките, вирнали мустаци. Сгушили са всички, сврели се в шумака, царят им продума: — Пак война ни чака, зайци-юначаги, нека сме готови, дръжте по-високо пушки и ножове! Хукнали тогава всички през баира. Катеричка скача, лешници събира…

Буболечка-лечка седнала на клечка, да ми се надува, главица да вири, зер и тя с гъдулка знаела да свири! Постъкми се малко и почна да търка, почна, но, горката, отначало сбърка. Ех, пък кукуряка като чу, та прихна, та от смях полето два дни не затихна! Вика, та се къса: — Тичайте, другари, тичайте, елате, свирци-цигулари, вижте буболечка как свири на клечка! А пък тя, горката, като млада булка, пламна и захвърли пустата гъдулка. Пламна като огън и от срам заплака, а до нея весел смей се кукуряка…

Препускай, конче, свечери ли, ще стигнем у дома, преминахме двете могили и старата чешма. Не се плаши, препускай леко към сините бърда, изгря по пътя ни далеко вечерница звезда. Завърнем ли се, вън на двора ще ни здрависат пак и чужди, и далечни хора, и моят син юнак. Със вино, с китки минзухари и веселия саз ще дойдат младите овчари със агнета при нас. И кукувичката ще кукне, та здраве и живот да има, пролет като пукне, по стока и имот. Дошла е мирната година, ечи несдържан глас — за теб ще има детелина, за мене — житен клас…

Зелен се здравец провикна и златно зрънце поникна. — Събуждайте се, мецани, и вие, горски поляни. Събуждайте се, пчелици, излезте вече, овчици, напъпи зюмбюл, латинка във бабината градинка. Събуждайте се, дечица, да идем в гора-горица, на гости Скворец ни кани в игличините поляни.

Подухна ми тихо ветрец, та издуха медно гумно, на гумното сиво конче, на кончето синьо седло, на седлото малко дете, на детето зелен венец, зелен венец все от здравец, все от здравец и иглика. Да е дете живо-здраво, живо-здраво и весело…

Зелен здравец пееше, мечка му се смееше. „Смей се, смей се, Мецано, и ти, снежна поляно! Скоро ще ми засвирят, скоро ще ме подирят все овчари- другари със овчици- сестрици, с кукуряче- юначе и кокиче- момиче. А врабеца- кумеца ще събуди гората да й листят листата…“

Хванали се за ръце, друсат весело хорце, рипат малките жабчета, между тях е най-напета стара майка кекерица, пременена хубавица… А от срещните баири ситно-ситно смок им свири, смок им свири и напява, и ги весело задява: — Тъй ви искам, да се знае, как напролет се играе, ту назаде, ту напреде, във хорцето няма ред. Нека сте ми все засмяни като горските поляни! Ала ей че се зададе, шарен щъркел се обади и по старому затрака, без да мисли, без да чака, приближи се и без страх лаком глътна две от тях. Бедните жабчета — ето, развали им се хорцето. А наблизо от върбака, натъжено смок заплака…

Завайкала Лисаната, заохкала сирашката, че овчари в бачията одрали й опашката. Занарежда разплакана, погрозняла, оскубана: — Ах, опашке-опашчице, моя сестро загубена! Ти ми беше имането и във старост опората — затова ли отхраних те, да те гледам у хората? Да се китят гидиите, да се перчат юнаците, като кривнат през зимата по мегдана калпаците. Ех, опашке-опашчице — тапа-тупа по шията! Ти ме вкара във селото, ти остана в бачията…

На листо в една усойна кацна птичка сладкопойна, клъвна мъничко тревица и заниза песенчица: — Ред по редом се редете, рано жътва започнете, нека звъннат паламарки, на жетвари и жетварки, та да чуят златни ниви, утром гургулици сиви, че се ронят по нивята на пшеницата зърната.

Горо, горо побеляла, ни сънувала, ни спала, що си без цветя и птички, без овчари и козички? — Зла е зима зазимила, всичко с преспи е покрила — и пътеки, и кошари, затова съм без овчари. Ала аз съм още будна, чакам нова пролет чудна, кукуряка и синчеца, и синигера певеца. Да поникнат пак в полята светли, чисти семената.

Хей, хей, гарван стар! Де си ходил? — По пазар… Натоварих на колата топли дрехи за децата. Купих вълна сто къдели и чорапи по-дебели, две лисичета одрани, да не мръзна като лани; и кожухче, и терлички, и за малките чепички. А за веселата булка ръкавици и качулка, и чадърче за дъждец — да се пука гол врабец.

Спи, земя, сънувай в тишината, няма слънце, птички във гората… Пушат само белите комини и пустеят равнини, градини. Ала там, дълбоко във земята, пеят чудна песен семената. Чуваш ли я как шуми, не спира — нова радост, нов живот извира. С тази песен ти растеш и грееш, с нея ти, сеячо, утром сееш, да покълнат напролет зърната с празника честит на свободата…

Вредом сняг е навалял, ей го пада чист и бял. Над гори и равнини стеле меки пелени. А блажено под земята сън сънуват семената. че над черните бразди майчица грижовна бди, с топли дрехи ги покрива и им пее, и приспива, и ги пази от студът на`пролет да изкласят.

Веднъж през юли син сняг захвана. Измяука Шаро, лавна Писана. Литнаха крави да търсят зрънце. Запя в небето зелено слънце. Гнезда си свиха рой пеперудки. И всичко трая две-три минутки. Така си беше. Мисля обаче, че бях притворил малко клепачи. Щом ги отворих и моментално всичко си стана съвсем нормално. Но оттогава, честно говоря, често забравям да ги отворя.

Знам един слон, голям като… слон! Казва се Хобо Стотонски. Всичко си има — като на слон. Само че ум няма слонски. Слон — от главата, та до петите, от слонова кост са му даже зъбите! Хоботът — прекрасен, ушите — огромни! Едно няма слонско — че нищо не помни. Поканил две гну и един кашалот във пет на белот. Пристигат, викат: „Хобо, привети! А, няма го вкъщи. По-късно минете!“ Той си излязъл! Той ги забравил! (У Крокодилови се отбил на домашна вода от Нил. ) В какво положение ги е поставил! Син има Хобо и дъщеричка — възпитано слонче и мила слоничка, и таткото страшно обича децата, но всеки път им греши имената. Синът се казва Бялото слонче, татко му вика: „Синьо балонче!“, а дъщеря му е просто Умба, тръби баща й: „Хей, Тумба!… Лумба!“ Даже когато сам се представя, своето собствено име забравя и често казва Хобо Стотонски: „Приятно ми е — Хохо Бонбонски!“ Жена му (сякаш шест жени има) — той не й помни малкото име; та един ден и идва до гуша: „Върви на лекар! Да те преслуша. Да ти постегне малко главата.“ И Хобо тръгва — към адвоката! И при шивача си се отбива, и всички пита къде отива. „Рано от къщи тръгнах нарочно, но съм забравил закъде точно…“ Лута се Хобо. Сварва го здрача. Най-сетне спира сломен при ковача. Той пък с подкова и чук го посреща. И тука Хобо всичко се сеща! Ковачът с ковашкия мех и с машите наднича в устата, продухва ушите, почуква го с чука и стол му посочва: „Нищо ви няма. На нервна почва. Ще ви направя компрес на челото и ще ви вържа на възел хобота.“ Веднага с вода да го плисне побързва и сръчно хобота на възел завързва. Хобо изплашен лети у дома си. „Кой те е вързал?! Не си с ума си!“ А Хобо мънка: „Аз го направих… да не забравя…“ — „Кое?“ — „Забравих.“

Охка коте: „О“! — Котенце, какво? — Пийнах мляко цяла кана, цяла кана с гъста пяна… Пак искам млеко! Плаче коте: „М-я-я-я…“ — Нани, коте, на! — Ах, сънувах топло лято и рекичка прясно мляко. Искам си съня! Писна коте: „Ми-и-и-и…“ — Коте, престани! Сви опашка, сви очички, пие мляко от рекички. Нашто коте спи.

