Datasets:

Samoed

/

WikipediaRetrievalMultilingual

like 0

{ "text": "Клиторът е еротично най-чувствителната част от тялото при почти всички жени, но може да не е много чувствителен към нежна стимулация, особено в ранните стадии на стимулиране. Шир Хайт отбелязва, че повечето жени лесно постигат оргазъм от стимулирането на клитора при кунилингус. Някои учебници по секс препоръчват да се започва с бавни и нежни ласки по срамните устни и цялата генитална област. Това може да се направи с върха, предната или долната част на езика, както и с носа, брадичката и устните. Движенията могат да бъдат бавни или бързи, постоянни или хаотични, твърди или меки в зависимост от предпочитанията на партньора. Може също да се вкара стегнат или подвижен език във влагалището." }

{ "text": "Кунилингусът може да бъде придружен от въвеждането на пръсти или еротични играчки във влагалището, което едновременно стимулира G-точката или ануса." }

{ "text": "Обратно на общественото вярване, болестите, предавани по сексуален път, могат да се предадат чрез орален секс. Когато се пристъпва към кунилингус, трябва да се има предвид, че има опасност от заразяване с болести като сифилис, хепатит В, хламидиоза, човешки папиломен вирус (HPV), гонорея, херпес, генитални брадавици и дори HIV. Венерическите болести се разпространяват чрез телесните течности, така че при наличие на раничка в устата, колкото и малка и незабележима да изглежда, съществува риск от заразяване с венерическа болест, дори и да не е осъществен пенетративен генитален полов контакт." }

{ "text": "Най-безопасният начин за пристъпване към кунилингус е употребата на т. нар. дентална преграда (латексна салфетка). Това е парче латекс, използвано за покритие на вагината, така че нейните течности да не попаднат в устата. Някои партньори на жената се опитват да си направят собствени такива прегради чрез срязване на един презерватив през средата." }

{ "text": "По-рано се е считало, че с кунилингус се занимават само хора, но той е открит и при животни, например при летящите лисици. Кунилингусът при летящите лисици влиза в типичната им сексуална активност и с него започва и завършва чифтосването. Той е важен, тъй като възбужда женската, и колкото са по-дълги предварителните ласки, толкова е по-дълъг половият акт. Според биолози под ръководството на Маримуту Ганапати от Университета в индийския град Мадурай мъжките могат по този начин да отделят от тялото на женските сперматозоиди, оставени от предишни сексуални партньори. Обаче ласките след акта са значително по-дълги от предварителните, а техният практически смисъл остава неразбираем, тъй като мъжките рискуват да отстранят и собствените си сперматозоиди." }

{ "text": "Китайската императрица У Цзетян от династията Тан въвела в придворния етикет обичай за това да се възвиси жената и да се унижи мъжа. Тъй като фелациото е било символ на мъжкото превъзходство, тя въвела за придворните задължението „облизване на тичинките на лотоса“ (половите устни), което е било възнесено до високо ниво, символизирайки пришествието на ерата на женското превъзходство. Тя заставяла всички чиновници и сановници да изказват особено уважение към Нейно Императорско Величество посредством кунилингус." }

{ "text": "Станислав Тодоров Константинов (? – 1912), български военен деец, майор, загинал през Балканската война" }

{ "text": "Стефан Тошев (1882 – 1903), български революционер на ВМОК, четник при Стоян Бъчваров, загинал при сражението с турски аскер в Карбинци" }

{ "text": "Георги Апостолов, 24-годишен, кръчмар (дърводелец), IV отделение, четата на Никола Андреев, 2 рота на 13 кукушка дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен" }

{ "text": "Никодим Тивериополски (1864 – 1932), български духовник, управляващ Одринска епархия на Българската екзархия от 1910 до 1932 година" }

{ "text": "Одрин е голям образователен център в европейската част на Република Турция с Тракийския университет, създаден през 80-те години на ХХ век, достигащ до 40 хиляди студенти, известен със своя медицински факултет, болница и симфоничен оркестър." }

{ "text": "Градът е богат на исторически и културни паметници от различни епохи. Сред тях е джамията Селимие, построена през 1575 г. по проект на най-големия строител на Османската империя – Синан, който строи и джамията в София. Нейните 70-метрови минарета са изящни, неразделна част от архитектурния силует на сградата и са най-високите в Турция. Сградата е от типа ротонда, с отлични пропорции, без опори във вътрешното пространство. Интересна подробност са 999-те прозорци – специално магическо число." }

{ "text": "Архитектурна забележителност от международно значение са и няколкото изящни стари моста на реките Марица, Тунджа и Арда, които функционират. Интерес представлява и затворническата кула от Средновековието, разположена в северната периферия на града – „Одринската кула“, както и старата гара Караагач (1890 г.), днес ректорат на Тракийския университет в града. Символ на града е историческата покрита чаршия, пострадала силно от пожар и външно възстановена, в която се помещават магазини и занаятчийски работилници." }