Спрял е на гара локомотивът, тежък, огромен, в пот се облива — мазни горива. Спрял е и пъха, диша и духа, огнена жар му дъхти от търбуха: Бух — че задушно! Ух — че задушно! Пуф — че задушно! Уф — че задушно! Дълга опашка отзад застана: тежки вагони — чиста стомана. Страшно е пълно. Всички са прави! Вагон с теленца, втори със крави, в третия само три дебелани зяпат и лапат цели салами, вагон четвърти — пълен с лимони, пети — догоре само с бонбони, шестият вози осем рояла, в седмия мечка — цялата бяла!, в осмия — маса, скрин и три шкафа, в девети — тигър, слон и жирафа, в десети — чисти бистри фонтани, във единайсти — зрели банани. Тези вагони над сто изглеждат, тук няма място да се изреждат, впрочем да дойдат двеста атлета, всеки изял по триста кюфтета, и нека тая сила го тика — влакът от гъдел ще си хихика! Изведнъж: Пара — фъш-ш-ш! Врати — тряс! Добър час! Най-първо — лениво — като костенурка — машината — в шините — шумно — протърка издърпа вагоните троснато влака — и вижте го вече! — по релсите трака, пуфти и свисти, в скоростта се увлича и блъска и тряска, бърбори и тича… Къде? Докъде? Закъде? Накъде? Нататък! — Нататък! — Нататъка, де! Полето, селцето, тунела, леса… Ще бързам, да стигна, да спазя часа! И в такта тактува, и чука, и трака—та: пак в такта, чак в такта, как в такта? Така-така. Тъй леко и чисто простора поглъща, че сякаш балон е, не лава могъща, не страшна машина, задъхана, жежка, а птичка, мушичка, играчка момчешка. Та как така? — Та как така — върви без крака? Че чак така! — Че чак така — лети през глава! Причината тук е горещата пара — в котела завира и влака тя кара, по дълги тръби движи тя буталата а те пък на свой ред въртят колелата и блъскат, и тласкат, и влака не спира, че парата бута, не им дава мира, и влака пътува, и чука, и трака — та: пак в такта, чак в такта, как в такта? Така-така…

В Песнопойно, град известен, на алея „Веселинска“ славният певец живее — Тралалампи Тралалински. Със стопанка — Тралаланка, с дъщеричка — Тралаличка, със синченца — Траралченца и със пудел — Тралалудел. Ами котка? Как без котка! Тя се казва Тралалотка. Имат и едно канарче — много смешно Тралаларче. Всяка сутрин, след закуска, това множество се стича пред маестрото да пее неговия химн обичан. Щом маестро Тралалински вдигне палка-тралалалка, всички млъкват… И подема хорът песничка след малко: „Трала-трала-тралалала, тралалала-трала-трала“ — и щастливи се възнасят в свойта искрена възхвала. Тралалисват, тралаласват, а маестрото захласнат маха палката в премала: „Трала-трала-тралал ала!“ И над къщата и двора литва песента на хора — ТРАЛА-ЛА-ЛА-ЛА ТРАЛА-ЛА-ЛА-ТАРАЛА-ЛА… ТРАЛА-ТРА-ЛА-ЛА пеят всичките етажи и от улиците даже: един ватман — Тралалатман с един доктор — Тралалоктор, пощальонка — Тралальонка с боклукчия — Тралалия, и чиновник — Тралаловник със началник — Тралалалник, една бабка — Тралалабка с мило внуче — Тралалуче. Даже мъничката мишка, тази стара Тралалишка, дето не обича котките и най-вече Тралалотките, тихо сяда в свойто ъгълче, в свойто тъмно тралалъгълче, и си църка в мрака хрисимо: „Трала-трала-тралалисимо…“

Ало! Ало! Тук радио „Птичи глас“ предава! Директно включваме горичката от птичата държава! До радиоприемниците всички и — внимание! Откриват птиците свръхважно съвещание. Точка първа — да се разиска кой лети високо, вместо ниско. Точка втора — трактовката на жълтото край човката. Трето — по коя причина хвърчи перушина. Четвърто — да определим що за птица е всеки един. А по точка пет (за четири) ще чуруликат, кряскат, гукат, грачат, викат, както следва, по дневния ред: славей, врабчо, кос, авлига, кълвач, врана, чучулига, кукувица, чапла, патка, гъска, жерав, качулатка, бухал, щиглец, дрозд, орел, щърк, синигер и петел, сипка, сова и бекас и друг (ако има глас). Първи славеят започва: „Ало! О, ало, ло, ло, ло, ло! Тук-тук-тук-тук-тук-тук-тук радио, радийо, дийо, ийо, ио, тио, трио, тру, лу, лу, лу, лу пио-пио-пийо-ло-ло-ло-ло-ло тру-лу-лю, клю-клю-клю, аалю-ю-ю!“ Викна врабчо с възмущение: „Що за класика! Що за пение! Трябва с речник за чуждици да изслушваш тия птици! Чвик-чик-чвирк, чик-чвик-чирк, тука да не му е цирк! Току, я да се изгони, я! Писнал като филхармония! Славей бил! Поет! Лирик! Чик-чирик чик-чик-чирик!“ И така зачикчирика, заподцвърча и завика, че пропя петле на пръчка: „Куку-ригу-у-у! Стига глъчка!“ Кукувицата от яд пламна: „Виж ти плагиат! Смее да ми куку-рига?! Я без тия! Хайде стига! В друго може да съм ларж, но от кукуто ми — марш! Ето, ригай си на воля, ако щеш до утре, моля! А пък първата му част си я пея само аз!“ И закука, кука, кука… А кълвачът трака-чука. Чайката викна: „А аз се отчаях! Чуй ме, чакай, чаят, чаят!“ А пъдпъдъчето: „Дай пък! Пусни пък! Тук пак, тук! Пук, пук, пук! Един път! Един път!“ И от този миг настава страшна глъчка, смут и врява: Дай ми! На! Какво? Перце! Хоп! Лови! Тежи! Зрънце! Ела тук! Иди там! Подай! Отмести! Калчица? Залепяй, де! Сламка? Вплети! Видя ли го? Няма пък! Пускай! Без тия! Гнезденце, гнезденце, гнезденце ти вия… Охо!!! Я виж! Скубе! Така ли?! Кой? — Той! И всичките птици се впуснаха в бой. Тук долетя милиция — за омиротворяване и сложи край на горското радиопредаване.

Плаче младата Славейка в клонестия ясен, че й обеща Славейко да вечерят в осем. Как държи на свойта дума, как е точен само! А сега е единайсет и още го няма! Всичко чака и изстива: росна супа с мравки, седем пълнени комара в сос от незабравки, скакалец на скара с горски хлад за гарнитура и десерт — зефирна торта във лунна глазура. Ясно — някой го е дебнал! И го е нападнал! Пухчето му е оскубал, гласчето — откраднал! Дроздът ще е — стар разбойник — с неговото ято. Пухът — нищо — ще порасне. Гласът — той е злато! Ето го и сам Славейко — подсвирква, подскача… „Ти си свиркаш! Ти си хвъркаш! Пък аз тука плача…“ А Славейко сладко пее: „Прости ми, женичко! Радостен съм, пеш се върнах — и това е всичко!“

Как ли съм влязло вътре, кажете, без да се счупи яйцето!? А пък не мога — без да го счупя, да се излюпя!

Батко ми показа своя първи клас. — Буквичките — каза, — тук научих аз. Гледам — светла стая с чинове безчет. Колко са? Не зная. Аз броя до пет.

Аз имам две ръчички — две палави сестрички. Една до друга знаят самички да играят. Аз имам две краченца — две палави момченца. Те много се обичат. Едно след друго тичат. Аз имам две очички — небесни две звездички. Как чудно, чудно греят! Ту плачат, ту се смеят! Аз имам две ушенца — две белички мишленца. На глухи се преструват, но всичко, всичко чуват. В средата на лицето е вирнато нослето. По мириса познава с какво ще ме гощават. Устата ми обича по книжките да срича и да повтаря сладко две думи: мама, татко.

Огънче поиска дядо за лулата, скочих, но се спънах и разлях чорбата. Скрих се чак в мазето да не ми се карат. Стъпих там в котлето с прясната извара. В плевника кракът ми щом яйцата смачка лудо се разкряка черната ни квачка. Шаро ме залая гневно и с омраза и на всички псета да ме лаят каза. Лавна цяло село. Тюх, беда голяма! Плюх си на краката и… беж! Да ме няма! Рекох вън от село нейде да се сгуша. Ето там в хармана поповата круша. Откъде изскочи баба попадия, пипна ме и почна с пръчка да ме бие… Дето и да ида, мир за мене няма! Все беда ме гони! Все беда голяма.

Бърборко-Борко — мойто братче — не може никак да мълчи. И вечер в малкото креватче гласецът му ечи, ечи… Че за какво ли то не пита? — Земята с влак ли се оре? — Свинята има ли копита? — На село има ли море? — От нашата чешма на двора ще потече ли сладък мед? — Защо листенцата на бора са толкоз тънки и безчет?… Та мога ли да зная всичко! Дано по-скоро порасте това бъбривичко дете! Да учи вече и самичко. Самичко книжки да чете.

Слънцето в небето радостно блести Ей, пътечко моя, де ме водиш ти? Вятърко с листата тихо си шепти. Ей, пътечко моя, де ме водиш ти? Нашата градина весело шуми. Ей, пътечко моя, де ме водиш ти? Виждам — там е мама с другите жени. Ей, пътечко моя, де ме водиш ти? Дружно те се трудят с мама. Погледни! Ой, пътечко моя, там ме водиш ти.

Много си ми мила, мила като дружка, моя белокрила книжчице-пъструшка. Твойте бели листи са крила на птица. Буквите мъниста нижат се в редица. Цялата сияеш с весели рисунки: зайчета играят, скачат си маймунки… Щом като разтворя твойта шир прекрасна, ти ми заговаряш простичко и ясно. Много те обикнах — мила бърборичка. С теб нали привикнах да чета самичка!

Какво ни свързва нас — децата — в огромната световна шир? Това е думата крилата, най-хубавата дума — _мир_. Тя в приказките ни звънливо звучи, лее се безспир и в песничките ни прелива — най-хубавата дума — _мир_. За мир борбата е голяма. Мир искат всичките деца. Мир шепнем, както шепнем мама, със обич в нашите сърца… Какво ни свързва нас — децата — в огромната световна шир? Това е думата крилата, най-хубавата дума — _мир_.

Месечинко виторога, светлолика, дяволита, що ме гледаш толкоз строго? Да не би да си сърдита? Рокличката си съдрана щом погледнах, зле ми стана. Знам си — бой голям ме чака. Не аз — крив е котарака. Затова си легнах рано. Утре рано пак ще стана — да я кърпя, ако може цяла кръпка да й сложа. Ще отрежа от пердето. То е толкова голямо, че закрива ми небето. Само да не види мама! Че каквато ми е строга! Както знае да наказва!… Месечинко виторога, моля те, недей й казва!

Южен ветре, през нощта ти си духнал над света. Скъсал си, дорде съм спала, снежната покривка бяла. И повел си в пътя мек моя снежен, мил човек. Той заминал с теб далече, няма да го видя вече. Вместо него, до плета днес кокиче разцъфтя.

Видях и ще разкажа как лятото рисуваше на плажа. Погалени от синята му четка, изплитаха вълните синя плетка. Но пяната и корабите цели оставаха си бели. По небесата четката премина, но вече беше бледосиня. Чадърите на плажа не забрави — нашари ги червени, резедави. И пясъците щедро и богато намаза със боя от чисто злато. А мене щом видя, за да съм здрава, направи ме кафява.

Когато дойде зима и преспи навалят, шейни децата имат и тръгват с тях на път. Пътуваме далече, до планините чак. Прибираме се вечер, когато падне мрак. Когато дойде пролет над сините поля, децата пускат в полет рояци хвърчила. Белей от тях небето, върти се и трепти и струва ти се — ето, и то ще полети! Когато дойде август, след топката летим и радост, радост, радост в очите ни блести. И казват, че децата със смях като сребро понасят вън земята, която е кълбо. Когато дойде есен и светне златен ден, звъни светът от песен, създадена от мен.

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите. Къде ги вихри влачат, дявол знай. Дерат се ризите на планините — хей, пролет иде в наший роден край! Кокичето отдавна се подаде: предвестникът на пролетта не трай за нея друго цвете да обади. Хей, пролет иде в наший роден край! Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака и викна сетей път: „Кръчмарю, дай! Налей, обеснико, дружина чака!…“ — Хей, пролет иде в иаший роден край! И плъпнат харамии… А гората чернее още; ала кой ти хай! Напред, предвестници на свободата — хей, пролет иде в наший роден край!

Кацнала е пъстрокрила птичка на тополата на гол вършец; кацнала е и от ранно утро пее, кърши сребърен гласец. Слуша я тополата печално и листце да пошуми не смей; гол вършец се само кротко свежда и певеца тихичко люлей.

Облаче крилато по небе лети, бисерно, пернато облаче блести. А горите жадни с трепет го следят — няма ли да падне дъжд и тоя път? Гледай! Изгоряха билки и цветя, ручеи запряха, славей отлетя… Спира се тогава облака и в миг той се отзовава на сърдитий вик — гръм земя затресе, мръкна изведнъж, облак се надвеси, рукна порой-дъжд. И из планината бликват пак води — и във миг гората пак се подмлади.

От зори с пресипнал глас Врабчо нещо ми чирика. Ала не разбирам аз на врабчетата езика! Все повтаря: „Чик-чирик…“, сгушен в сивата престилка. Сигурно на свой език моли: „Направи хранилка!“ Майстор и техник съм аз — грабнах чук, избрах трионче… И хранилката след час кацна на извито клонче. На прозорчето ми спря Врабчо и зачурулика: „От сърце благодаря…“ Вече зная му езика!

Скача живо и игриво катериче катерливо. От високата ела полетя като стрела към самотно сухо пънче, но го боцна остро трънче. „Ох, боли!“ — въздъхна тежко… Зърна всичко чичо Ежко, взе от своя гръб игличка — нежно го погъделичка: боц — оттука, боц — оттам… Трънчето извади сам.

Искат другите момчета да пораснат изведнъж. Весело въртят очета, всеки иска да е мъж. Само аз учудих мама — да порасна не желая! Зная: пораста ли, няма повече да си играя!

За закуска отзарана към зелената поляна костенурката пристига: светофарите поглежда. Жълтата иглика мига: да внимава й нарежда. Костенурката внимава: намалява, не минава. Пламва аленият мак: да се спре й дава знак. Тя сигнала е разбрала: пред полянката е спряла. Блесва малка детелина: костенурката премина. Към полянката се спусна: хрусна си тревица вкусна.

Откога ни е родила без умора, всеки час, денем-нощем майка мила треперяла е въз нас. Тя с млеко ни е кърмила, пяла ни е да заспим, първа тя ни е учила сладки думи да мълвим. Колко нощи не е спала, кога болни сме били! Колко често е плакала бог към нази да смили! С какви скърби тя посреща всяка наша тегоба! Каква радост тя усеща, щом за нази чуй хвалба! Толкоз мъки е теглила и награда тя не ще; едно иска майка мила: да я любим от сърце.

Нашата кокошка патенца измъти. Към реката вчера с тях се тя запъти. Клоп-клоп-клоп… Всички във водата скочиха тогава, а пък тя, горката, мисли, че се давят. Кът-кът-кът… Тя навън ги мами и от страх примира, а пък те се гуркат весело във вира. Па-па-па…

На кого е слънцето горе в небесата? На кого е зрънцето в нивата засята? На кого е вятъра, хукнал през полето? На кого е ятото подир самолета? На кого е лодката сред водата синя? На кого е котката, свита зад комина?… Питай, питай винаги, поглед любопитен! Отговорът сигурно тук наблизо скрит е. Висината синкава своя лъч ти праща. Свети като плитка облаче летящо.

Сто стоножки в прашен път уморени крачат, своите нозе броят, и броят, и плачат. Сто стоножкини сълзи блесват като брошки. Вече ручейче пълзи подир сто стоножки… Все нозете си броят, все горчиво плачат. Докога така сред път боси ще се влачат? Все не знаят накъде, мрак над тях се спуща… Няма кой да им даде сто по сто обуща!

В празна бобова шушулка шушна-мушна се светулка. Мигна-смигна, но едва. И се сгуши след това. Сгуши се като във люлка уморената светулка. Лампичката угаси. И за сън се нагласи. Ех, ще се наспи! Но… чакай! Викна ли за помощ някой? Кой — залутан в мрака, — кой сепна късния покой? В миг от люлката-шушулка скокна малката светулка. Светна лампичката… — Хей, тук съм, не плачи, недей! Сам не си, не се окайвай! Потърпи, не се отчайвай! Подир миг ще долетя. Твоя път ще осветя…

В невидими предачници, в невидими тъкачници, невидим кой снове? Изправят се дърветата надяват се полетата да носят кадифе. Там сякаш жички звънчеви изпридат нишки слънчеви предачи най-добри — зелени, бели, розови, и синкави, и бозави, и алени дори… Тогава до предачите застават в миг тъкачите и еква тих сигнал. Като река унесена платът със шарка весела се дипли, заблестял. Накичват се дърветата, обличат се полетата в зелено кадифе… В невидими предачници, в невидими тъкачници, Април чевръст снове!