{ "text": "От османския период на разцвет градът е бил нещо като втора (европейска) столица на империята в която султаните резидирали в известния нов дворец, след пренасянето на столицата от Бурса." }

{ "text": "Българската църква „Свети Великомъченик Георги“ се намира в североизточната част на град Одрин, в квартал „Къйък“, махала „Барутлук“. Някога това е била една от българските махали в Одрин. Основите ѝ са положени на 23 април 1880 г. и е завършена същата година. Построена е със съдействието на тогавашния областен управител на Одрин Рауф паша и с разрешението на Султан Хамид ІІ. Църквата е изградена на площ от 320 m² и представлява трикорабна псевдобазилика, просторна и с висок таван в характерен за късното българско Възраждане стил." }

{ "text": "Българските траколози категорично отказват да наричат обекта Перперикон, защото това е наименование, дадено при разкопки от XX-XXI век, без никаква опора в предходните години, столетия и хилядолетия. Всъщност Перперек е автентичното древнотракийското название на обекта и според проф. Александър Фол е единственото му възможно название. В една своя лекция разговор в Астрономическата обсерватория „Юрий Гагарин“ (Стара Загора), проведена на 11 февруари 2004 г., „бащата на тракологията“ изрично подчертава, че „пер“ и „бер“ идват от индоевропейското „пер“, което е „пир“ на хетски език и означава „скала“. Според проф. Фол, удвоеното „пер“ при названието Перперек е: „с много мощно значение на един скален връх и светилище“." }

{ "text": "Перперек също така е мъжко тракийско име, което се среща у Омир. Проф. Фол напомня в лекцията си, че името на цяла Тракия е Перке, едно от имената, което означава „скалата“, което е запазено в наименования като Перперек, Персенк, Перин (на диалект, днес Пирин), както и Перистер – планината при гр.Битоля (в днешна Северна Македония)." }

{ "text": "Според съображенията на Николай Овчаров наименованието на мястото е свързано със златните монети перпера, известни и като златица в средновековна България. Според други автори, името на златната монета перпера е свързано с паричния дънък перпера." }

{ "text": "Перперек (Перперакъ), е обект на изследване от българската историческа наука от 1931 година, когато бъдещият проф. Петър Мутафчиев го включва в студията си „Към църковно историческата география на Пловдивско“. Перперек (Перперакъ) е известен на българската археологическа наука от 1932 година, когато бъдещият проф. Иван Велков го описва, и така обектът влиза в научно обръщение. През 1938 година Перперек заедно с други прочути български крепости става част от учебната програма на българските училища. Проф. Васил Златарски включва в общото разглеждане на крепостите в Родопите и Перперек (Перперакий) по известните дотогава средновековни гръцки източници в „История на българската държава“, том III (1940, посмъртно)." }

{ "text": "В деветтомната История на България – том 3: Втора българска държава авторите на текстовете (Ст.н.с. Борислав Примов, Д-р и.н. Страшимир Лишев, Проф. Петър Петров, Ст.н.с. Соня Георгиева, Доц. Васил Гюзелев, Ст.н.с. Любомир Йончев, Лилия Радкова) и на картите (Ст.н.с. Петър Коледаров), както и 14-членния редакторски колектив с председател Проф. Димитър Косев, изразяват доказания от научната общност в България и извън нейните граници факт както за името Перперек, така и за местоположението на крепостта Перперек." }

{ "text": "Скалистият връх, на който е съграден Перперек, е бил наричан от част от местното население „джин тепеси“ (тур.) – „Върхът на духовете“. Билото е изградено от зеолитизиран риодацитов пирокластичен поток на Белипласткия комплекс. Характерно за тези скали е, че са по-меки и податливи на климатични условия (изветряне, водна ерозия вследствие на силни дъждове и влага), както и по-лесни за обработка от хората." }

{ "text": "Първото археологическо проучване на Перперек е проведено в края на 1960-те и началото на 1970-те години от екип на Българската академия на науките с научен ръководител проф. д-р Стамен Михайлов." }

{ "text": "Скалното светилище Перперек представлява планински масив, в който всяка педя от скалната повърхност е била обработена от човешка ръка. На самия връх са разположени: басейн със значителни размери за местоположението, а именно – 12 m x 8 m x 6 m, скални тронове, просторни, изсечени в скалата помещения и пейки. Добре се проследява т.нар. „свещен път“, който води към т.нар. „голям храм“, помещение с приблизителни размери – 100 m х10 – 12 m и вкопаване в скалното лоно на планината, вариращо от 3 m до 4,5 m. Вътрешното пространство е проектирано на три нива. В най-източната част на храма е издялана фигура на лъв, стъпил на четирите си крака. Значително количество керамика от късната енеолитна епоха е намерено в района на старите рампи за пръст – факт, показващ, че светилището е основано и функционирало през втората половина на енеолита. В централната част на крепостта е разкрита късноантична християнска църква, еднокорабна с два притвора." }