— Цвете мило, цвете красно, кой те тука посади? — Посади ме Дядо Господ със светата си ръка. Напои ме Дядо Господ чрез небесната роса. Щом отмине време лятно, щом попари ме слана, под земята в семе златно ще остана да преспя. Та напролет пак да мога с нова хубост да цъфтя и да славя с радост Бога, топлината на света.

Балони — весели балони — на дълъг път ви пращам аз и нека вятърът ви гони и птички да кръжат над вас. Балони — сини и червени — литнете вместо писъмца, идете с поздрави от мене навред — до всичките деца! Идете бързо през морето, през ледените планини до ескимосчетата, дето препускат с пъргави шейни. На юг търсете бреговете с високи палмови гори, при негърчетата идете, при негърчетата добри! Че имам аз другари верни навсякъде, по всеки кът, с ръчички бели, жълти, черни те нежно ще ви уловят. И ако питат кой ви прати, кажете, че ви пращам аз. Балони, писъмца крилати, литнете и на добър час!

Радост голяма, радост голяма! За Варна ще тръгват Борянка и мама с блестящ, бързокрил самолет. Билетите — всичко е в ред. Червен автобус ги закара до софийската аерогара. Да почакат ли трябва? Добре, а после — към Черно море! Зачете списание мама, но Борянка търпение няма — ту въпроси задава, ту сяда, ту става. Най-после, прегърнала куклата кротка, Борянка реши да направи разходка. * * * Надолу, нагоре бързат всякакви хора. Носят чанти, пакети, носят пъстри букети. А Борянка подскача, поспира и самичка напред се провира. Самичка намери се тя пред стъклена тежка врата. Гледа — блеснала цялата писта — голяма и чиста, а по нея — накацали птици. Не! Стоят самолети в редици и с разперени бели крила сякаш викат: „Борянке, ела!“ Изведнъж се отвори вратата, лъхна свежият утринен вятър, забоботи отвън самолет — и Борянка се спусна напред. Тя е малка и лесно се муши между чанти, палта и ботуши, между чичовци, лели и баби дебели. Прилепена до тях като сянка, се промъкна безшумно Борянка. * * * — Внимание, пътници! В десет без пет за Варна излита оттук самолет! Забързаха всички, забърза и мама. Но къде е Борянка? Борянка я няма. — Другари, не сте ли видели момиченце с панделки бели? В салона го няма, в бюфета го няма. Тревога, тревога, тревога голяма! Загрижено спущат се хора от чакалнята към коридора. — Борянке, къде си? Борянке, ела! — Но след малко се връщат, навели чела. Изчезна, изчезна детето! Вън припряно бръмчи самолета, а по цялата аерогара сам пилотът търчи и се кара: — Закъсняваме с осем минути! Закъснение просто нечуто! Посред викове, глъчка сърдита самолетът най-после отлита. Само мама остава разплакана. Ах, каква неприятност нечакана! — Другарко, не се тревожете, ще намерим детето! Кой говори на мама така? Кой протяга й топла ръка? На летището всеки го знае — самият началник това е! — В редом търсихме, но за беда, от детето ви няма следа. Значи влязло е с другите хора в самолета за Стара Загора, я за Търново, я за Бургас. Ще претърсим небето тогаз! Литва с бързина голяма първата радиограма, после втора, после трета: „Претърсете самолета! Тук загуби се момиче. То Борянка се нарича, с плитки, с панделчици бели. С вас дали не сте го взели?“ След минута или две, през мъгли и ветрове, идва отговор отвред. Праща всеки самолет кратката радиограма: „Не, дете такова няма.“ Няма я Борянка горе из небесните простори над Балкана и над Рила. Но къде ли се е скрила? Ясно, с някаква машина литнала е за чужбина. Няма я Борянка, виж ти! Но софийското летище ще я търси пак, додето я открие сред небето! * * * По небето — напред и напред — чак за Прага лети самолет. Много хора седят в самолета до прозорчета с малки пердета. Те говорят, и пушат, и спорят, дълга песен им пее моторът. На последната мека седалка се е сгушила пътничка малка. С разтуптяно сърце стиска кукла в ръце. Девойка с големи подноси чай, бонбони и банички носи. — Ти с кого си, детенце? — Сама. — Де е татко? — Не знам… у дома. — Ами мама? — И нея я няма. — Закъде ще пътуваш? — За Варна. — И девойката сякаш се парна с горещия чай. — Ти шегуваш се май!… В този миг се показа пилота. — Не очаквах, че тука било то — момичето с панделки бели! Значи ние Борянка сме взели! Съобщавам веднага: „Жива-здрава пътува за Прага“… Макар че си няма билет, щом се вози на наш самолет, нагостете я с чай, с шоколад. Утре пак ще я върнем назад. * * * Мама, татко и хора безброй, и началникът (тук е и той) гледат втренчено все към небето. — Ето, чува се, вижда се, ето! — Самолета от Прага? Къде? — Слиза, спуща се, вече дойде! Мама гледа надолу-нагоре и самичка току си мърмори: — Да ми паднеш, немирнице наша, най-напред тъй ще те напердаша… А додето си мама мърмори, самолетните бързи мотори песента си най-сетне допяха и на пистата тихичко спряха. Като цъфнала бяла фиданка се показа засмяна Борянка. И додето се мама усети, се прегърнаха радостни двете.

Елите слънцето огря с усмивката си кротка и Ежко в старата гора излезе на разходка. Тревица тук, иглика там — в това приятно време не иска Ежко да е сам, другарче ще си вземе! Две катерички — скок-подскок — съгледа той на клон висок. — Елате на разходка, мили! Чудесно слънце свети. Защо в клонака сте се скрили? — Днес, Ежко, сме заети. Виж как се работи юнашки — хралупите метем с опашки! — Метете! — Ежко-Бежко рече. — Ще ида да повикам Мечо. Но Мечо спал бе цяла зима и Ежко го завари да тупа с дрянов клон килима и козяците стари. По клоните цвъртяха птички. За Ежкова беда те бяха весели, но всички строяха си гнезда. Дори и Заю дългоух поседнал бе до трънка да кърпи своя сив кожух с една иглица тънка. Погледна Ежко натъжен, постла си меки листи, па седна в пролетния ден бодлите си да чисти…

Донесе раздавачът днес писмо на нашия адрес. Писмото имаше печати особени и непознати. Но върху розовия плик „град София“ прочетох в миг. И улицата беше същата, и точен — номера на къщата. А после — сбърчила чело — разчетох бавно: „Бу Ан-чоу“. — За Бу Ан-чоу — повторих гласно. — За Бу Ан-чоу… не ми е ясно. Лице такова няма тук, писмото, явно, е за друг. И раздавачът се намръщи: — В квартала зная всички къщи, но де да търся аз, кажи ми, човек с такова странно име! * * * Прибираше той вече плика, когато моят син извика: — Писмо ли носи бай Младен? Не е ли от Китай, за мен? — Спогледахме се. То се знай, писмото беше от Китай! И раздавачът вече час се смее, смея се и аз. Поемаме си дъх едва и пак се смеем след това — че Бу Ан-чоу не е китаец, ни филипинец, ни малаец и не живее в друга къща, а тук и ето, че се връща — с чип нос и с весело гласче — Боянчо, моето момче!

Черен и прашен, тих и добър, стои като дядо в кьошето чадър. Но щом зазвъни по капчуците дъжд, чадърът се втурна навън изведнъж, започва да тича над хорските шапки, бърбори си нещо с дъждовните капки. Наперен и весел — същинско момче — той скача, макар и с един само крак, додето небето изчисти се пак. Черен и скромен, забравен от нас, чадърът се свива в кьошето тогаз. Стои мълчалив и прилича на дядо, но сърцето му, в дръжката скрито, е младо и щом се обади капчукът „зън-зън“ — като малко момче пак ще хукне навън.

Николай нарисува човече. Две колела — за глава и за тяло, по две прави чертички — за крака и ръчички. Николай нарисува човече, извика: — Готово! — и острият молив остави. Но моливът се изправи и рече: — Какво смешно и грозно човече! При това ми се струва, че то нищо не чува. Николай се замисли и най-после реши: на човечето трябват уши. Чудесно! Готово! Но проклетият молив се обади отново: — Готово? Човечето гледа направо, но не вижда ни вдясно, ни вляво. — Николай си помисли: „Ще открия, ще открия!“ И откри — човечето няма шия. Моливът го похвали: — Юнак! Но все пак… ръцете на човечето не са чевръсти, защото… — Нямат пръсти! — реши бързо тази задача рисувача. И на двете ръце поред сложи точно пет. Но моливът пак: — Не бива да се пропуща, че за краката трябват… — Обуща! То се знай! — извика Николай. И за няма вече грешки, облече той човечето си в дрешки. А моливът не се обади вече — това бе истинско човече!

Усети ли студен ветрец и влага, жирафът шалче и каскет си слага. Каскетът му не е голям — почти като на дядо Петър, а шалчето, видях го сам, е дълго точно километър.

На екскурзия замина пионерската дружина — да пътува, да обходи градове, села, заводи. Кой ще води отначало дневник — като огледало за видяно и за чуто, и за всичко най-прочуто? Кой от цялата дружина? — Аз! — провикна се Ирина. — Ден по ден и час по час всичко ще записвам аз! Слизахме на много гари, бяхме в много черкви стари, бяхме в нови градове. А Ирина все снове — нито в делник, ни в неделя с дневника не се разделя. И накрая с меден глас сбра ни пак звънчето в клас. Сложи дневника Ирина на покривка от коприна в пионерската ни стая. Дневникът! Ах, той ни смая! Понеделник Станахме в седем и пет и се измихме поред. Ядохме топли милинки, струват по две-три стотинки. А в ресторанта отсреща всички обядвахме с леща… Вторник Станахме в седем и пет, хапнахме банички с мед. После до новата гара ядохме пиле на скара. Имаше и изненади — пихме по три лимонади… Сряда Станахме в седем и нещо, пихме кафенце горещо, купихме цяла тава, цяла тава с баклава… Тъй нататък, тъй нататък — дневникът е сбит и кратък, но е точен, не изпуска нито обед, ни закуска. Само кой ще отгадае, че това е, че това е дневник на дружина цяла, път далечен извървяла, на дружина, що обходи градове, села, заводи, крепости и черкви стари и големи нови гари?

Ръмеше дъжд и капеха листата, звънчето пееше с приятен глас. Пристъпихме страхливо до вратата и влязохме за първи път във клас. Дали учителката ще се кара? Дали другарчетата са добри? Как труден ни се виждаше буквара, как трудно беше „две и две“ дори! Започнахме да пишем бавно, бавно, най-първо с молив, после и с перо. А всяко „а“, „б“ — малко или главно, днес ставаше от вчера по-добро. Задачите не бяха вече трудни и с радост сядахме на своя чин, а стихове и приказчици чудни сами четяхме — всички до един. Днес кестените вън са разцъфтели, завърнаха се птичите ята, а ние — с връзки сини, с блузки бели, излитаме от класната врата. Далеч се носи бодрата ни песен, очаква ни прохладната гора. Другарчета, довиждане наесен! Довиждане, учителко добра!

Знаете ли какъв музикант е вятъра? Той не свири в концертната зала, нито в театъра, а по нивите, в горите, по малки улички, по широки площади. Той обича шегите: ту цигулка извади, ту писана гайда, ту голям контрабас с гръмотевичен глас. Но тази сутрин вятърът реши: — Ще посвиря на флейта, флейта сребърна, тънка. — И подхвана мелодия звънка. Щом чу на флейтата нежния глас, дъждът се обади: — Ще посвиря и аз, за да стане наистина весело! На какъв инструмент може да свири дъждът? Дъждът е барабанчик. Той веднага зачука по всички прозорци, по всички стъкла. Събуди капчука, забарабани по клоните на една ела, на една топола — още сънлива и гола. Заудря по локвите, по тротоарите, по покривите на къщите, по хамбарите. Дори всеки срещнат дъждобран той превърна в барабан. Вятърът надуваше своята флейта. Дъждът весело барабанеше. И се получи дует. Един хубав дует. Един весел дует. Кой знае откъде пристигнаха птички. Минзухарите подадоха любопитно своите руси главички. А дуетът не спираше — през целия ден, дори през нощта. Когато се съмна, всички видяха: дошла е пролетта. Тя разлистваше с пръсти дървета и слушаше дуета, сякаш чуваше за първи път какъв чуден флейтист е вятърът, какъв барабанчик — дъждът.

— Кап-кап-кап! — и спря дъждеца. — Цър-цър-цър! — заспа щуреца. А едно си Гица знай: — Бър-бър-бър! — и няма край. — Стига, майка, виж урока! — Ох, далеч е още срока! Чакай да ти кажа само — снощи те сънувах, мамо… — Зъ-ън! — децата в двора сбрани в клас звънецът вече кани. Само Гица все бърбори по врати и коридори: — В София отиде татко, зъбче има брат ми Владко, мама купи нов чадър, бъра-бъра, бъра-бър… * * * — Ш-т-т! — Учителят предава как на лед водата става. Уж към него Гица гледа, а говори на съседа: — Кученце си имам аз! Утре намини у нас (няма да е в къщи мама!), с него ще играем двама. Ах! Учителят почука: — Гица да излезе тука! — И въпрос се чува строг: — Кой е днешният урок? — А по тясната пътечка, тиха като буболечка, свита като плаха птица, пред класа излиза Гица. — Хък-мък… за един… една… — И настава тишина. Уж е Гица-бърборица, а получи единица за мълчание, дечица!

Баба Меца къща има — спи си вътре цяла зима. Мечето навън заспало и когато заваляло, станало от черно — бяло. Баба Меца се събудила, гледала го и се чудила: кой детето й по грешка е облякъл в бяла дрешка?

Устна хармоника купи ми леля. Свиря с хармоника цяла неделя. Свиря от сутрин до мръкнало чак, вечер си лягам с хармоника пак. Слуша ме котката, без да мяучи, слуша, не лае съседското куче. Весела песен засвиря ли аз, всичките кукли ме слушат в захлас. Почна да свиря игриви хорца — спират пред портата десет деца. Всички се радват, за всички е ясно — с устна хармоника свиря прекрасно! Баба едничка ме гледа накриво, мисли навярно, че свиря фалшиво. Ту ми се кара, ту страшно се мръщи, днес ме изгони направо от къщи. Как да преглътна, кажете, това? Седнах на двора, наведох глава, после засвирих мелодия жална… Бабо, ти просто не си музикална!

_— Бабо, бабо, где е хляба?_ — По-напред измий се, баба. _— Имам страшен апетит,_ _ще закуся неумит!_ — Я ръката ти, Иване, като дъно на тиган е! _— Бабо, хляб! От глад голям_ _тебе мога да изям!_ — Празни приказки! Завчас се измий, па хляб тогаз — инак виж, че на закуска сто микроба си изхрускал. _— Сто микроба! Мен от тях,_ _бабичко не ме е страх._ _Те са дребни животинки,_ _по-мънички от прашинки —_ _аз съм силен, здравеняк,_ _сред децата — пръв юнак!_ Хвърли се Иван на хляба — нека си приказва баба! Съмна. Светло е съвсем. Ваньо го боли корем, все лежи и се прозява, за училище не става. _— Бабо, лошо ми е май,_ _бабо, искам топъл чай!_ _Бабо свива ме корема_ _дай лекарство, ще го взема!_ — Че какво ли да ти дам — на такъв юнак голям! Лекаря ще викам, сине, та дано да ти премине. _— Викай, бабо! Аз, горкия,_ _и горчив сироп ще пия_ _и… ръцете ще си мия!_

— Момченце, момченце, как стана юнак? — Пих мляко с каймак. — Как станаха твоите бузки червени? — Играх си на двора през дните студени. Пощипна ме вятърът уж на шега, а с бузки червени съм и до сега.

Как започна? Есента боядиса листата на брезата. После ветровете — през лятото спали — се разбудиха и надуха кавали. Те свиреха тъй весело, че листата се засмяха и заиграха. Песента на кавалите беше звънка, а дръжката на всяко листо е тънка! Листата се отрониха и политнаха с ветровете. — Какво ще правим, кажете? — питаха листата на брезата. — Ду-ду-ду-у-у! — пищяха ветровете с кавали. Не сте ли разбрали? Днес ще има голям карнавал. Вижте върбите — позлатили са си косите. Вижте младия бук — облякъл червен ямурлук. Дори шипката си е наметнала шал. Да вървим! Карнавал, карнавал! Тъй свиреха ветровете. А листата на брезата се въртяха, танцуваха, летяха. И кой би ги спрял? Бяха канени на карнавал.