{ "text": "През късната бронзова и ранната желязна епоха на хълма е изградено светилище. Един от археолозите, работил по този обект, Николай Овчаров, настоява, че това е светилището, посветено на бог Дионис на тракийското племе сатри (чийто жречески род били бесите), което е споменавано многократно в древногръцките писмени източници. (Макробий съобщава, че:„Научавам, че в Тракия слънцето и Либер се смята за един и същи бог. Него траките наричат Себадий, както пише Александър Полихистор и на този бог на хълма Зилмисос е посветен храм във формата на ротонда, чийто покрив в средата е открит“). Светилището е търсено от цяло столетие. То, заедно с тези на Аполон в Делфи и на Зевс в Додона ,са трите най-значими оракула в древността. Според древни легенди, в прорицалищата, върху специален олтар са извършвани винено-огнени обреди и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието." }

{ "text": "От 2001 до 2019 г. през ноември или декември се отбелязва годишнината от създаването на ТВ „Планета“ със сборен концерт в София и Пловдив. Рождените дни на медията включват изпълнения на песните за изминалата година, както и някои по-стари хитове. Освен основните концерти на телевизия „Планета“, Пайнер провежда и други концерти с марката на компанията." }

{ "text": "На 8 ноември и 6 декември 2000 г. Пайнер организира два концерта в НДК – С хитовете на есен 2000 и Коледен концерт." }

{ "text": "На 10 юни 2002 г. Пайнер организира благотворителен концерт в НДК в полза на семейства на полицаи, загинали при изпълнение на служебния им дълг." }

{ "text": "На 7 септември 2006 г. на стадион Локомотив в София се организира концертът „Планета Мура Мега“, като това е първият концерт на Пайнер организиран на открит стадион." }

{ "text": "На 13 май 2007 г. на пл. „Александър I Батенберг“ в София се проведе първият фолклорен концерт на открито по случай старта на Планета Фолк." }

{ "text": "На 25 май 2007 г. в НДК се организира концерта „Добра среща приятели“ (от името по едноименната песен на Ивана), където е връчена наградата от 100 000 лв. в състезанието за обект, най-добре представил соковете „Дерби“." }

{ "text": "На 9 юни 2010 г. се отпразнуват 20 години от създаването на фирмата в София пред храм-паметник „Св. Александър Невски“ и старта на телевизия „Планета HD“." }

{ "text": "На 25 юни 2012 г. се отпразнуват 2 години от старта на „Планета HD“ пред пл. „Княз Александър I Батенберг“." }

{ "text": "На 11 юни 2015 г. с фолклорен концерт в Летния театър в Стара Загора са отбелязани 25 години Пайнер." }

{ "text": "Заедно с откриването на все нови и нови участъци от крайбрежието на континента през XIX и XX век се създава и система от географско разделение на Антарктида на „Земи“, крайбрежието ѝ на „Брегове“, а миещите тези брегове води на Южния океан – на морета. По правило тези три вида обекти са се наименували по инициатива на техните откриватели или изследователи в чест на някого си. Термините „Земя“ и „Бряг“ продължават да се използват и сега, независимо че представите за контурите на континента вече са напълно ясни. Истината е, че географската дължина на „Бреговете“ и техните граници са много по-ясни, докато границите на „Земите“ са неясни и на географските карти те не се отбелязват. По този начин за размерите на тази или онази „Земя“ може да съди само по разположението и големината на шрифта им на географските карти, като в различните източници, издадени даже в една и съща страна и/или по едно и също време може да има различия. Цялата територия на Антарктида е разделена на 17 сектора („Земи“), които от своя страна се делят на 53 („Брегове“), съответно в Западна Антарктида – 7 „Земи“ и 27 „Брегове“; в Източна Антарктида – 10 „Земи“ и 26 „Брегове“." }

{ "text": "Названията на „Земите“ и „Бреговете“ се поделят на четири основни групи: Преди всичко това са имена в чест на първооткриватели или полярни изследователи (Земя Уилкс, Бряг Моусън и др.). Втората група – наименования в чест на ръководители на компании, магнати и меценати финансирали техните експедиции (Земя МакРобъртсън, Бряг Ларс Кристенсен и др.). Трета група – наименования в чест на държавни глави и високопоставени чиновници в страните, от които са били полярните изследователи (Земя Виктория, Бряг принцеса Астрид и др.). Четвъртата група обединява названия, дадени от първооткривателите в чест на свои роднини и близки (Земя Мари Бърд, Бряг Ингрид Кристенсен и др.). Има и малка група названия, присвоени по различни други причини (Бряг Правда, Бряг БАНЗАРЕ)." }

{ "text": "Голяма част от тези названия са присвоени при тяхното откриване, като последните такива са през първите десетилетия на 20 век. Има и такива, които получават своите наименования много по-късно в памет на своите първи откриватели или изследователи. По имената на тези обекти често може без грешка да се установи, представителите на коя страна са открили или изследвали съответната област." }