Книжки мои нови, още неразрязани, с пръсти недокоснати, с молив небелязани! Колко ме привличат тайните ви скрити, колко искам всичко да ми доверите! Пише тук „История“, но като разтворя я, към кои ли векове мене тя ще позове? Чувам, че ме вика, само че с езика странен на числата книжка непозната. Аритметиката! Значи тук са новите задачи. Пъстра „География“ с карти и картини, с тигри и жирафи, с пясъчни пустини — през кои земи, къде тя ли ще ме отведе? Книжки мои нови, още неразрязани, с пръсти недокоснати, с молив небелязани! Цялата година с вас ще съм и в края всичките ви тайни аз ще разгадая!

Батко къщичка направи от дъски зелени, здрави. Заковахме я на двора между клоните на бора. И посипахме трошички за добрите гладни птички, да похапнат, да се сгреят, цяло лято да ни пеят.

Лимоново дръвче, при нас ще бъдеш цяла зима и нищо, че навън е мраз и сняг до пояс има. Грижливо си прибрано ти във детската градина. Не бой се от студа, расти до топлата камина. Ще мием твоите листца, ще те поим с водица, край тебе весели деца ще тропат ръченица. Ако за твоя слънчев юг все пак ти домъчнее, канарчето ще сложим тук звънливо да ти пее. Пред теб, на розовия шкаф, ще сложим малко слонче, маймунка, тигър и жираф… Расти при нас, лимонче!

Пуснах лодка от хартия, ветре-вятърко, върни я, че реката я повлече и замина надалече. Може жаба кривокрака до брега да я причака, а за лодката ми слаба тежка ще е баба Жаба!

Моливче, моливче, много си лошо! Нарисува на вратата три пирата. На изметения под — малък слон с голям хобот; на стената — две козлета, яхнали една ракета, а на батковата книга — цяло ято гургулички. Моля ти се, вече стига, че на мен се карат всички.

Ех, да имам голям параход, параход-ледоход! Ще отплавам с моряци отбрани през морета и през океани, ден и нощ ще се носим напред до страната на вечния лед. Там ще дойдат при мен ескимоси: — Какво капитанът ни носи? — Какво ли? Сандъци с бонбони, с домати и сочни лимони, и грозде, и пресни малини, и книжки с големи картини. Вземете! — ще кажа. — За вас преминах през бурите аз. А те ще рекат: — Погледни! Довели сме девет шейни с чудесна тюленова мас (че няма тюлени у вас), меки кожи и рога от елен. — После всичко ще сложат пред мен. — Не искам — ще викна — отплата! Приберете маста и рогата и меките кожи. Но за спомен, щом искате, може да приема от вас на раздяла живо мече със козина бяла, мече с мекички лапи, дето още не хапе. При децата у нас ще го водя!… И ще тръгна назад с ледохода. * * * Ех, да имам, дойде ми на ум, един водолазен костюм! Сбогом, мамо, другари добри, сбогом, слънце, цветя и гори! Аз се спущам самичък в морето и ще слизам надолу, додето не достигна до дъното чак. Ще ме дебне там рак осмокрак, ще ме плискат водите солени, ще полепват медузи по мене като чудни лилави камбани. Ще минават делфини, калкани и акули, и рибата-меч ту наблизо, ту много далеч. Но ще ходя по дъното аз като опитен стар водолаз. И когато на родния бряг здрав и читав завърна се пак, ще ме слушат децата с въздишка. Но за тях ще опиша аз в книжка всички миди и риби незнайни — на морето разкритите тайни. * * * Ех, да имам блестяща ракета да политна към друга планета! Не плачи, моя майчице мила, че безстрашно момче си родила! От небесния кораб красив, сред звезди и луни полетял, ще ти пращам далечен сигнал: — Аз съм жив! — Аз съм жив! — Аз съм жив! Ще летя. Ни земя, ни води. Над ракетата — прах от звезди. Но край звездния прах ще премина без страх и ще стигна далечна планета. Кацам. Гледам — червени дървета, червени треви, насекоми с грамадни глави. Няма хора. Пак литвам в простора. Пак се взирам напред и встрани, пак пред мен мълчаливи луни и далечни огромни слънца. Но аз търся деца! Колко време ще търся — не зная, но деца ще намеря в безкрая. Ще им кажа с движения прости на земята да дойдат на гости. Чак тогава от звездния свят, мила мамо, ще литна назад. * * * Ех, да имам… си мисля от снощи. Ех, да имам… но малък съм още. Трябва много да спя и да ям, за да стана по-скоро голям. Чак тогава към синия свод ще излитам с блестяща ракета, или с нов параход-ледоход ще кръстосвам далечни морета. А сега на училище ходя — как по морското дъно ще бродя, как ще скитам на воля? Да порасна почакайте, моля!

Ако децата можеха да разбират гласа на тебешира, те щяха да чуят как той тихо плаче: — Аз съм тук, за да решавам задачи, да правя уравнения, да пиша изречения, а не, за да се превръщам на прах! Ах! Ако децата можеха да разбират тихия глас на простата гъба, тогаз те щяха да чуят как тя отчаяно моли: — Момичета и момчета, аз не съм ракета! Не искам да летя из класната стая. Аз съм гъба и зная отлично да чистя, отлично да мия, спасете ме от таз бъркотия! Ако децата можеха да разбират на дървените чинове езика, те щяха да чуят как всеки чин вика: — Ний оставихме простора на планините, за да има на какво да седите. А вие ни заливате с мастилени вади, превръщате ни в барикади, обстрелвате ни с писалки, с гуми и с книжни куршуми!… Но ето — прозвуча и гласа на звънчето: — Голямото междучасие свърши! Зън — свърши! Зън — свърши! Всеки седна смирено и разтвори пред себе си книжка. И само като въздишка през прозореца литна навън бяло облаче прах тебеширен. Звънчето заключи: Зън, зън. Добре че децата разбират на звънчето металния глас! Почна новия час.

Когато за пръв път страхливо аз в класната стая надникнах, тъй ласкаво ти ме погали, че в същия миг те обикнах. Когато с несръчните пръсти се мъчех да пиша с мастило, ти, сведена кротко над мене, ми вдъхваше вяра и сила. С тебе разбрах, че щом учиш, урокът е винаги лесен, че винаги трябва да бъда с другарите искрен и честен. Научи ме ти да обичам от ранните детски години горите, полята — и всичко, което наричам „родина“. Аз много неща ще забравя, но теб ще забравя ли? — Няма. В сърцето си твоето име до името пазя на мама.

Ще го видите сутрин и по обед, и в здрач — всеки ден е в хотела небостъргач. С усмихнати устни, но с очи уморени, то е винаги спретнато — в дрехи зелени с десет копчета като мънички златни слънца. Но напразно завиждат му много деца. Всяка сутрин то дрехи зелени облича, а в зелени поляни на воля не тича. Десет малки слънца има то на гърдите, но не вижда на топлото слънце лъчите. То пътува и сутрин, и по обед, и в здрач с асансьора в хотела небостъргач. Вози хора различни и пренася багаж нагоре, надолу, от етаж на етаж. Лети с асансьора като с малка ракета, но не стига луната, нито друга планета, а само върха на огромната къща и после стремглаво надолу се връща. Как се казва? Не зная. Тук е просто — момче. То може би Боб или Бил, или Джим е, но майка му само го вика по име, когато е в къщи, а не в асансьора сред куфари чужди, сред чуждите хора. — Момче, хайде бързо! — викат гостите знатни. И бърза момчето със копчета златни. Аз го гледам — облечено в дрехи зелени, с усмихнати устни, но с очи уморени — и си мисля: „Нека има големи хотели, с блестящи коли, пред вратите им спрели. Нека хора и куфари стигат догоре не по дългите стълби, а за миг — с асансьори. Нека с радост децата се връщат при мама, но момчета без име да няма, да няма!“

Задето песни си ми пяла, край мене ден и нощ си бдяла и ме научи да се трудя и рано-рано да се будя, а в нашата родина свята да пазя вярно свободата — три думи ще ти кажа само: — Благодаря, обична мамо!

Ти скачаш нависоко, Ли Гуан Ян, ти правиш чудни фигурки от глина. Видях как сръчно биеш барабан пред пионерската дружина. Видях как дълго плуваш из морето сам, с другари срещнах те на кея, видях как тичаш, мургав син на Виетнам, но никога не те видях да се засмееш… Трептят вълните в розови лъчи, денят отмина, иде тиха вечер. Защо са тъжни твоите очи и гледат сякаш много надалече? Ела при мене, Ли Гуан Ян, седни и говори като с другар. Не, като с майка даже. Тук няма никой. Само морските вълни и аз ще чуем. Искаш ли да ми разкажеш? … Бамбуковата къщица била край село, под зелен чадър от клони. Наоколо — оризови поля и кичур палми, кацнали на склона. Момчетата играели до мрак под тези палми къдрокоси и до върха катерели се чак с крачета боси. По обед към прохладната река политали децата с весел крясък — да хващат рибки сребърни с ръка, да плуват, да играят с пясък. Веднъж, когато потен и засмян, се върнал в къщицата от бамбук край село, намерил майка си на прага Ли Гуан Ян, замислено глава навела. Мълчала тя. Синът отгатнал сам — баща му вече тръгнал е да брани полята, свободата, Виетнам. Баща му е в горите партизанин. И в този миг момчето изведнъж порасло сякаш с няколко години, че трябвало от утре като мъж да работи по ниви и градини. Трудът не плашел Ли Гуан Ян — о, не, — садял той стръкчетата на ориза и нищо, че водата стигала до колене и лепнела закърпената риза. А как бил горд, че него с важна вест изпратили веднъж при партизаните, макар че тигри дебнели в тропическия лес и мъчно се вървяло през лианите. За първи път заплакал Ли Гуан Ян, когато бръмнал самолет отгоре и като страшен летен ураган бамбуковата къщица съборил. Ех, къщицата! Простичка и ниска, покрита с палмови листа и слама, за детското сърце била тя близка тъй както „ма“, което значи „мама“. Но къщицата станала на пепел… Когато се изгубил самолета, той сякаш бил откраднал и отнесъл безгрижната усмивка на момчето. След самолета като скакалци войници налетели в село. Сърдити, нежелани чужденци и босичкия Ли Гуан Ян повели. — Къде са партизаните, кажи! — гърмял гласът на френския полковник. — Аз не понасям сълзи и лъжи! За истината — ще ти дам часовник. Мълчало виетнамското дете пред страшните очи на чужденците, мълчало и когато с пръчки те го били по петите. Мълчало пред насочения пистолет, под палката от гума, стояло гладно дни наред, но не продумало ни дума. А как болели изранените крака и най-подир се подкосили. Ръцете се отпуснали така, като че няма никога да имат сила. Но биело доброто сърчице: „Нали ти вече си голям? Мълчи! И скрий разплаканото си лице, мисли за Виетнам!“ И ненадейно буря сякаш блъснала вратата, изтракали на прага пистолети. — Във името на свободата: ръцете горе! Детето оставете! * * * Разбирам всичко, малък Ли Гуан Ян. Ти пак си здрав, край теб са пак другари. Отново плуваш, биеш барабан. Но как да се изтрият спомените стари? Ще ти откъсна клонки и цветя, ще ти разкажа приказки, ще ти попея песни, в очите ти как искам радостта, загубената радост, пак да блесне! От вятъра ще скрия детското ти рамо и с нежността на всички майки по света ще те прегърна — откраднатата ти усмивка само да бих могла, да бих могла да върна.

Слушай, бял папагал, стига вече си крещял, че ще се разсърди пръв силният и страшен лъв, после — жълтата тигрица, после — хитрата лисица, мечките, буболечките — всички ще надигнат глас! И с хобота си тогаз чичо Слон като запръска, ти ще станеш мокра гъска!

Днес Петьо реши и отсече накратко: — Ще стана шофьор като татко! — Ще стане, когато порасне — ясно. Но Петьо не ще да отлага — камион му е нужен веднага. И той си направи — без трион, без отвертка и чук, просто сложи три стола един подир друг. Петьо кормилото хвана и пое към балкана. С пълна скорост пресече полето и ето пълзи камиона нагоре по склона, бръмчи в тишината, разбужда гората. Долу вече е пролет, а там в преспи сняг Петьо кара едвам. Но кормилото стиска той здраво и върви все направо. Пъстро птиче в клонака се мярка, от елхата полита шишарка, а под храстите зайчето сиво се гуши страхливо. Петьо шапка размахва: „Привет!“ — и се носи напред. Изведнъж го полазиха тръпки — по снега има някакви стъпки: вълк е минал сега, преди миг! Петьо спря камиона и с вик след разбойника втурна се сам, стреля с пушка — бам, бам! Бам, бам, бам! Улучи! Вълкът е убит. Петьо влачи го — горд и честит, после клаксона с радост надува, но чува въздишка, далечна и слаба. Обръща се: _Баба!_ — Защо си натрупал столовете, хем новите? — Тук няма столове — ни стари, ни нови, камион е това! — Баба клати глава: — А чергата? Де я повлече? — Този вълк ли? Застрелях го вече. — Баба гледа и пак не разбира, все мърмори, не спира, все на Петьо се кара… Баба, милата, вече е стара, тя не вижда дори с очилата камиона, снега, планината и страшния вълк — убит не от друг, а от нейния внук!

Станала рано зарана нашата Меца-мецана. Съчки в гората събрала, огън висок си наклала, та да направи чорбица Меца на свойте дечица. Сипала бобец и ето скоро запяло котлето. Литнала па`ра нагоре, Меца сама си говори: — Сложих солта и пипера, само къде да намеря стръкченце-две меродия, гозба да видите вие? Сетих се! Кума Лисана е домакиня прибрана, всички в гората я знаем, чакай да взема назаем! Меца, с пантофи обута, тръгнала тъй, за минута, бързо, додето е време, стрък меродийка да вземе. Нека играят децата, чудо ще стане чорбата! Бързала Меца, но спряла — сивото зайче видяла. — Жив ли си, здрав ли си, братко? — тя заприказвала сладко. — Хапваш ли честичко зеле?… — Час или два отлетели. — — Ех, че ме, Зайо, залиса, бързам, отивам при Лиса! Тръгнала Меца, но тука чула кълвачът да чука. — Слушай, другарю, от вчера мисля си да те намеря: чукаш от тъмно в гората, рано ми будиш децата!… Ето и ти ме залиса, бързам, отивам при Лиса! После решила да мине Меца край свои роднини. Първо се спряла при Ежко. — Чух, че настинал си тежко, имал си кашлица, хрема, чуй, аспирини да вземаш! Чай си свари от тинтява, топъл го пий — да те сгрява… Ух, че ме, Ежко, залиса, сбогом, отивам при Лиса! Спряла се Меца за малко и при кумеца си: — Жалко, пак ти съдрали кожуха! Приказки разни се чуха — уж си се вмъкнал в кошара, а те натупал овчаря… Ех, че ме, Вълчо, залиса, сбогом, отивам при Лиса! — Чук-чук! А в тази хралупа лешници кой ли си трупа? Ти ли си тук, Рунтавелке, ти ли си тук, хубавелке? Трупай, събирай — да има! Скоро ще дойде и зима… Ах, че ме, сестро, залиса, сбогом, отивам при Лиса! Тук-там Мецана поспряла — ей месечинка изгряла, светнали ясни звездици, млъкнали горските птици. — Бре, що ли става чорбата? Как ли са гладни децата? Може без стрък меродия, чакай назад да завия! Хукнала Меца веднага, хукнала Меца да бяга, в тъмното потна се връща, спира пред своята къща. Гледа — извряла чорбата, гладни заспали децата… Пустата Меца-мецана, стана за смях из Балкана!

С дебел кожух полята са покрити. Снежецът бял искри`. По склона леко плъзгат се шейните с другарчета добри. Шуми потокът, птиче чурулика, разлистват се гори. Как весело е да береш иглика с другарчета добри! Полюшва се узрялата пшеница и жътвата спори. Приятно е да тичаш за водица с другарчета добри. Брезичката на двора сипе злато. След летните игри събираме се в клас — задружно ято, другарчета добри. И хубава е всяка нова песен, най-простата дори. Най-трудният урок изглежда лесен с другарчета добри.