{ "text": "Тук е поместен пълният йерархически списък на всички „Земи“ и „Брегове“ на Антарктида с указания, къде, кога, от кого и в чест на кого са назовани съответните области. Таблицата е разделена на две основни части: Западна Антарктида и Източна Антарктида. Земите в Западна Антарктида са подредени от изток на запад, в Източна Антарктида – от запад на изток, а бреговете – по азбучен ред." }

{ "text": "Вярата в съществуването на Terra Australis – голям континент в далечния юг на земното кълбо, съществуващ като „противовес“ на северните европейски и азиатски земи, е съществувала още от времето на Птолемей (I век), който внушавал идеята за симетрия на цялата позната суша. Изображенията на огромна южна земя били често срещани в картите, например в картата на турчина Пири Реис от ранния 16 век. Дори в късния 17 век, след като изследователите открили, че Южна Америка и Австралия не са част от измислената „Антарктика“, географите вярвали, че континентът е много по-голям, отколкото действителния му размер." }

{ "text": "Европейските картографи продължили да изобразяват тази хипотетична земя, докато корабите на капитан Джеймс Кук HMS Resolution и Adventure прекосили Антарктическия паралел (наричан още Антарктическия кръг) на 17 януари 1773 г., декември 1773 г. и отново през януари 1774 г. Кук де факто се доближил на около 121 km от брега на Антарктида." }

{ "text": "Първото потвърдено наблюдение на Антарктида е през 1820 г. от екипажите на три различни експедиции. Според различни организации (Националната научна фондация, НАСА, Калифорнийския университет Сан Диего и др.) това са експедициите на: Фадей (Фабиан Готлиб Тадеуш фон) Белингсхаузен (капитан на Руската имперска флота), Едуард Брансфийлд (капитан на Кралската флота) и Натаниел Палмър (американски моряк от Стонингтън, щата Кънектикът). Фон Белингсхаузен (на чийто борд бил и адмирал Михаил Лазарев) видели Антарктида на 27 януари 1820 г., три дни преди Брансфийлд и десет месеца преди Палмър да я види през ноември 1820 г. На този ден експедицията на Белингсхаузен/Лазарев, състояща се от два кораба, достигнала място не по-далеч от 32 km от Антарктическия континент; видели ледени полета. Първото документирано акостиране на континента е било направено от американския моряк Джон Дейвис в Западна Антарктида на 7 февруари 1821 г., въпреки че някои историци оспорват това твърдение." }

{ "text": "През декември 1839 г. като част от изследователска експедиция на САЩ, проведена в периода 1838 – 42 г. от Щатската флота (експедицията понякога е наричана „Екс-Екс“ от английското „Exploring Expedition“, или „Експедицията на Уилкс“), потеглила експедиция от Сидни, Австралия към Антарктическия океан, както бил наричан тогава, и докладвала за откриването на „Антарктически континент западно от Беленейските острови.“ Тази част от Антарктида била назована по-късно „Уилксова земя“ – име, което е запазено." }

{ "text": "Изследователят Джеймс Кларк Рос преминал през мястото, което сега е известно като море Рос, и открил остров Рос (и двете са именувани на него) през 1841 г. Той плавал покрай огромна стена от лед, която по-късно била кръстена Росовски леден шелф (също на негово име). Вулканите Еребус и Терор са кръстени на два кораба от неговата експедиция. Меркатор Купър акостирал в Източна Антарктида на 26 януари 1853 г." }

{ "text": "Зевс бил син на Кронос и Рея. Като малък, за да го предпази да не бъде изяден от баща си, както се е било случило с петимата му братя и сестри, майка му го дала на планински нимфи да го отглеждат на остров Крит. Зевс бил отгледан от нимфата Амалтея, представяна често като коза, а понякога – като нимфа, пасяла кози. Щом пораснал, той отишъл да работи като виночерпец при баща си и един път му дал питие от нектар, смесено с билки, предизвикващи повръщане. Това накарало Кронос да повърне вече изцяло порасналите братя и сестри на Зевс. Последвала 10-годишна война между Титаните, предвождани от Кронос, и Олимпийците – предвождани от Зевс, без никой да вземе превъзходство. (девет години, девет месеца и девет дена)" }

{ "text": "Накрая Зевс освободил Хекатонхейрите и Циклопите от тяхната тъмница в Тартар, убивайки пазителката му – Кампе. След като му се заклели във вярност и в знак на своята признателност, циклопите му дали гръмотевици и светкавици, които преди това били скрити от Гея. Тогава Зевс, заедно със своите братя и сестри, хекатонхейрите и циклопите успели да победят Кронос и другите титани, в борбата, наречена Титаномахия. Накрая титаните били разбити и хвърлени в Тартар." }