Трепка весел слънчев лъч, скачат рой врабчета, гонят се децата с глъч, но сама е Цвета. Скучно й е у дома, също и на двора, скучно е да си сама — ще повика Дора. — Дора, Дора, вън ела да играем двете. О, честита ти пола! — се провикна Цвета. — Толкова приятен цвят, много ти отива! Колко мек и хубав плат, колко си красива! А да знаеш, по-напред срещнах долу Кина, тя с един велосипед през площада мина. Да, с велосипед, но стар — сякаш от музея, крив педал, олющен фар — щях да се изсмея… Хайде някаква игра да играем вече!… — Ала Дора се прибра — нищичко не рече. Трепка весел слънчев лъч, скачат рой врабчета, гонят се децата с глъч, сам-сама е Цвета. Скучно й е у дома, в близката градина, скучно е да си сама — ще повика Кина. На звънеца бързо — зъ-ън! — позвънява Цвета. — Кина, Кина, хайде вън да играем двете! Имаш нов велосипед — чуден е, сестрице! С хубав, лъскав фар отпред, с тънки, прави спици… А да знаеш само, ах, с тази наша Дора щях да си умра от смях, тъй — пред всички хора. Сложила пола от плат груб като коприва и такъв ужасен цвят — хич не й отива! Хайде някаква игра да играем вече!… — Но и Кина се прибра — нищичко не рече. Трепка весел слънчев лъч, скачат рой врабчета. А защо сред смях и глъч все сама е Цвета?

Шишарко беше весело човече от борова шишарка. Едно чавдарче сложи му елече и шапчица по мярка. Шишарко като живите момчета си имаше по двечки ръчички тънки, тънички крачета, но само че от клечки. Чавдарчето грижливо ги издялка, но скоро-скоро рече: — Все пак това е повече шишарка, отколкото човече! И нашият Шишарко като в сън изхвръкна от прозореца навън! Ох, бедният! Удари си главата на плочника студен. — Туп! — Още някой падна на земята и каза: — Добър ден! Шишарко стегна своето елече, наведе се напред и забеляза малко по-далече играчка — самолет. Чудесно самолетче! Като ново! Стои на колелца и сякаш да излитне е готово, разперило крилца. — Здравей! — Шишарко тихо проговори. — И ти ли кацна тук? — Да. Хвърли ни чавдарчето отгоре почти един след друг. Чавдарчето се смята за голямо, срамува се от нас… Но нищо! На опашчицата само олющил съм се аз. Шишарко се наведе насълзен. — По улицата бързат хора, сега ще стъпи някой върху мен, аз ще загина скоро. Прощавай, самолетче! Ти крила си имаш, излети! Но самолетът го пресече: — Не се прощавай със живота! Седни в кабинката, човече, не искаш ли да си пилота? Шишарко сълзите изтри, качи се в самолета, високо преброи до три и литна към небето. — Ще минем бързи като вятър през синия простор. Ще спрем на края на земята при моя роден бор — на клон висок, на клон зелен, на боров клон съм аз роден! Червени покриви. Комини и телеграфни жици. Реки и весели градини и много, много птици. В небето свети слънце ярко, а в самолетчето — Шишарко. — На клон висок, на клон зелен — Шишарко тананика. — На боров клон съм аз роден и борът пак ме вика! А самолетчето лети, лети, издига се нагоре. Най-после рече: — Обясни ми ти, какво е бора? За първи път летя така далече и бор не съм видял, човече. — Какво е бор? — Шишарко отговори. — Нима не знаеш сам? От всичко най-висок е бора, от всичко най-голям! След малко самолетът се обади: — Къде е твоят бор? Сред нивите, в зелените ливади, или е в някой двор? — Не, борът се издига в планината. Стои сред сняг дълбок. Той първи среща всеки ден зората, че той е най-висок! — Добре. Но как ще стигнем там? — Шишарко си призна: — Не знам!… Видяха мравка на една пътека — тя ходеше едва и самолетът спусна се полека на меката трева. — Кое е най-високото, другарко? — извика от кабинката Шишарко. — Знам — рече мравчицата работлива — кое е най-високо. Расте в пшеничената нива покрай потока! Но там наместо бор с иглици видяха едър клас пшеница!… Летяха дълго и накрая от своя самолет видя Шишарко Зайо Байо. Настигна го. — Привет! Ей, Зайко, кой е най-висок, кажи ни, кой стига чак до небесата сини? Отвърна Зайо: — Скок-подскок, аз зная кой е най-висок! Стои сред близката градина — бих с вас дошъл, но страх ме е оттам да мина, че той е зъл! В градината, съвсем наблизо, от дъжд изгнило стоеше под съдрана риза едно плашило… И самолетчето с Шишарко литна към синевата. Разстилаше се хубава и китна под тях земята. Красиви птички пееха им в хор, но нямаше наблизо бор. Видяха скоро тръгнала с манерка за изворна водица пионерка. Шишарко спря. — На колко си години, момиче синеоко? — На девет! — Е, тогава покажи ни кое е най-високо? — Добре! До лагера елате само под оня склон. Издигнали сме пионерско знаме на бял пилон. Край него сбираме се в строй, от всичко най-висок е той! Шишарко дъх пое дълбоко: — Не, борът стига по-високо!… На рамо с клони цял товар в гората крачеше дървар. Дърварят ще им каже право, дърварят с ямурлук! — Е-хей, другарю, живо-здраво! Кое е най-високо тук? Дърварят спря, свали калпак, задъхан от умора. — На онзи връх, сред вечен сняг издига клони бора. По цялата земя голяма от бора по-високо няма! Разбудиха се ветровете, разпени се потока. Но смело тръгна самолета — високо, по-високо. Нагоре — дето спят мъглите, към върховете бели, нагоре — дето край скалите летят орлици смели. Замлъкна най-подир мотора — те бяха стигнали до бора. Стоеше той в зелена дреха над преспи пухкав сняг. След дълъг път каква утеха при свои да си пак! Шишарко си въздъхна сладко и каза: — Аз се върнах, татко! Тогаз протегна борът клон зелен и с пръсти от иглички погали нежно своя син рожден по острите косички. Добре дошъл! Навярно в равнините доволен ще е друг, но който бил е близо до звездите, щастлив е само тук! Виж — имаш още много нови братя — по клоните са те. Аз вече сок не мога да ти пратя, но остани, дете! Шишарко стори най-дълбок поклон, елечето съблече и място си избра на хубав клон — да вижда надалече. — Ела на клона, самолетче мило, и остани при мен! Ти, зная, много си се изморило от този дълъг ден. Виж, къщите са като буболечки от моя бор висок! Шосетата приличат на пътечки, чертани в детски блок. По цялата земя голяма от бора по-високо няма! А слънцето изпращаше отгоре усмивки и лъчи. И самолетчето, преди да отговори, започна да бръмчи. — Кое е най-високо, аз не зная! — отвърна самолетчето накрая. За Зайо Байо — смешното плашило, за мравката — един пшеничен клас. Пилона — за момиченцето мило. А за нас? За теб, Шишарко, най-висок е бора, за мене — облаците и простора!… Шишарко дълго гледа след крилата високо в небосклона. Но тъй приятно лъхаше смолата, че той заспа на клона. А самолетчето се вдигаше нагоре по своя слънчев път и скоро скриха се в мъглата борът, Шишарко и върхът.

В една градинка случи се това. Бе слънчев зимен ден в Москва. Едно засмяно румено момиче с ботушки по алеята притича и с тънка пръчица написа на снега: НИНА — На колко си години, Нина? — На пет и половина. — Ти знаеш ли да пишеш вече? — Не. — Не знаеш? Мъничко поне? — Две думи само зная — „Нина“ и ето тая. Момиченцето ме погледна дяволито и подир написа с пръчицата тънка: __Мир__.

Спи, моя палава сестричке, спят зайчета, щурци и птички. След малко тихо през комина ще дойде Новата година. И кой каквото си сънува наяве тя ще му дарува: на катеричката — бадеми, на Зайо — моркови големи, на тебе — кукла за другарче, на мене — шарено букварче. Спи, някой идва през комина. Дали е Новата година?

Цял ден са слушали ушенцата, цял ден бърбориха устенцата и две крачета без умора до тъмно тичаха по двора. Какво не пипаха ръчичките, къде не гледаха очичките! А щом е все така заето, кога ли ще расте детето? Не, то в креватчето си бяло най-после сладко е заспало и само месечко му свети. Дървета, с клонки не шумете, не духай, вятърко, навън — най-бързо се расте насън! И ти не мъркай, спри, Писано, ще видиш утре рано-рано — порасло нашето дете. Ш-т! Тихо! То сега расте.