{ "text": "След битката с титаните Зевс споделил света с по-големите си братя Посейдон и Хадес чрез теглене на жребий. Зевс спечелил владение над небето, Хадес над подземното царство, а Посейдон над морето." }

{ "text": "Зевс, по съвет на Никта, напоил Кронос с мед и когато той заспал, го скопили. Според още една версия от семето на скопения Кронос се родила Афродита (обикновено в този мит фигурира Уран)." }

{ "text": "Като свалил от власт баща си, Зевс освободил от червата му погълнатите по-рано негови братя и сестри, заставяйки го да повърне и възцарил мир, правейки от своите братя и сестри олимпийски богове." }

{ "text": "Karim W. Arafat: Classical Zeus. A study in art and literature. Clarendon, Oxford 1990, ISBN 0-19-814912-3" }

{ "text": "Annika Backe-Dahmen: Die Stiere des Zeus. Stier und Mythos im antiken Griechenland. KulturKommunikation, Uplengen/Remels 2006." }

{ "text": "Lotte Motz: The Sky God of the Indo-Europeans. In: Indogermanische Forschungen, Bd. 103, 1998. S. 28ff." }

{ "text": "Burkert, Walter, (1977) 1985. Greek Religion, especially section III.ii.1 (Harvard University Press)" }

{ "text": "МУТАФЧИЕВ, П. „Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“, Философски преглед, год. 6, 2, 1934, с 97 – 112." }

{ "text": "НИКОЛОВА, ВИДКА. Богомилството – предобрази и идеи. Българското новозаветно мислене. София: М8М, 2004. Книгата е ненаучна." }

{ "text": "ПРИМОВ, БОРИСЛАВ. БУГРИТЕ – книга за поп Богомил и неговите последователи (383 стр.). София: Издателство на ОФ, 1971." }

{ "text": "Българското народностно име в Западна Европа във връзка с богомилите. – Известия на Института за история, 6 (1956): 3 y ss." }

{ "text": "Нови сведения за българското влияние в Унгария през ХІ век. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2 – 4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835 – 907 г.). Отг. ред. П. Георгиев. Велико Търново, 2008, 345 – 353." }

{ "text": "СТОЯНОВ, Юри. Другият Бог. Дуалистичните религии от Античността до катарската ерес. София: Кралица Маб, 2006." }

{ "text": "ТАБАКОВА, БОЕВ, ДИМКОВ, КОНСТАНТИНОВ, Богомилство. Славянство. Възраждане. По Беинса Дуно – Петър Дънов, Варна: 1995." }

{ "text": "ВАСИЛЬЕВ, А. А. История византийской империи (от начала Крестовых походов до падения Константинополя). – СПб. 592 с. Алетейя „Византийская библиотека“, раздел „Исследования“, 1998." }

{ "text": "GIBBON, Edward. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire. London: ed. J. B. Bury, 1897. Ed. facsimil." }

{ "text": "Ecdysozoa (Линеещи) са първичноусти, наречени така заради общото си свойство да линеят. Към тази група се отнася и най-големият тип животни Arthropoda (Членестоноги), включващ класовете насекоми, паяци и ракообразни. Относително малпбройните типове Onychophora и Tardigrada са близко свързани с членестоногите и споделят множество общи черти." }

{ "text": "Ecdysozoa включва и тип Nematoda (кръгли червеи), които са втория по-големина тип след членестоногите. Кръглите червеи обикновено са микроскопични и съществуват във всякаква среда, в която има вода, а много от тях са и паразити. Близки до тях са други по-малки типове червеи като Nematomorpha (Живи влакна), Kinorhyncha, Priapulida и Loricifera. Характерно за тях е наличието на редуциран целом известен като псевдоцелом." }

{ "text": "Останалите две групи на първичноустите често са наричани Spiralia, защото ембрионите се развиват чрез спирално делене." }

{ "text": "Platyzoa от (гръцки: πλατύς – „плосък“, ζῷον – „животно“) включва тип Platyhelminthes (Плоски червеи). Дълго се смята, че са най-простите представители на Bilateria, но днес е възприето мнението, че произхождат от по-сложни предшественици. Към този тип се отнасят много паразити като метилите и тениите. Плочките червеи нямат телесна празните (ацеломни), подобно на своите близки роднини микроскопичните Gastrotricha (коремочетинести)." }

{ "text": "Други представители на Platyzoa са микроскопични и псевдоцеломни. Най-значими сред тях са Rotifera, които са важен компонент на водните екосистеми." }

{ "text": "Lophotrochozoa включва два от най-успешните типа Mollusca (Мекотели) и Annelida (Прешленести червеи). Първият от който е втори по брой на откритите видове вкючващ класовете охлюви, миди и главоноги. Отдавна се смята, че тези две групи са близко свързани, поради наличието на трохофорна (свободно плуваща) ларва, макар че се е смятало, че анелидите са по-близки до членестоногите, поради общото наличие на сегментиране на тялото. Днес се приема, че това е следствие на конвергентна еволюция, поради наличието на множество морфологични и генетични различия." }

{ "text": "Lophotrochozoa включва също и Nemertea (Немертини), Sipuncula (Сипункулиди) иняколко други типа, които имат кръгово разположени ресничести пипала около устата, наречени лофофор. Въпреки че традиционно се групират заедно като лофофори днес е прието, че групата им има парафилетичен произход. като някои са по-близки до немертините, а други до мекотели и плоски червеи. Тук спадат и Brachiopoda (Паменоногите), които макар и слабо представени днес са били широко застъпени в геологиното минало, Entoprocta, Phoronida и вероятно Bryozoa." }

{ "text": "Вторичноустите се различават от другите представители на Билатералиа, първичноустите по няколко съществени признака. И при двете групи се наблюдава цялостно развит храносмилателен тракт (с изключение на някои плоски червеи). При първичноустите първият отвор, който се появява по време на ембрионалното развитие (ерхентерон) се развива като уста, като впоследствие се развива и ануса. При вторичноустите, обаче, ерхентерона се развива в анус, а устният отвор се формира впоследствие При повечето първичноусти, мезодермата се формира от миграцията на клетки в гастралната празнина, шизоцелонно развитие, при вторичноустите мезодермата се образува от инвагинация на ендодермата, образувайки ентероцелонно сакче. Също така при вторичноустите нервната тръба е разположена дорзално (гръбно), докато при първичноустите тя е вентрална (коремна). Различен е и начина, по който протича дробенето на ембриона." }

{ "text": "Всички тези различия показват, че става въпрос за две отделни монофилетични групи. Двата главни типа на вторичноустите са Echinodermata (Бодлокожи или Иглокожи) и Chordata (Хордови, част от които са и гръбначните). Иглокожите се отличават с радиална симетрия и са изключително морски обитатели, като техни представители са морска звезда, морски таралеж и морска краставица. Хордовите са доминирани от гръбначните, чийто представители са риби, земноводни, влечуги, птици и бозайници." }

{ "text": "Атѝна (, []) е столицата и най-големият град на Гърция, както и седалище на областта Атика. Взела името си от гръцката богиня Атина, която е била пазител на града. В продължение на няколко века Атина е сред най-важните градове на Гърция. Намира се в Централна Гърция и е икономически, политически и управленчески център на страната. Населението на Атина е 3 059 764 души към 2021 г. Градът е най-важният политически, културен, икономически и транспортен център на Гърция, формирайки Атински мегаполис с население от 3 638 281 души към 2021 г." }

{ "text": "Името на град Атина е свързано с това на древногръцката богиня Атина, смятана за закрилник на града. Според известна още в Античността легенда, жителите на града приемат това име след спор между Атина и морския бог Посейдон кой да бъде покровител на града. Опитвайки се да убедят хората, Посейдон създава извор със солена вода, символизиращ морското могъщество, а Атина – маслиново дърво, символизиращо мира и благоденствието. Гражданите и техният цар Кекропс харесват повече предложението на Атина и кръщават града на нейно име." }

{ "text": "Днес се смята, че произходът на самата дума „Атина“ вероятно не е гръцки нито дори индоевропейски, а е остатък от предгръцкия субстрат в Атика. През XIX век са правени опити тя да се изведе от гръцки корени. Кристиан Лобек предлага като корен думата ἄθος или ἄνθος („цвят“), описваща Атина като цъфтящ град, а Лудвиг Дьодерлайн извежда името от глагола θάω („смуча“), който свързва с плодородната почва." }

{ "text": "В хода на историята името на Атина на няколко пъти променя формата си от единствено в множествено число и обратно. В най-ранните текстове от епохата на Омир името е в единствено число – Ἀθήνη (Атене), но през класическата Античност се използва формата за множествено число Ἀθῆναι (Атенаи), подобно на имената на други гръцки градове, като Тива (Θῆβαι) или Микена (Μυκῆναι). През Средновековието отново започва да се използва единствено число – Ἀθήνα (Атина), но с налагането през XIX век на архаизиращата книжовна норма катаревуса официалното име на града отново става в множествено число – Ἀθῆναι (Атине). След правописната реформа от 1976 година то се връща в единствено число – Ἀθήνα (Атина)." }

{ "text": "Разположена в централната котловина на Атика, Атина е заобиколена от 4 планини – Егалео на запад, Парнита на север, Пентели на североизток и Химетус на изток. Най-високата сред тях е Парнита – 1 413 m, основната част от която е превърната в национален парк. На югозапад Атическата котловина е отворена към Сароническия залив на Егейско море." }

{ "text": "Самият град е изграден около няколко хълма, като този на Акропола и Ликавит, най-високото възвишение в съвременния град с надморска височина 277 m. През Атина преминават реките Кифис и по-малките Илис и Еридан." }

{ "text": "Климатът на Атина е средиземноморски (Csa по Кьопен), като валежите му са малко над горната граница на горещия степен климат (Bsh). Характерно за климата на Атина е редуването на продължително горещо и сухо лято с мека зима с умерени валежи." }

{ "text": "Средните годишни валежи са 414 mm, като повечето дъждове падат между октомври и април. Годишните валежи в Атина са по-ниски от типичното за Гърция, особено за нейните западни части. Например, валежите в Янина са около 1300 mm, а в Агринио – около 800 mm. Юли и август са най-сухите месеци, с редки бури един или два пъти месечно. Зимата е хладна и дъждовна, със средна температура през януари 9 – 10 °C. Снеговалежите са редки (по-обичайни са за високите северни предградия на града) и обикновено предизвикват значителни затруднения." }

{ "text": "Средните дневни максимални температури през юли (1955 – 2004) са 33,7 °C в метеорологичната станция в Неа Филаделфия, но в други части на града може да е и по-горещо, особено в западните райони. По време на пословичните горещи вълни в града температурите често надхвърлят 38 °C. Атина държи рекорда на Световната метеорологична организация за най-висока температура, измервана в Европа – 48 °C, регистрирани в предградията на града на 10 юли 1977 година." }

{ "text": "Археологически разкопки свидетелстват, че този район е бил населен още през палеолита. През бронзовата епоха по течението на река Осъм. От този период са намерени много керамични и бронзови съдове, оръжия от желязо, накити." }

{ "text": "Край с. Ломéц се намира крепост. Останки от Източната стена са запазени и днес. Съществувала е и християнска базилика в селището на името на Св. Георги." }

{ "text": "Няма данни и проверени доказателства, да са живяли други народности, освен българи, обикновено част от българското население, при бедствие, войни, османското владичество, се е изселвало от низините и се е заселвало из високите гористи местности и Балкана, също така са съществували и много средновековни български крепости,селища из цяла Стара планина и проходите." }

{ "text": "Троянските майстори - https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100237842/troyan-prevryshta-starite-si-zanayati-v-turisticheska-atrakciya" }

{ "text": "Троян възниква през XV век като крайпътно селище в началото на Троянския проход. Смята се, че името си получава от славянския бог Троян, което е намек за планинското местоположение на града. Името на днешния град вероятно повтаря названието на старо славянско селище в околността със същото име." }

{ "text": "В началото на османското владичество там се заселват българи от Дунавската хълмиста равнина, Чипровско, Берковско, Разложко и Охридско. През първата половина на XIX век в Троян процъфтяват занаятите. Водещо е грънчарството, което постепенно създава уникалната и до днес Троянска керамична школа. По време на османското владичество жителите на Троян са подложени на редица гонения. Около 1800 г. на 3 пъти кърджалии са нападали и ограбвали Троян, голяма част от жителите му са били избивани. До 1868 г. Троян е селска община. В него освен кметство има само полицейски участък от чаушин с няколко заптиета. За съдебни или административни работи троянчани са принудени да ходят в Ловеч. Когато от Ловеч или от други градове идват чиновници, заптии, кадии и др., те не отсядат в хан, а се настаняват по къщите, където бедните са били длъжни да хранят агите с каквото поискат." }

{ "text": "През 1871 г. Васил Левски основава революционен комитет в града. През 1877 г. Троян е опожарен от отстъпващите турски войски." }

{ "text": "На 05.07.1905 г. в Троян е открита Специализирана болница за активно лечение на белодробни болести, като противотуберкулозен санаториум. Тя е първата специализирана болница за белодробни болести на Балканския полуостров." }

{ "text": "През 1911 г. светва първата електрическа крушка и Троян става третият град с електричество в България, след София и Пловдив." }

{ "text": "Ясно различимо е главното пиринско било, идващо от Рила, минаващо през Предела и през всички седловини чак до Парилската. То свързва отделните дялове на Пирин в едно цяло и придава логика на приетото разделение. На него са разположени някои от най-високите върхове. С доста завои то държи посока от северозапад на югоизток и освен това играе ролята на главен вододел между долините на Струма и Места. От него се отделят множество разклонения, но четири от тях са толкова големи, че дават лицето на планината – Синаншкото, Тодориното, Полежанското и Каменишкото. Синанишкото странично било се отделя при Муратов връх в посока югозапад; Тодориното – от връх Възела на север; Полежанското странично било от връх Момин двор също на север, а Каменишкото – от връх Кралев двор на юг." }

{ "text": "В югозападната част на планината в дебелите плиоценски наслаги външните релефообразуващи сили са оформили красивите и живописни Мелнишки пирамиди. Най-високите от тях са в района на село Кърланово – до 100 метра височина." }

{ "text": "Пирин е известен с добива на качествен мрамор за строителен материал и производство на художествени изделия, особено в района на село Илинденци." }

{ "text": "В Пирин има два върха над 2900 м (Вихрен и Кутело), седем над 2800 м, седемнадесет над 2700 м, 32 над 2600 м и 40 над 2500 м. Трите най-високи върха са мраморни, а най-високите гранитни върхове (Полежан и Каменица) се намират на страничните била. Най-високият гранитен връх на главното било е Бъндеришкият чукар – 2732 м." }

{ "text": "За Пирин са характерни малките седловини между върховете, през които минават туристическите маршрути, наречени порти, премки и превали. Най-важните седловини, подредени по височина са:" }

{ "text": "Климатът в Пирин се отличава с голямо разнообразие, следствие от големите разлики в надморската височина, експозицията на склоновете, разчленението и подстилащата повърхнина. В по-ниските части и в долините на Струма и Места има силно средиземноморско влияние." }

{ "text": "На север в района на Разложката котловина, разположена на ок. 940 м.н.в. е характерен умереноконтиненталния климат, дължащ се главно на голямата надморска височина на котловината. Средните януарски температури са ок. -2 °C, а валежите ок. 650 – 700 мм., като максимумът им е през ноември и вторичен – през юни. На юг в района на Гоцеделчевската котловина климатът е с преходносредиземноморски черти. Тук средногодишната температура достига 11,4 °C, а януарската е ок. 0 °C, валежите са предимно от дъжд със зимен максимум. Във високите части на планината климатът е типично планински. Средноянуарските температури варират от -1 до -2 °C в подножието и до -5 °C в по-високите части. Средната годишна температура на хижа „Вихрен“ е +3,5 °C. Количеството на валежите варира от 600 – 800 мм в по-ниските части до 1400 – 1500 мм в по-високите. Снежната покривка се задържа в по-високите части 7 – 8 месеца, а в Южен Пирин около 3 месеца. Често във високите части на планината през зимата се образуват опасни лавини." }

{ "text": "Пирин е много водна планина. Тя дава началото на голям брой реки, които принадлежат към водосборните басейни на Струма и Места. Те са сравнително къси, буйни и пълноводни, с голям наклон, поради което по тях се образуват множество водопади, прагове и бързеи. Има няколко по-изявени водопада – Влахинският водопад, Скоко, Попинолъшкият (15 м), Демянишки скок (11 м) и Юленски скок (9 м). Вододелът между водосборните басейни на Струма и Места минава по централното пиринско било. Пиринските реки имат снежно-дъждовен режим със силно изразен пролетен максимум." }

{ "text": "Изток, която тече през Разложкото поле и в нея се вливат Глазне (формирана от реките Бъндерица и Демяница), Бяла река и др." }

{ "text": "Монголия (; до 1992 г. Монголска народна република) е държава в Източна Азия (в Централна Азия според международната дефиниция на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО), граничеща с Русия на север и с Китай на юг. Тя е център на Монголската империя от 13 век, но през 17 век е завладяна от Китай и получава независимост през 1921 с Монголската народна революция извършена със съдействието на Съветска Русия. Повечето жители са монголци, като 30% от тях са традиционни пастири-номади. Основната религия е тибетски будизъм, но древният шаманистичен тенгризъм все още се практикува. Площта ѝ е 1 559 411 км², от които 1 552 706 км² суша и 6705 км² водна площ." }

{ "text": "През 13 век Монголия е център на Монголската империя – най-голямата в световната история. След повече от век величие империята запада, поради вътрешните феодални борби. Това позволява на манджурите да завладеят Вътрешна Монголия през 1636 г. и да подчинят останалата част от страната – Външна Монголия през 1691. Двете Монголии обявяват независимост през 1911., но само Външна Монголия успява, с руска помощ. След Октомврийската революция в Русия китайската армия отново я окупира през 1919, но попада между Бялата и Червената армия, които пренасят Руската гражданска война в монголските земи и я изтласкват през 1921. През 1924 е създадена Монголската народна република, а страната става втората комунистическа държава в света след СССР. Това сближава още повече двете държави. Политиците, които искат по-независим курс на развитие, като Бодо и Дандзан, са екзекутирани. През 1928 г. Хорлоогийн Чойбалсан идва на власт. През 1937 г. се извършва насилствена колективизация, чистки, разрушават се будистките манастири. Загиват над 10 000 души." }

{ "text": "По време на Втората световна война СССР защитава Монголия от Япония в Битката при Халхин Гол. Монголската армия взима участие в защитата на Вътрешна Монголия през август 1945 г. (виж Операция Августовска буря). Опасността монголската войска да завладее части от Вътрешна Монголия кара Китай да признае независимостта на Външна Монголия, при условие, че ще се проведе референдум. Той се състои на 20 октомври 1945 г., като 100% от гласувалите са за независимост. След провъзгласяването на Народна република Китай, двете държави взаимно се признават на 6 октомври 1949 г." }

{ "text": "Юмжагийн Цеденбал. През периода 1956 – 1962 г. се извършва колективизация, култът към личността на Чойбалсан е забранен." }